/Поглед.инфо/ Изразът да преминеш Рубикон е достатъчно популярен и наложил се като символ на направен съдбовен избор, на взето решение, от което няма връщане назад, решение, преобръщащо историята, и което се заплаща скъпо и прескъпо, както с граждански размирици, така и с политическо и физическо фиаско.

На това ни учи историята, която някои наричат учителка на народите, чрез превратната съдба на Гай Юлий Цезар и рухването на Римската република през средата на І в. пр.н.е. Кратката характеристика на този исторически момент е: проблеми и криза в управлението, остри политически дразги и противопоставяния, отказ от републиканските ценности на силните и доказали се властни мъже, избрали пътя на едноличната и безгранична власт. Прекосяването на Рубикон, е прекосяване на географска, времева и ценностна граница, в случая  границата между република и империя, межу демокрация и диктатура.

Днес, българското общество, обръгнало през последните десетилетия от нескончаеми и откровенни политически лъжи, манипулации и корупционни практики, също живее с усещането, че се прекосява подобна цивилизационна и ценностна граница. Става дума не за граница от типа на тази премината през 90-те години на ХХ в. в промяна на обществено-политическия и икономически модел на управление, а за дълбока цивилизационна и духовно-нравствена граница, която разорява същностната човешка представа за нормално човешко битие на ниво семейство. Доколкото това се осъзнава или не от капсулиралата се в егоцентризма и самодостатъчността си  политическа класа, е друг въпрос. Факт е, че визирайки днешния ден и степента на демократичност на обществото ни, степента на свобода на словото, както и независимостта на съдебната власт, редица сериозни политолози и социални антрополози говорят за наличие на тежка политическа анемия и амнезия. Някои от тях отиват и по-далеч като го асоциират и с пагубното състояние на биполярно разтройство.

За какво става дума?  За живот в рамките на едно общество, което вече не се назовава дори в учебниците по история на нашите деца, камо ли в политиката ни като български народ и народност, а просто като някаква общност, на територията България, механична общност от различни общности без интригитет, духовна връзка и спойка. Европейските ценности - глобализация и неолиберализъм, мултикултурие и толерантност, - са всичко, което има значение, и което е издигнато в ранг на  държавна политика. На върха на този нов политически и цивилизационен пиедестал място за християнски ценности като семейство, родолюбие, национална култура и традиция няма! Те са просто анахронизъм, от който колкото по-бързо се освободим, толкова по-добре! За кого? Не се казва... Вероятно за неолибералния пазар и философията, че всичко е стока и всичко има своята пазарна цена, определена от търсенето и предлагането. Тази философия вече законно е приложена и в най-интимната и съкровенна човешка сфера, тази на семейството, като незнайно как изведнъж децата ни се оказаха в ролята на  „свободни електрони”, които могат да бъдат привличани и  включвани с различни валентни връзки към други семейства от различен тип, наречени „приемни”.

Законотворците в нашето общество, депутатите в Народното ни събрание, т.нар. „народни представители“, в своята цялост, одобриха, утвърдиха и обнародваха в бр. 24/22.03.2019 г. и в бр. 37 на ДВ, законодателни промени общо в 29 закона и създадоха своя зловещ Фракенщайн в лицето на Закона за социалните услуги, който влиза в сила от 1.01.2020 г. Той предоставя целия социален сектор на частни доставчици на социални услуги – български и чужди търговски дружества и неправителствени организации, сдружения и фондации.

С това  действие, те осъществиха брутално агресивния си акт на  преминаване на  последния духовен Рубикон - границата между обикновения хуманизъм и човеконенавистта - в лицето на антисемейните политики и практи привнесени и финансово обезпечени от чужди държави и НПО-та.

И тук биполярното разтройство и състояние на раздвояване на обществото ни прие особено болезна видимост и трайна гротескна гримаса.

Политическият елит, обагрен в шестцветната палитра на  сексуалната и  неолиберална всепозволеност, не съзира нищо чуждо и притеснително, нищо животозастрашаващо и умъртвяващо човешката ни същност, достойнство и национална сигурност, в настъплението на бездушните и бездуховни същества от зоната на здрача. Тези същества, така сполучливо наречени „живите мъртви”, в безпаметния си и автоматизиран поход  налагат  никому  ненужни и непоискани от нас платени социални услуги,  услуги разкъсващи  най-силните семейни, емоционални и нравствени връзки, по-силни от самия живот, тези, между родителя  и неговата рожба.

Страхът от предстоящото, добре познато от ставащото в други географски ширини на Европа, предизвика у българина отначало, типично за неговото „това не може да е истина”, невяра и недоумение, а веднага след това притеснение и стаен ужас. Изведнъж настъпи отрезвяване и реакциите, продиктувани от здравия разум не закъсняха. Бурята от остри критики от страна на много журналисти и общественици, от Българската православна царква, не попречи на политическия елит, обвързан с международни договорености и изгодни финансови споразумения да обвини разтревожените родители в „некомпетентност и разпространение на фалшиви новини”.

Месеци наред многолюдни граждански движения  като „Родители Обединени за Децата” (РОД) изразявяха по улиците на българските градове, в социалните мрежи, в дискусии и конференции, чрез автопоходи или публикации на доказани експерти и засвидетелствуваха своето крайно отрицателно отношение и категорично неприемане на философията, принципите и действията на тази дълбоко чужда на народа ни Стратегия  за закрила на детето.

Тези обществени събития обаче не се отразяваха по никакъв начин от електронните или печатните медии. Те не съществуваха за тях, или ако нещо се споменаваше, това ставаше с две-три изречения и за няколко секунди в рамките на скъпо и прескъпо струващото телевизионно време, обилно запълнено обаче с предавания богати на насилие и пошлост.  И толкова! Такъв незаобиколим пример в това отношение, бе пълното игнориране на  проведения в София, в парк-хотел „Витоша” форум с международно участие на 29.09. т.г., под наслов: „Отвличане на деца от социалните служби – скритата война срещу семейството”. Изборът на темата бе продиктуван от огромното обществено недоволство предизвикано от извършените промени в Закона за закрила на детето и приемането на Закона за социалните услуги, както и заради всички други закони и нармативни актове, отнасящи се до семейството и децата на България. Единствено седмичникът в. ”Нова Зора” отрази в подробности провеждането на международната конференция и даде трибуна на фактите, доводите и изводите на неговите участници. Ден преди това, на 28.09., на площада пред Министерския съвет, на протестен митинг се събра хилядно множество!

„Глас народен – глас Божи”, е казал българинът.  За съжаление, този глас  грубо се пренебрегва от политическата класа и се отминава с мрачно и злокобно мълчание! 

Запазването и съхраняването на ценностите на традиционното българско семейство и недопускане на антисемейните политики и печален опит на западните общества в българското общество - това е, което защитава днес обикновеният български родител, и което иска да бъде добре чуто и разбрано от политическия елит. Страхът за децата и семейството ни е напълно реален. Той е този, който кара хората да действат било импулсивно и панически или съзнателно организирано. Припомнете си как кокошката, че е кокошка, защитава пиленцата си, когато ги връхлети ястреб и успява да го държи настрана от тях – инстиктивно, с  решителност и ярост, пред която хищникът отстъпва! Не е нужна провокация или слух човек да събере две и две и да види откъде идва грозящата го опасност за собствените му деца!

Осигуреният и гарантиран на властта медийн комфорт и съзнателното игнориране на темата, неочаквано доведе до взривоопасно напрежение, точно там, където никой не го очакваше. Така се стигна до  7.10.2019 г., когато крайно разтревожени ромски родители от кв. ”Надежда” в Сливен, както и от Ямбол и Карнобат,  панически и за минути изведоха и прибраха децата си от училищните стаи. Първичен и силен Страх! Страх от собствената държава (майка или мащеха?), от нейните институции и законови решения! Последва масирана политическа и медийна пиар кампания с  цел - туширане на напрежението. Пита се обаче докога тя ще успява да реализира възпиращата си и успокояваща функция?

Защото точно между двата тура на изборите, на 30.10.2019 г., тогава, когато политическите централи и елит бяха изцяло фиксирани в целта си - победа на всяка цена - в местната власт, за която разчитаха силно и на корпоративен и купен вот, тогава недоволни и протестиращи граждани поднесоха Траурни венци за всяка политическа партия и ги оставиха пред Парламента! Какъв по-оглушителен и по-категоричен израз на недоверие и омерзение от съществуващото статутково в обществените отношения?! Какво от това, че избори се купуват и печелят, че партии егоцентрично се превъзнасят и самовеличаят като „победители”? Кого са „победили”, след като гражданското общество им полага пред Парламента, там където някога са ги изпратили с надежда да работят за България и нейното добруване, траурни венци, и ги нарича клетвопрестъпници и гробокопачи на България!! Където ги предупреждава7

„Купуването и продаването на деца е престъпление!”

Срещу всички нас,  срещу човечеството и бъдещето!

Протестите и демонстрациите на българските родители не спират. Затова  се провеждат национални факелни шествия в градовете. Българското общество решително отхвърля като неприемливи и недопустими антидетските и антисемейни закони и заявява решимостта си да работи за тяхната отмяна.

Социалните проблеми, особено в демократичните и граждански общества, за каквото се възприема и българското общество, не могат да се решават силово, въпреки огромната негативна реакция, с която се посрещат тези законодателни промени, преобръщащи живота и бъдещето ни.

Гласът на народа трябва да бъде чут! Това изисква здравият разум! Българите не желаят живот в зоната на здрача, живот с изтръгнати души! Така живеят само „живите мъртви”, изгубили всичко ценно и определящо ни като хора, носещи в себе си Божията искра.

Човек наистина трябва да знае какво прави, както за себе си, така и за другите и каква диря оставя след себе си. „Ефектът на пеперудата” е валиден, както в природата, така и в обществото. Както е казал Исус: „Който има очи, ще види. Който има уши, ще чуе!”