/Поглед.инфо/ През първата половина на 1996 г., поне според мен, нямаше признаци, които да подсказват, че през втората половина на същата година ще се разрази опустошителна буря в партията и държавата. Единственото, което се набиваше на очи, беше, че в дейността на изпълнителната власт излиза на предно място справянето с текущите задачи и че глобалните дилеми се отместват на втори план.

Тази “инертност” забави изработването и представянето на нова политика, свързана с външнополитическата ориентация на страната, с националната ни сигурност, както и с функционирането на вътрешната политика. Въпроси, емблематични за антиперестроечната политика на правителството и парламента, реално не получиха конкретна управленска разработка: примерно начините и формите за усилване на ролята на държавата; приватизацията, как и кога да бъде извършена; стимулирането на производството и производителността на труда; дългоочакваната програма за възстановяване на външнотърговските и икономически връзки на България с други държави – съседни и по-далечни; справянето с произвола на олигарсите; поне частичното предотвратяване на надвисналата финансова криза, и пр. и пр.

Вместо това акцентът в началото на годината падна изключително върху предстоящите президентски избори и върху изготвяне на предложението на БСП за кандидат-президентската двойка от нейно име. Прогнозите на социолозите показваха, че президентските избори ще ги спечели кандидатът на БСП. Още през месец януари 1996 г. Градският съвет на БСП в София излезе с предложение, подкрепено и от в. “Дума”, Георги Пирински да бъде издигнат за кандидат-президент.

Общото мнение клонеше към това, че Пирински ще победи на изборите. Аз също смятах, че Георги Пирински ще победи, че е сполучлива кандидатура, интелигентен, подготвен политик, популярен в страната и в чужбина, поддържаш солидни връзки с върховете на руската и американската политическа класа. Имах сериозни идейни различия с него, което не ми пречеше да оценявам качествата му на партиен човек, предпочитащ да търси нови решения, вместо да се уповава на рутината.

Но в спъни—камък можеше да се превърне двойното му гражданство! Въпрос, който – при тълкуване на конституционния текст и при проявена политическа тенденциозност – имаше опасност да лиши Пирински от правото му да се кандидатира. За БСП такова решение на Конституционния съд, и то гласувано в навечерието на изборите, се равняваше на провал. За наше съжаление, СДС разполагаше със силни позиции в Конституционния съд. Аз споделях изказаните опасения. Това е причината през същия период да публикувам няколко статии, в които направих предложение кандидатът за президент на БСП да е акад. Благовест Сендов (обосновавах се с довода, че академикът е крупна фигура в математическата наука; човек с проверен организационен опит като председател на БАН; личност, която се радва на завиден прием във Вашингтон и Москва).

През пролетта на 1996 г. с решение на Висшия съвет на БСП беше създадена комисия, която да изясни докрай проблема и да излезе с предложение. Ръководителят на комисията на един от следващите пленуми заяви, че няма да има пречки от юридическо естество и БСП може да се яви на изборите за президент с кандидатурата на Георги Пирински. Прие се становището на комисията. И досега не ми е ясно кое накара Виденов толкова набързо да се съгласи с мнението на комисията? Заблудил ли се беше в лабиринта на възможните хипотези, или е имал нещо друго наум? От гарантирана изборна победа се озовахме в ситуация да догонваме кандидатурите на СДС.

Дяволът ни изигра шега. Пирински беше отстранен от Конституционния съд и в последния момент се наложи БСП да търси нова кандидат-президентска двойка: намери я в лицето на професор Иван Маразов – за президент, и Ирина Бокова – за вицепрезидент. Според мен тези две кандидатури бяха подходящи, но времето за налагане на имената им в съзнанието на гласоподавателите се оказа фатално недостатъчно (около месец и нещо преди изборите).

Така БСП поднесе едва ли не наготово, на тепсия, президентския пост на кандидата на СДС Петър Стоянов. Вярно е, че нашата двойка Маразов–Бокова получи на 27 октомври (на първия тур) повече от един милион и сто хиляди гласа, а на 3 ноември (втория тур) около милион и седемстотин хиляди гласа, цифри, до които БСП след 1996 г. на никакви следващи общонародни избори не се е добирала. Но какво от това? Загубата е загуба. Последиците – още по-тежки!

Една любопитна случка. На 3-ти или 4-ти септември 1996 г. имах среща с авторитетен руснак, с позиции в Кремъл, извънредно информиран в международните дела. Използвах положението, че ме цени като критик на литературата и изкуствата, а и бях депутат, известен с това, че поддържам политиката, провеждана от Виденов. Заговорихме за перспективните кад­ри на БСП. В началото руснакът спомена мимоходом името на Андрей Луканов (учуди ме нотката на пренебрежение), но подчерта, че ценният ни кадър е Георги Пирински, добавяйки суперлативи за него.

Реших да му задам няколко въпроса за президентските избори, надявайки се, че ще мога да извлека полезни (и за Виденов) новини от разговора със събеседника ми.

Първият ми въпрос беше ще спечели ли БСП, или ще загуби изборите?

Без да се двоуми, събеседникът заяви: БСП ще ги загуби! Добавяйки – неочаквано за мен, – че след тази загуба партията ни ще остане десет години в опозиция, десет години няма да участва в управлението на страната.

Смутих се от подобна категоричност, преглътнах и замълчах. Получи се пауза, за мен – траурна. Намерих сили, от възпитание, да го попитам дали имаме, въпреки всичко, шанс да преобърнем хода на съдбата? Той каза колебливо, че минимални възможности все пак съществуват. Улових се за думичката “минимални” и го попитах в какво се състои минималният ни шанс?

Отговорът му не беше утешителен, но пък и не изцяло отчайващ. Първо, БСП трябвало да сключи още през този месец споразумения с коалициите на Александър Томов и Жорж Ганчев, участници в изборите. Тази препоръка ме изненада, понеже двете формации не се радваха на широка подкрепа в страната. Руснакът продължи: ако подпишете двете споразумения, вашият кандидат за президент Георги Пирински, който на 4 октомври пристига в Москва, ще бъде приет на високо равнище, вероятно от президента Елцин, ако не подпишете, срещите му ще са на средно държавно равнище. Понеже датата 4 октомври се заби в главата ми като пирон, и досега си спомням, че Пирински посети Москва на същата дата, и беше приет не на високо, а на средно държавно равнище.

В разговора събеседникът ми между другото рече, че след изборите Русия би дала съгласие да бъдат подновени два договора, изгодни за България: спогодбата за доставка на газ на занижени цени от Ямбургското находище (след 1996 г. новото правителство на нашата страна сключи договор на пазарни цени) и оръжейната сделка между България и Русия.

Тъй като държах БСП да спечели президентските избори, досетих се да му кажа, че един ще е ефектът, ако договорите за суровината от Ямбургското находище и оръжейната сделка се уредят преди изборите, и друг, ако се сключат след тях. Попитах: не би ли могло двата въпроса да бъдат решени в границите на предизборния период? Той отвърна: било възможно, въпрос на преговори.

След разговора дълго размишлявах дали съм се натъкнал на златна мина, или съм се подвел от тона на беседата? Толкова невероятно звучеше. Реших да съобщя на Жан Виденов съдържанието на разговора, може пък от този храст да изскочи заек. Но Жан, казаха ми, бил зает и затова помолих депутата от “Екогласност” Георги Аврамов, член на Коалиционния съвет, на следващото им заседание да предаде на Виденов чутото от мен. Виденов обаче махнал с ръка пред Аврамов и отсякъл да не го занимава с фантазиите на професора. И точка! Доста по-късно, след като загубихме президентските избори и останахме десет години в опозиция, след като на 4 октомври Пирински не беше приет от Елцин, а от по-нискостоящи в йерархията държавни чиновници, помислих си: “И най-мъдрият си е малко прост”.

Щях да пропусна, но струва ми се, не е безинтересно. В началото на октомври 1996 г. с Дончо Атанасов водехме разговор в кулоарите на Народното събрание. Към нас се присъедини Андрей Луканов. Стана въпрос за очакваното му посещение в САЩ, което след неговата смърт получи различни тълкувания: от обикновено пътуване до бягство на двойния “агент” Луканов, когото руснаците разкрили, а това застрашавало живота му.

Луканов беше в добро настроение, наблегна, че БСП непременно трябва да спечели президентските избори, бил готов да помага с всички сили и средства на кандидат-президентската ни двойка Маразов – Бокова за успешното им представяне. Затова отложил заминаването си за след изборите! Не личеше да е напрегнат, нито уплашен, нито да се занимава с демагогия. Доколкото, разбира се, имам интуиция и правилен начин да преценявам.

А и защо да не помогне? Дори и с оглед на кандидатурите. Георги Пирински и Ирина Бокова членуваха/симпатизираха на идейното движение “Обединение за социална демокрация” (ОСД), ръководено от Чавдар Кюранов, под протекцията на Андрей Луканов. Оседейците след 10 ноември се отнасяха толерантно към Иван Маразов. Георги Пирински (много близък на Луканов, близка му беше и Ирина Бокова), в качеството си на потенциален кандидат-президент, покани професор Маразов да се кандидатира за вицепрезидент. Вероятно след гафа с Пирински, по подобен начин, но вече в неблагоприятна за БСП ситуация, тези кръгове са съдействали проф. Маразов да бъде издигнат за кандидат-президент. Според мен оседейците “снеха” доверието си от проф. Маразов чак през декември 1996 г., когато той отказа да подпише изготвената от Ирина Бокова декларация на кандидатите на БСП за президент и вицепрезидент, в която се искаше главата на Жан Виденов.

Изтъквам тези детайли, понеже сочат, че Андрей Луканов не е бързал да отпътува за Щатите и че е имал основание да остане в България до провеждане на изборите и обявяване на резултатите от тях. Същевременно заинтересовани кръгове в партията и извън нея се заеха след смъртта на Луканов да доказват, че зад поръчковото му убийство стояли Жан Виденов и негови приближени бизнесмени и политици. Допускане, което комбинира вътрешнопартийна злоба и отмъстителност.

За мен беше неочаквана дълбоката криза, която обхвана държавата и партията през втората половина на 1996 г. Първоначално сметнах, че ще бъде начаса преодоляна. Но тя с всеки изминат месец се разрастваше. Още през лятото на 1996 г. започнаха да се носят слухове, на които не можех да повярвам. Вътрешнопартийната опозиция подготвяла падане на кабинета и махане на Виденов от двата му поста. За главни организатори на “преврата” мълвата обяви Андрей Луканов и Илия Павлов. Обединяването на основните опоненти и врагове на Виденов станало на среща, проведена във Виена, там бил разработен планът за действие. Още по-знаменателно било събирането на руски заместник-министри с български вътрешнопартийни опозиционери в известния хотел на Илия Павлов, разположен на Черноморското крайбрежие.

В същото време ставах свидетел как малка група наши депутати започнаха да се изказват по-критично за управлението на Виденов и как аудиторията им се разширяваше. На пленуми на Висшия съвет се заговори, че хората били принудени да се редят на опашки за хляб, че нямали дърва за огрев, че сме пред прага на инфлация. Обвиняваха бившия ни министър на земеделието Чичибаба, задето продал житото на България в чужбина над предвидените обеми. Привържениците на Виденов доказваха, че това са фабрикувани лъжи. Приватизираните силози били задръстени догоре с жито, но собствениците преднамерено не го давали на мелниците. В медиите все по-упорито се внушаваше, че премиерът е допуснал крупни управленски грешки.

Според мен в течащите дебати истината се намираше по средата. Явно ставаше, че общественото мнение се настройва Виденов да освободи премиерския пост. Виждайки до какви последици може да доведе конфронтацията с министър-председателя, през месец октомври във в. “24 часа” написах кратък текст, в който призовах Виденов да подаде оставка, но да остане непременно председател на БСП. Предложих за бъдещ премиер акад. Благовест Сендов. Жан направи опит да подоб­ри ситуацията със смяна на няколко от министрите. Резултатът – минимален.

Анекдотична случка. След като бяха оповестени министерските смени, Иван Атанасов, Дончо Атанасов и аз посетихме Виденов в кабинета му по друг повод. От дума на дума стигнахме до промените в Министерския съвет. По повод назначаването на Николай Добрев за вътрешен министър се опитах да остроумнича, казах на Жан, че е постигнал световен рекорд, тъй като нито Сталин, нито Мао, нито Ким Ир Сен, нито Хитлер са си позволявали да направят шефа на организационния отдел и направление в собствената им партия министър на вътрешните работи. Жан се понамуси, но се въздържа от коментар.

През декември атаките срещу Виденов зачестиха. Появи се писмото на деветнадесетте, в което известни персони от БСП, най-вече депутати, искаха незабавната оставка на Виденов. Доводите срещу Виденов бяха доста некадърно поднесени от авторите на писмото. На мен също ми бе направено предложение да подпиша текста от активист на Александър Лилов. Но отказах.

На 21 декември беше свикан извънредният двадесет и втори конгрес на партията. На конгреса Виденов подаде официално оставка от поста на премиер и от длъжността председател на БСП. Почти във всички изказвания на делегатите личеше персонална поддръжка на Виденов. Но няколко от изказалите се едва скриваха радостта си, че председателят на партията изглежда непреклонен във връзка с подадените от него оставки. Николай Добрев произнесе слово, в което направи злостни намеци и внушения за обвързаността на Виденов с бизнес кръга “Орион” (останах с впечатление, че материалът му е подготвен от хора, специализирали се в изкуството на клеветата).

Жан запази самообладание. И понеже по характер е инатлия, това втвърди намерението му да напусне двата поста. Освен това не зачете волята на почти две-трети от делегатите, чиито подписи събрахме набързо, настояващи Виденов да оттег­ли своята оставка. Не помогнаха и драматичните среднощни заседания, на които го призовавахме да обмисли намерението си. В моето изказване едва ли не на колене го молих да остане председател на партията, защото иначе властта ще попадне в ръцете на перестройчиците и мафията. Отзвук – никакъв.

Разстроен от хода на конгреса, рано сутринта на 22 декември реших да се прибера вкъщи. Но едва облякъл зимното си палто, и до мен се приближиха Иван Атанасов и Дончо Атанасов. Сваляй балтона. Жан каза да се върнем в залата и да гласуваме за Георги Първанов, той да е новият председател на БСП. Гласувахме! Удовлетворихме молбата на Жан.

След конгреса Виденов стана временно изпълняващ длъжността министър-председател, до съставяне на новия кабинет. Николай Добрев, определен за бъдещ премиер, взе отпуска като министър на вътрешните работи, за да подготви състава на новия кабинет. На негово място за временно изпълняващ длъжността министър на вътрешните работи бе назначен генерал Ламбов.

Оттук нататък атмосферата около “Позитано” 20 започна да се нажежава. Агитки от по двадесет-тридесет младежи почти денонощно и под строй блокираха дома на партията, вечер чупеха прозорците му, хвърляха камъни по социалисти, заплашваха с репресии и смърт лидерите на БСП. Заедно с Дончо Атанасов се разтичахме, кой при Първанов, кой при министъра на вътрешните работи. Отговорът беше един и същ: невъзможно е, няма как територията в близост до Съдебната палата да бъде обявена за зона, забранена за масови мероприятия.

Този бе един от поводите да поддържам – от 1 декември до 10 януари – почти всекидневни контакти с Николай Добрев, който подготвяше бъдещия кабинет. На срещите, състояли се в кабинета му в МВР, ходехме аз и Георги Аврамов. Николай, това ме смути, беше извънредно разстроен, изглеждаше като недоспал, виждаше се, подготовката на новия кабинет за него е непосилен товар. Повтаряше по няколко пъти, че произхожда от провинцията, че премиерският пост не е за неговата уста лъжица, че още сутринта се обадил отново еди-кой си шеф от Москва, за да му припомни, че кандидатът ни за премиер трябва да е Георги Пирински.

Помислих си, говори така от малодушие, но после разбрах, че са го притискали отговорностите, които поема. А може да е имало капка малодушие, но не и съучастие в съзнателни действия срещу партията. През тези десет дни Николай не успя да разговаря с новия посланик на Руската федерация Леонид Керестеджиянц, защото той все още не беше получил агреман, макар и да се намираше на българска територия.

Много от събитията, прошумели през януари 1997 г., остават и до днес неясни за мен. Ето някои от въпросителните.

На 10 януари ние, депутатите от БСП, можехме да напуснем парламента без никаква опасност за живота и здравето ни. На площада пред Народното събрание се бяха събрали по-малко от осемстотин или хиляда протестиращи. Защо ген. Владимиров, отговарящ за охраната на сградата на Народното събрание, ни задържа в залата и защо главният секретар на парламента Красимир Стоянов не му опонира? Да не би да са се уплашили, че ако напуснем Народното събрание, няма да ги има злощастните актьори, на които тепърва предстои да преминат през ада на постановката?

Впрочем народните ни представители от Смолян и Кърджали напуснаха в обедните часове необезпокоявани Народното събрание на път за хотел “Рила”, където квартируваха, там се избръснали, сложили си нови ризи, облекли официалните костюми и… назад в парламента: на това му се казва партийна самодисциплина! Николай Добрев, съпроводен от викове и опити за побой, и той успя да стигне до парламента. Ерго, задържането ни в Народното събрание май се оказа предумишлено!

Новият председател на партията Георги Първанов, който се намираше в Народното събрание на 10 януари, около 10 или 10 и половина часа сутринта пошушна на Дончо и на мен, че излиза навън по работа и изчезна. Когато стана напечено, с опасност за живота на депутатите от “Демократична левица” и се налагаше да се вземат съдбоносни решения от парламента, за да се осуети преврата (виждаше се, че се извършва държавен преврат, първообраз в Европа на цветните революции), Първанов не се върна в парламента.

Звъняха му упорито акад. Благовест Сендов и Красимир Премянов – ни звук, ни стон, и така целия ден – до два часа през нощта, когато в страшновата нишка, по древноримски образец, жандармерията ни изведе от парламента. Първо специалната част изтегли нас, депутатите от левицата, после разгониха демонстрантите. Можеха да постъпят обратно и тогава нямаше да се изнизваме като врагове на народа, посрещнати от тържествуващата тълпа с крясъци, присмех и злостни подмятания, с хвърлени срещу нас павета и железа. След преврата тези сцени на среднощното ни напускане от парламента най-продължително се задържаха в западните медии! А депутатските ни предложения за противодействие от наша страна по време на блокадата на парламента бяха най-различни: до обявяване на извънредно положение! Но в БСП е така, без председателя подобни въпроси не могат да бъдат решени.

Не ми е ясно също защо Жан Виденов, като временно изпълняващ длъжността премиер, изпрати в парламента войничета от вътрешни войски едва късно след обяд, които уморени, заклюмаха край стените на коридора? Нямал ли е възможност да нареди на ген. Ламбов, и.д. министър на вътрешните работи, да вземе отрано незабавни мерки срещу превратаджиите?

Въпреки формалните правила и саботажа на Желю Желев с оглед да отложи съставянето на новия кабинет, имаше според мен начини да бъде намерен отговор на провокацията и Николай Добрев да представи до 10 януари пред Народното събрание състава на Министерския съвет, за да го одобрим! Вместо това съставянето на кабинета се провлачи до 4 февруари…

А тогава беше вече безсмислено да поемаме властта при положение, че СДС управлява задкулисно страната! Че хипер­инфлацията догонва своята кулминация; че медиите ни представят организирано и успешно за престъпници; че улицата я владеят нашите политически врагове; че за да премине който и да е гражданин от едно място до друго, му се налага да получи съгласие от барикадиралите се седесари; че до няколко месеца, при тази ситуация на “страх и ужас” (Брехт), щяхме да бъдем отстранени с насилие (може би с проливане на кръв).

Ето защо ултрареволюционното решение на пленума на Висшия съвет, проведен на 3 февруари (ден преди срещата на Първанов и Добрев с президента Петър Стоянов), Николай Добрев да не подава оставка, а да обяви състава на своя кабинет на аудиенцията му при президента на 4 февруари, го приех за акт на политическа незрялост и на елементарна недалновидност. И тъй като навик ми е да оставам верен на собственото си мислене, на 3 февруари, на пленума на Висшия съвет, гласувах за сдаване на властовите пълномощия.

След преврата някои наши ръководни другари, отговорни (и те) за неговото допускане, започнаха да се обявяват за герои пред националната история и всеки да обвинява другия в предателство и страхливост. А истината е, че тогава, на 10 януари 1997 г., същите другари, макар и да можеха да вземат радикално решение за потушаване на преврата, не го сториха. Вероятно са предчувствали, че ако решенията им бъдат императивни, накрая, както често се случва в България, те единствени ще понесат пердаха! Знаели са още, че превратът е благословен от Запада, а той не си поплюва, когато в ръцете му попаднат такива “нарушители” на човешките свободи и права. Участта на сърбина Слободан Милошевич и на неговото семейство след няколко години е предостатъчна като предупреждение за българския държавник и политик да не оспорва решенията на Великите сили (не е случайно, че няколко дни преди десетоянуарския преврат СNN разположи апаратурата си в отсрещния на Народното събрание хотел “Радисън”).

Накратко за основните причини, допринесли за падането ни от власт:

На първо място, противоречията и разногласията в БСП. Стигаше се до открити изрази на омраза между идейни другари, готови да си издерат очите. Спомням си как на терасата пред пресцентъра на БСП привърженици на Виденов шумно и насмешливо обсъждахме своите опоненти от ОСД плюс Николай Добрев. Същото го правеха оседейците – отричаха и позоряха опонентите си плюс Красимир Премянов. Лиловистите стояха настрани, но предпочитаха да пригласят на кадрите, настроени отрицателно към Виденов. При подобно партийно “съгласие” нямаше как управлението на БСП да бъде достатъчно успешно.

Фактът (ако е факт), че хора от елита на БСП са участвали в организирането на преврата, би потвърдил наличието на разрушителни процеси в партията. Все още не мога да разбера (въпреки логиката на обясненията) защо Жан, който не страда от липса на характер, се задоволи с подаване на собствената оставка, без да вкара в действие – като премиер в оставка – силите на реда за потушаване на пуча.

На второ място, Западът и преди всичко САЩ активизираха работата си по отчуждаване на БСП от руския народ, за промяна на уставното ни положение, според което стратегически партньор на България е Руската федерация. Недоволството им от Виденов нарасна и защото той продължи да отлага влизането на България в НАТО. Едва през последните два месеца на 1996 г. се направи опит за компромис в парламентарната ни група. На едно от сутрешните заседания на нашата парламентарна група секретарят на БСП Николай Камов предложи Народното събрание още на следващия ден да гласува, че предоставя на Министерския съвет своите прерогативи за членуване на нашата страна в Северноатлантическия пакт. Другояче казано, развързваха се ръцете на Министерския съвет да излезе с решение за влизането на България в НАТО. Колегите депутати, без изключение, се изказахме срещу предложението, направено от Камов.

Същата вечер група депутати от БСП и почти всички депутати от “Екогласност” се събрахме в офиса на тяхната партия, за да обсъдим положението. Решихме на следващия ден да направим изказвания и да гласуваме в парламентарната зала против предложението, огласено от Камов. На другия ден сут­ринта отново изненада: Красимир Премянов докладва пред парламентарната ни група, че предложението Министерският съвет да решава въпроса за влизането на нашата държава в НАТО се отлага за неопределено време.

Отношението на САЩ към Виденов се ожесточи и защото той лиши фондацията на Джордж Сорос “Отворено общество” от паричните средства, получавани от държавния ни бюджет.

Тук и аз имам намеса. Във връзка с приемането на бюджета за 1996 г. написах докладна записка до председателя на Народното събрание акад. Сендов, в която на основание чл. 69, алинея 1 от ПОДНС, предложих сумата от 42 100 млн. лв., заделени в проектобюджета за фондация “Отворено общество”, да отпадне. Речено – сторено. Както е редно, при приемане на бюджета за 1996 г. обосновах мотивите си от трибуната на Народното събрание. Народни представители от ОСД възразиха енергично, Виденов не взе отношение. И докато умувах, че на практика не е възможно на фондация “Отворено общество” да се отнемат бюджетните средства в страна като България, Жан Виденов, обобщавайки изказванията, заяви на всеослушание: Сорос няма повече да бъде финансиран от държавния бюджет! Имахме мнозинство, което прие да отпадне сумата, предвидена в бюджета за фондацията на американския милиардер.

В една от публикациите си Николай Хайтов споменава за този факт като за важен етап от борбата за национална идентичност и достойнство. Аз нямаше как да пострадам, но струва ми се, Жан го очакваше наказанието на Запада заради тази му честна постъпка.

Но Западът беше недоволен още, че политиката, която Виденов провежда, пречи на чуждия капитал да овладее решаващи позиции, да стане крупен собственик и акционер на националните ни богатства. Не е случайно, че след февруари 1996 г. с ударни темпове правителството на Иван Костов приватизира почти всичката ни държавна и кооперативна собственост, продаде българските банки на чужденци, сключи концесионни договори в ущърб на държавния интерес, даде на чуждестранни тръстове да експлоатират най-богатите ни залежи с природни богатства, а няколко години по-късно САЩ получиха военни бази у нас, без да платят стотинка, и пр.

На трето място, Жан зае – върху това наблегнах – решаващо важната функция на премиер без достатъчен управленски опит. Тази слабост пролича най-вече от началото на 1996 г. В края на същата година Жан предложи под названието “масова приватизация” да се приватизира неголяма част от държавната собственост, оказала се неефективна в пазарни условия. Скоро този вид приватизация показа своите недостатъци. Недоработени бяха механизмите, които трябваше да възпрепятстват преминаването на акциите на десетки хиляди акционери в ръцете на бъдещите еднолични собственици. Не се осигуриха гаранции за запазване и развитие на индустриалните предприятия. И главно, клаузите на следприватизационния контрол даваха възможност за нарушаване на закона в полза на главните “титуляри” на придобитата от държавата собственост. Този статут позволи на следващото правителство на Иван Костов да не се съобрази със следприватизационния контрол и отвори “вратичка” (чрез промени в закона) акционерната собственост да бъде заграбена безцеремонно от притежателите на решаващия брой акции.

В нашата парламентарна група много депутати посрещнаха на нож, в това число и аз, проектозакона за приватизиране на държавната собственост, но той бе приет. Една забележка. Знаейки, че приватизацията е неизбежна, но и продуктивна, ако се извърши качествено и на равнище, с грижа за развитие на икономиката и за повишаване на жизнения стандарт, група министри и заместник-министри от Живково време, под ръководството на Георги Йорданов, се заеха да подготвят проект за приватизация. На мен възложиха да връча на Виденов изготвения от тях проект. Жан го прие за сведение. Жалко! От авторите на проекта бях информиран, че моделът, използван от тях, стоял в основата на сполучливата приватизация на собствеността в Чехия.

На четвърто място, опозицията, парламентарна и извънпарламентарна, се обедини, за да снеме правителството от власт. Те организираха групите за протести пред парламента, влязоха в договорености с ръководители на “борчески” организации (родната мафия) да свършат мръсната работа: заплахи и побои на депутати социалисти, хвърляне на камъни и железа по парламента, преобръщане на коли и джипове (на полицията също!), нахлуване в коридорите на парламента и пр. Внезапно, като по команда, доброволно спиране на нашествието на демонстрантите пред вратата на заседателната зала, в която депутатите очакват кървава разправа. Като в приказките! Опозицията издигна барикади в цялата страна, действайки като “власт” във властта, зачестиха злостните й изказвания в благосклонно настроените към нея медии, по-специално в радио “Дарик”.

Докато бяхме принудително задържани в парламента, депутатите от ОСД непрекъснато влизаха и излизаха от заседателната зала, нещо си шушукаха, без да са крайно ентусиазирани. Иван Костов също излезе на няколко пъти да се срещне с протестиращите, после се появяваше сред нас в залата и с опозиционни депутати, близко до трибуната, дискутираше теми, които го тревожеха. Изглеждаше загрижен, дали искрено, или лицемерно, не можех да определя. Може би си е давал сметка, че “сватбата пред парламента” може да стане кървава, едва ли е знаел предварително как точно ще реагират правителството и парламентарното мнозинство. Бил е наясно обаче, че при загуба ще понесе голямата отговорност. Следобед, в потъналото в полумрак Народно събрание, се появиха Петър Стоянов и Стефан Софиянски и ни подминаха с убийствено мрачни погледи. Къде изгубихте усмивките си, мили хора?

Ако говорим сериозно, ролята на опозицията в събитията беше на подставени лица, които очакват да получат обещаната им от чужбина власт в държавата! Те успяха не защото бяха силни, а най-вече понеже БСП и държавата нямаха воля да се справят навреме с нарушителите на закона.

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели