Всяка свобода има своята Голгота. Всяка свобода
„има своя връх свещен,
който трябва да бъде докрай защитен.“
И мъчениците на българската свобода, в бели ризи и развят от вятъра перчем, са запявали под черни бесила и са огласяли с „ура“ окървавени окопи и върхове. И тиранът потръпвал, когато смислял какви са тези глави, които презират своите рамене и са готови „в юнашка кръв да го удавят и пак да се освободят!“
„Как сладко е да се умре за Отечеството!“ - възкликва току пред лицето на смъртта, под клупа на бесилото в Горна Оряховица, Георги Измирлиев-Македончето. И тръгва страшното ехо на неговите думи, за да станат те бойна парола на българската свобода, по нейния огнен път от Козлодуй до Околчица; от славния рът на Шипка до Новото гробище на Сливница; от редутите на Одрин до сияйното слънце на подвига при Дойран, Каймакчалан и Завоя на Черна – навсякъде, където тя е призвана да посреща „На нож“ всеки враг и всяка неправда.
Но в България изгарят селата и усойно запяват бесилки. И над бездни надвесени, и под пламнало родно небе, поетите питат: къде е народът, къде е земята бунтовница? И защо в „отровната смрад на живота децата ни мрат, със жадни за слънце очи?!“
И начева борба, безмилостна и жестока. И надвесва черно крило над Родината бездарието, наречено фашизъм. „И става толкоз трудно, че да дишаш, едва ли би могъл със пълна гръд.“
Тук, в тунела на Гарнизонното стрелбище, стърчи като километричен знак един стълб на българския път към свободата. Той отмерва 1942 години след Разпятието на Христа! Тук, на този стълб, „с Кръста равен“, е завързан на 23 юли Поетът на вярата - Никола Вапцаров, който с дързостта на обречен бе обявил пред света, че носи в сърцето си младо „тревожното знаме на вечния устрем / на всички без покрив и хляб!“ На всички, на които „в гърдите опрян е за стрелба, на времето барутно пистолета“, на всички, на които „гърдите им са пълни с дим, а дробовете със каверни!“
Поет на непримиримата убеденост в неминуемата победа над скапания и озлобен живот, огняроинтелигентът Никола Вапцаров знаеше своето място в редиците на борбата и прозря, че „честно ще умре като работник в боя ни за хляб и свобода.“
Само една мащабна личност, само един истински поет като него, дълбоко убеден в своята правота, може да откаже помилване, току пред дулата на екзекуторския взвод, ако това помилване не се отнася и до всички негови другари.
След протяжната, тъжна венчавка на Антон Попов с Росица Манолова; след последните заръки в предсмъртните им писма, припрян и последен звънец, удрят пушките. И падат, ведно с Никола Вапцаров - Антон Попов, Антон Иванов, Георги Минчев, Петър Богданов, Атанас Романов... И ако се взрем в дълбоките корени на тази „кървава ретроградност“, изобразена в неповторимата художествена правда на Вапцаровата поезия, ще видим как Поетът, възправен срещу „дивия, объркан свят“, осъзнава като исторически дълг своето пряко участие в борбата срещу фашизма. И тъкмо за тази своя убеденост той бе разстрелян от тогавашните властници като най-опасен техен враг. Неговата непростима вина се оказа прозрението му, че зад всички привидности и маскировки, бе вникнал в самата зверска същност на силата, която бе отнела и предстоеше да отнеме живота на хиляди достойни синове на България и на милиони други по света.
Врагът бе разбрал, че в стиховете на Вапцаров с непреходна сила са обозначени всички демонични заплахи към бъдещето, към отделния човек и към неговия смислен национален живот. Че той бе осмислил фашизма като всевластие и разгул на бруталния натиск за заличаване на индивидуалното човешко съзнание и целенасоченото разрушаване на неговите нравствени устои.
След двете национални катастрофи през 1913 и 1918 г., както и след последвалите трагични събития през юни и септември на 1923 и април 1925 г., управниците на България претендират, както и днес го правят, за правото да упражняват властта, вечно и безсменно, въпреки разрухата, въпреки злините, които са причинили на българския народ. От едната страна тогава, заставаха хората на обрулена и ограбена вдовишка България, от другата – тогавашните думбази, тиловаци и много по-маломерните, с награбеното народно имане олигарси, отколкото днешните. И трябваше идея, която можеше да придаде някаква правдивост на лъжите. Трябваха и халтури, и изкуства, които да отвличат погледа от общата деморализация, с която се осъществяваше подмяната на народната свяст, на честта и достойнството на българина. И едновременно с това се подготвяше марша на необявеното настъпление срещу инстинктите на българския градивен ум и неговата воля за съзидание.
Целият този план и днес ужасява, защото за съжаление, той се осъществява пред очите ни. И стават все повече хората, които отпускат в отчаяние ръце пред „неминуемата и окончателна, както им се внушава, „победа на демократичните свободи и безпредела на правата на свободната любов и свободната воля“. И тогава, както и днес, те имат за цел превръщането на живота на нацията в клоака, в обиталище на безнаказани грабители, предатели, корупционери, интелектуални убийци и перверзни типове. И това бе само един от етапите по пътя на превръщането на народа в тълпа и в лесно управляема безволева маса.
За тази, все още трудно постижима цел, интелектуалните сили на домораслия ни фашизъм бяха твърде немощни. И тогава, и днес, обаче, учената посредственост и безродното колежанство, бяха косвеният съюзник и правилният инструментариум, с който си служеше политическото мракобесие. И за всекиго, чийто дух бе източник на свяст и светлина, бе приготвен етикет, подобен на еврейската звезда, с която фашистите дамгосваха хората, обозначавани като неблагонадеждни. И не само Вапцаров, хиляди бяха онези, които разбираха, че срещу тази конкретна историческа злина трябва да се воюва осъзнато и неотклонно. И те воюваха със слово и оръжие. Воюваха срещу политическото мракобесие и срещу всичко, което Михаил Ром по-късно изобрази като „Обикновен фашизъм“.
Оказа се обаче, че въпреки побитото над Райхстага победно червено знаме, въпреки непрежалимите жертви, въпреки клеветните порицания, въпреки „репортажите писани с примка на шията“, въпреки предупрежденията да бъдем бдителни, на хора като Юлиус Фучик, фашизмът можело и да се завръща, все по-откровен и нагъл. Още щом се показа на хоризонта яростното „слънце на демокрацията“ и изпълзяха като хлебарки скритите духовни маломерници и еничари, за да бъдат спешно наети в осъществяването на поредният разстрел на Вапцаров - този велик духовен ориентир на една цяла епоха в българското мироздание.
Може много да се разсъждава върху припряността, с която, веднага след своята мерзка победа – „с малко, но завинаги!“, се заеха с разтерзаването на личността, делото и поезията на Вапцаров, които обемаха в едно цялостта на духовните терзания на неговото време и очертаваха образа на една заплаха, брутално посягаща към сърцето, душата и същностния свят на народа.
И поетът с тревога я бе обозначил: „Започнаха със мръсните ръце / да пипат във душата на народа.“
Тази поезия провидя „озъбената свирепа мутра“ на един живот, който зад кипежа на наивни надежди и силни лозунги, щеше вече да бъде новото-старо битие за хората на България. И най-вероятно това ще да е бил и първосигналният инстинкт на гузните и вероломните, бързали за третия разстрел на Вапцаров, защото са се страхували да не бъдат изобличени, преди още да довършат своето дело на „нови кърджалии, в нова полуда.“
Така или иначе, делото на всички литературни Херостратовци, безвъзвратно пропадна, защото поетът Никола Вапцаров със своя личностен пример и със своята неповторима поезия, се оказа дълбок и неизтриваем знак, предтеча и знамение в дългата история на България, която е неподвластна на подли и родоотстъпни конюнктури. Неизтриваемият печат на позора обаче остана за всеки негов хулител, който успя само да запише името си във вечната книга на непростимия грях, и то да остане завинаги в черния пантеон на предателството.
„Задълбоченият анализ на Вапцаровата поезия, писа Атанас Лазовски в своята книга „Вапцаров, поетът-праведник“, ни изправя и пред проблемите на религията, и атеизма в българското историческо развитие. Налага ни въпросите за традициите и приемствеността в сферите на моралното съзнание, сблъсква ни със сложните зависимости между нравствените устои и неговата религиозна практика, с общото преплитане и взаимното влияние между религия, морал, социално-политически идеи, естетически представи, правни норми и пр. В годините на левосектанското властване, Вапцаров неотстъпно е защитавал нематериалното наследство на българския народ. Той защитаваше традиционно-положителното в областта на духа, като естествена основа и изходно начало на нашето бъдеще“.
Уважаеми участници в това възпоменателно събитие,
Днес е не по-малко жестоко времето, в което живеем. Небето отново е заредено с взрив и виси над света, виси над сърца и площади. Но не Испания е разпната, а нашето мило Отечество е на мъченическия Кръст. И ако сме тук, за да поменем святостта на подвига на Вапцаров и неговите другари; ако сме тук и имаме силата на духа да признаем, че днес българското общество мъждука с една откровено остатъчна национална енергия, и ние напусто се тешим, че все още е жива мотивацията ни да бъдем българи, то нека пред тази подземна Голгота на Българския път на свободата и пред светлата памет на поета-праведник Никола Вапцаров, да стегнем сърцата си пред раззиналата паст на стихиите и времето, и светът да научи от нашия вик, че имаме воля за живот, воля за държавност и просперитет. Че нашата първа цел е да бъде спрян и отхвърлен този геноциден модел на изтребление на българския народ и той да бъде съхранен като субект на историята. Че втората неотменна задача, която стои пред нас, е да бъде спасена българската държавност и опазена териториалната цялост на Република България. А това означава, че трябва да спасим Отечеството си чрез силата на възродената българска мощ и проверените от историята съюзи и приятелства.
Знам, а и всички вие знаете, че няма да е лесно.
Философът би казал, дори че е късно;
Поетът би добавил, че сме сираци на вечността;
Нихилистът, че така ни се пада;
Песимистът, че всичко е загубено...
Но ние сме патриоти! И наша е звездата на надеждата!
Тя е незаспиващата сестра на всички мъже на дълга!
На всички синове на честта!
На всички, които подобно на Вапцаров и неговите другари, дори и в смъртта си навярно стъпваха с левия крак!
На всички, на чиито сили и труд дължим изпепеляващата въздишка на душите си по онази наша Родина, с образ на разцъфнала слънчогледова нива, обърната към ясното слънце на идващия ден, която бездарно изгубихме.
На всички, за които, подобно на капитан Списаревски, България не е просто небе и земя, а името на мъжествена отговорност пред живота и рода, и неотвратим таранен сблъсък с прииждащия враг.
На всички, за които България е вечното и нерушимо мироздание на живите и мъртвите българи.
И ще бъде неугасимо огнище и дом, и за неродените внуци на нашите внуци!
И такава ще остане
нине и присно и вовеки веков!