Конвергенция с Арктика и диетичен натиск
Най-неудобната част за класическата антропология обаче се крие в метаболизма на мастните киселини. В определени региони от генома, свързани с преработката на тежки животински мазнини, съпоставката показва невероятно припокриване между Джомон и гренландските инуити. Това са две популации, разделени от хиляди километри, които никога не са имали директен контакт или обща скорошна история.
Археологическият контекст от терена обяснява физическите причини за този генетичен параллелизъм. Изкопаемите въглеродни остатъци и анализът на стабилните изотопи в костния матрикс на Джомон потвърждават, че основният протеинов и мазнинен инпут в диетата им е идвал от морски бозайници, риба и крайбрежни водни ресурси. Когато диетата ви съдържа огромен процент наситени мазнини и липиди, а въглехидратите практически липсват през половината година, стандартният човешки метаболизъм развива атеросклероза и сърдечно-съдов колапс. Адаптацията при инуитите и Джомон е позволила пренасочване на тези мазнини към бърз въглеводороден избор за вътрешно отопление.
Това изглежда напълно логично като обяснение, но тук изниква един сериозен биохимичен проблем. Активното изгаряне на кафява мазнина и висок метаболизъм заделят ресурси, които в условия на глад изчерпват организма с бързи темпове. Тази генетична характеристика е била изключително полезна по време на самия ледников период, но се превръща в биологичен товар веднага след затоплянето на климата и навлизането на земеделието.
Времеви граници и липсата на бързи чудеса
Палеогеномният модел показва, че тези генни вариации не са се появили внезапно като спасителна мутация в отговор на студа. Част от алелите вече са съществували с ниска честота в по-южните предкови групи, придвижвали се на север през Евразия. Естественият подбор просто е натиснал педала на селекцията, когато климатичните условия са станали критични.
Изчисленията и филогенетичното моделиране сочат, че натискът върху гените за чувствителност към студ е бил значително по-силен по време на самия заледенителен пик, отколкото впоследствие, през холоцена. След оттеглянето на ледниците и навлизането на миграционни вълни от континента (като културата Яйои), тези древни генетични маркери започват постепенно да се разреждат в общия генофонд на архипелага.
Днес тези древни адаптации продължават да живеят под повърхността на съвременната човешка биология, манифестирайки се в съвременните заболявания, свързани с метаболизма и мастната обмяна. Оказва се, че това, което е спасило определена група хоминиди от измръзване преди 18000 години, днес определя начина, по който телата ни реагират на модерната диета.
