В българската политика често се говори за „отваряне към Китай“, но обикновено това приключва с протоколни снимки, туристически пожелания и няколко изречения за „приятелството между народите“. В Шанхай този път форматът беше различен. Причината не е само в самото посещение на кмета на Ловеч Страцимир Петков в Китайския съвет за насърчаване на международната търговия — CCPIT. Причината е в нивото на институцията, в начина, по който е била организирана срещата, и в състава на китайската страна.
CCPIT не е туристически клуб и не е търговска камара в европейския смисъл на думата. Това е една от ключовите структури, чрез които китайската държава управлява международното икономическо присъствие на своите компании. Особено в Шанхай. Там разговорите никога не са само разговори. Те минават през конкретни секторни интереси, през регионални инвестиционни карти, през инфраструктурни схеми и през много внимателен подбор на партньори.
Тук има нещо важно — китайците рядко отделят сериозно време на малки делегации без предварителна оценка.
Срещата на Страцимир Петков със заместник-председателя на CCPIT Shanghai и председател на Shanghai Chamber of International Commerce Ян Доншън показва, че посещението е било подготвено внимателно и на институционално ниво. Не става дума за случайна визита по линия на „международно сътрудничество“. Китайската страна е включила представители на различни бизнес направления, а това означава, че е търсена практическа рамка — производство, логистика, туризъм, регионални инвестиции.
Ловеч не влиза лесно в подобен разговор. Това не е София. Не е Пловдив. Не е Варна с пристанището и индустриалните зони. Китайските икономически структури обикновено гледат към големи транспортни възли, към пристанища или към мащабни държавни проекти. Именно затова присъствието на ловешка делегация в CCPIT прави впечатление.
Има и още един детайл, който в българските медии вероятно ще бъде пропуснат — присъствието на Радина Банкова, изпълнителен директор на „Крис Фешън Индъстрийс“ АД. Това не е декоративен елемент към делегацията. Това е сигнал към китайската страна, че Ловеч идва не само с общинска администрация, а и с реален индустриален представител. Китайците работят точно така — искат да видят бизнес, който вече съществува, а не само бъдещи намерения.
Текстилната индустрия в България има противоречива репутация. Евтина работна ръка, ниски маржове, работа по ишлеме. Това е класическият модел от 90-те години. Но в последните години част от българските компании започнаха да се преместват към по-висок сегмент — къси серии, европейски доставки, по-бърза логистика към ЕС, нишови производства. Китай отлично разбира този процес, защото самият Китай постепенно изнася по-ниската добавена стойност извън собствената си икономика.
Тук има един проблем. България говори за привличане на китайски инвестиции вече повече от десетилетие, а резултатите са ограничени. Имаше шум около „16+1“. После форматът започна да се разпада. Част от държавите в Източна Европа се преориентираха политически. Натискът от Брюксел и Вашингтон също се увеличи. Някои китайски проекти бяха блокирани още на ниво намерение.
Шанхай обаче гледа прагматично.
Китайската страна се интересува най-вече от три неща — достъп до европейския пазар, стабилна логистика и предвидима местна администрация. В този смисъл Ловеч има аргументи, които често се подценяват дори вътре в България. Градът се намира на сравнително ключово място между Северна и Южна България. Има индустриална традиция — макар и силно разрушена след 90-те. Има исторически и културен ресурс, който в последните години почти не е капитализиран международно.
Когато българските представители говорят за туризъм пред китайска аудитория, обикновено разговорът се върти около Черноморието. Това е автоматичен рефлекс. В случая с Ловеч подходът изглежда различен. Представени са били културно-исторически маршрути и регионален потенциал, а не масов сезонен туризъм. Китайците обръщат внимание именно на това. Особено след пандемията техният туристически модел постепенно се променя — повече интерес към исторически маршрути, към европейски градове със специфична идентичност, към по-малки дестинации извън пренаселените туристически центрове.
Ловеч има какво да покаже — Вароша, покритият мост на Колю Фичето, крепостта Хисаря, архитектурната среда около Осъм. Но тук идва другият въпрос. Дали местната инфраструктура е подготвена за по-сериозен международен поток? Защото туристическите презентации са едно, а реалната среда е друго. Пътища, хотелска база, дигитална инфраструктура, езикова подготовка, транспортни връзки. Китайските партньори гледат и това.
Работната среща с Invest Shanghai също не е дребен протоколен елемент. Това е структура, която участва пряко в управлението на инвестиционната политика на един от най-мощните икономически региони в света. Шанхай има брутен вътрешен продукт, сравним с този на големи европейски държави. Там разговорите за инвестиции не се водят абстрактно. Те минават през конкретни финансови механизми, индустриални зони, данъчни режими и логистични карти.
Тук вероятно е бил направен опит Ловеч да бъде представен като регион с потенциал за по-гъвкави производствени разходи вътре в ЕС. Това звучи логично. Но има един проблем — България все още няма ясно национално позициониране спрямо китайския капитал. Политическите сигнали се сменят постоянно. Един кабинет говори за азиатски инвестиции, следващият започва да се оглежда нервно към Брюксел и Вашингтон.
Китайците забелязват тази нестабилност.
Те работят в хоризонт от десетилетия. Българската политика често работи от избори до избори.
Именно затова местните инициативи започват да придобиват по-голямо значение. Когато централната държава няма ясно икономическо направление, общините започват сами да търсят външни партньорства. Това вече се вижда в различни части на Европа — италиански региони, испански индустриални зони, унгарски общини. Китай влиза постепенно, сектор по сектор, логистичен център по логистичен център.
Ловеч вероятно се опитва да намери място точно в тази ниша.
Ролята на Генералното консулство на България в Шанхай също не е формална. В подобни визити дипломатическата подкрепа е решаваща. Особено в Китай. Без институционален достъп подобна среща трудно би се състояла на такова ниво. Споменаването на генералния консул Владислав Спасов и търговския съветник Ивет Николова не е просто учтивост. Това означава, че българската дипломатическа мисия е работила активно по организацията и по отварянето на каналите към CCPIT и Invest Shanghai.
Това между другото е рядкост.
Българските икономически представителства в чужбина често са обвинявани в пасивност, протоколност и липса на реална бизнес активност. В случая очевидно е имало конкретна координация. Иначе китайската страна трудно би отделила подобно внимание при толкова натоварен международен график.
Особено предвид факта, че заместник-председателят Ян Доншън е имал предстоящо отпътуване за Египет. Това също не е случаен детайл. Китай в момента разширява много активно присъствието си в Близкия изток и Северна Африка. Египет е ключов елемент от логистичната архитектура около Суецкия канал и инициативата „Един пояс, един път“. На този фон включването на българска община в графика на подобна фигура показва, че срещата е била приета сериозно.
Но нека не се стига и до другата крайност — да се обявява „исторически пробив“ още след първата визита.
България има дълга традиция в шумните международни анонси, които приключват с няколко снимки и никакъв реален резултат. Имаше такива истории с индустриални паркове, с автомобилни заводи, с азиатски инвеститори, които уж идваха „до няколко месеца“. После нищо.
Тази версия звучи добре, но числата не я потвърждават.
Преките китайски инвестиции в България остават ограничени спрямо мащабите на китайската икономика. Дори в рамките на Централна и Източна Европа България не е сред водещите дестинации за китайски капитал. Унгария изпреварва всички в региона. Сърбия също привлича значително внимание — особено в инфраструктурата и тежката индустрия. Полша работи активно по логистични проекти. Гърция има Пирея.
Ловеч влиза в много конкурентна среда.
И все пак има нещо различно в този тип регионални инициативи. Те са по-малки, по-прагматични и по-малко зависими от големите геополитически лозунги. Китайските компании често предпочитат точно такива формати — локални партньори, ограничени рискове, ясна администрация, конкретен сектор.
Тук може да се отвори пространство за реални проекти. Производствени мощности с по-малък мащаб. Туристически маршрути за азиатски групи. Културни програми. Логистични връзки през Северна България. Дори образователни партньорства.
Но има условие — последователност.
Китайците не работят с еднократни политически жестове. Те наблюдават дълго. Проверяват. Тестват местната администрация. Гледат дали има капацитет за изпълнение. И най-вече — дали след шест месеца няма да дойде нова местна власт, която да започне всичко отначало.
Ловеч има и още един проблем, който рядко се обсъжда открито. Демографията. Северна България губи население с тежки темпове. Това означава ограничен трудов ресурс. Ограничен вътрешен пазар. Ограничен административен капацитет. Инвеститорите гледат именно това, колкото и шумно да звучат презентациите за „инвестиционен потенциал“.
Тук цифрите са безмилостни.
И все пак в последните години се наблюдава обратен процес в някои средни градове — частичен интерес към по-ниски разходи, към по-спокойна градска среда, към индустриални терени извън пренаселените столици. Ако Ловеч успее да се позиционира интелигентно, може да използва точно този прозорец.
Посещението в Шанхай вероятно е част именно от подобен опит.
Не като геополитически спектакъл. Като икономическо търсене на шанс.
И тук има нещо показателно за цялата българска ситуация. Докато в София политическите партии ежедневно говорят за кризи, предсрочни избори и коалиционни сметки, отделни общини започват сами да търсят външни икономически канали. Това не решава структурните проблеми на държавата. Но показва друга тенденция — постепенното преместване на икономическата инициатива извън централната власт.
Китай много внимателно наблюдава точно такива процеси.
Защото Пекин не инвестира само в държави. Инвестира в точки на влияние — пристанища, индустриални зони, железопътни връзки, логистични коридори, местни администрации с готовност за сътрудничество.
Ловеч опитва да се появи на тази карта.
Дали ще успее — това вече е друг разговор.
Бележка: Текстът е авторска, творческа и аналитично разширена обработка на информацията по темата за Поглед.инфо.
