След победата на Радев: променя ли се самата политическа система?
Победата на „Прогресивна България“ на парламентарните избори и формирането на самостоятелно мнозинство около политическия проект на Румен Радев създадоха естественото впечатление, че основното събитие в България е смяната на властта. Това е вярно само на повърхността. По-същественият въпрос е дали страната не навлиза в период, в който се променя самата конструкция на политическото пространство.
Първан Симеонов постави този проблем чрез тезата за възможното възникване на трета партийна система след 1989 г. Подобна перспектива заслужава внимание, защото позволява сегашната ситуация да бъде разглеждана отвъд изборните проценти, парламентарната аритметика и ежедневните конфликти между управляващи и опозиция.
Българската политика вече е преживявала подобни структурни преобразувания.
От двуполюсния преход до системата около ГЕРБ
Първата политическа система след 1989 г. беше сравнително ясна. БСП и СДС представляваха не просто две големи партии, а две противоположни интерпретации на прехода. Около тях се групираха социални общности, исторически спомени, културни нагласи и различни представи за посоката на страната.
Този модел започна да се разпада много преди окончателното отслабване на СДС. Появата на НДСВ през 2001 г. показа, че значителна част от обществото вече не желае да избира единствено между наследниците на старата система и политическите сили, които претендираха да представляват нейното отрицание.
Следващата голяма промяна дойде с ГЕРБ.
Успехът на Бойко Борисов не може да бъде обяснен единствено с лидерска харизма, контрол върху местната власт или слабостта на конкурентите. ГЕРБ успя да изгради необичайно широка политическа коалиция. В нея съжителстваха консервативни избиратели, европейски ориентирани граждани, държавна и общинска администрация, част от бизнеса, населението на малките градове и значителни групи, които не се разпознаваха нито в традиционната левица, нито в градската десница.
Тази конструкция направи възможно продължителното господство на партията. ГЕРБ заемаше огромна част от политическия център и можеше да се придвижва според обстоятелствата, без да губи основната си идентичност.
Днес тази способност изглежда значително по-трудна за възпроизвеждане.
Радев не просто влезе в системата
Появата на „Прогресивна България“ е различна от възникването на поредната протестна партия. България видя достатъчно подобни проекти през последните петнайсет години. Те се появяваха стремително, мобилизираха недоволство, влизаха в парламента и често започваха да губят подкрепа още преди да изградят трайна политическа структура.
Проектът около Радев навлезе в друго пространство. Той привлече избиратели от различни политически биографии и наруши граници, които дълго изглеждаха относително устойчиви.
Част от неговата подкрепа идва от бившия електорат на БСП. Друга част има патриотични и суверенистки нагласи. Има хора, които преди са гласували за ГЕРБ, както и граждани, които през последните години са преминавали между различни протестни формации. Общото между тези групи не е старата разделителна линия ляво–дясно.
Тъкмо това прави явлението по-значимо.
БСП загуби способността да представлява голяма част от социалните групи, които исторически бяха нейна естествена среда. ГЕРБ постепенно губи монопола върху умерения и прагматичен избирател извън големите либерални градски ядра. ПП-ДБ има силно присъствие в определени социални и териториални среди, но трудно се превръща в политическо представителство на мнозинството от страната.
В образувалото се пространство Радев намери много по-голям политически ресурс, отколкото предполага обикновеното събиране на разочаровани избиратели.
Новият конфликт не се побира в „ляво“ и „дясно“
Тук тезата за връщане към разделението „Изток–Запад“ започва да изглежда недостатъчна. Геополитиката несъмнено ще бъде част от новото противопоставяне. Войната в Украйна, отношенията с Русия, бъдещето на ЕС, политиката на САЩ и въпросът за европейската стратегическа автономия разделят българското общество. Но ако новата партийна система бъде сведена само до отношението към Москва и Брюксел, ще останат необяснени значителни части от подкрепата за новата власт.
По-дълбоката граница преминава през въпроса каква държава трябва да бъде България. Едната политическа култура приема европейската интеграция не само като цивилизационен избор, но и като основната рамка, през която трябва да бъдат определяни националните политики. Другата настоява, че членството в ЕС и НАТО не отменя необходимостта България да формулира собствен интерес и да защитава пространство за самостоятелни решения.
Разликата изглежда нюансирана, но политическите последици са огромни. Тя може да се прояви при енергетиката, индустриалната политика, отбраната, земеделието, отношенията с големите сили, демографската политика, бюджетните приоритети и отношението между националните институции и европейските структури. Това вече не е класическият спор между социалистическа левица и пазарна десница.
Проблемът започва за политическия център
При подобно преструктуриране най-трудното положение може да се окаже не за крайните политически сили, а за онези, които дълго са живели благодарение на способността си да заемат центъра.
ГЕРБ е най-важният пример.
Ако ПП-ДБ постепенно консолидира твърдо проевропейския либерален полюс, а „Прогресивна България“ се превърне в голям национално ориентиран и социално по-разнороден полюс, пространството между тях започва да се свива.
Борисов години наред можеше да бъде достатъчно европейски за Брюксел, достатъчно консервативен за традиционния избирател, достатъчно социален за по-бедните региони и достатъчно прагматичен спрямо Москва, когато обстоятелствата го позволяваха. Тази гъвкавост работеше в политическа система без два нови ясно очертани конкуриращи се центъра.
Сега всяка позиция започва да има цена. Ако ГЕРБ се приближи към ПП-ДБ, рискува да освободи още пространство за Радев сред умерения национално ориентиран избирател. Ако се противопостави твърдо на либералния блок, ще трябва да обясни по какво неговото предложение съществено се различава от политиката на новата власт.
За първи път от много години въпросът пред ГЕРБ може да не бъде как да се върне на власт, а какво място изобщо ще заема в новата политическа карта.
Изборната победа още не е нова партийна система
Тук обаче трябва да поставим важна граница. Силният резултат на „Прогресивна България“ сам по себе си не доказва възникването на нова партийна система. Българската история след 1989 г. познава внушителни изборни победи, след които политическите проекти бързо са се стопявали.
Истинската промяна ще настъпи само ако новите политически разделения се окажат устойчиви. За това са необходими не просто лидер и парламентарно мнозинство. Необходими са социална база, организационна структура, политически език, разпознаваема система от интереси и способност една партия да съществува отвъд конкретната историческа фигура, която я е създала.
Точно тук започва най-трудният тест за Румен Радев. Той вече промени разпределението на властта. Все още не знаем дали е променил системата, която произвежда тази власт. И разликата между двете може да определи българската политика за следващото десетилетие.
Новият разлом: кой ще представлява двете Българии?
Ако действително се оформя нова партийна система, решаващият въпрос не е колко партии ще присъстват в парламента. Партийните системи се променят, когато големи обществени групи започнат трайно да разпознават себе си в различни политически представителства. Тогава изборите престават да бъдат просто състезание между организации и се превръщат в израз на по-дълбоко обществено разделение.
Подобен процес вече може да се наблюдава в България. Той не съвпада напълно нито с някогашното противопоставяне комунизъм–антикомунизъм, нито с класическото ляво–дясно, нито с опростената геополитическа схема Русия–Запад. Новата граница преминава едновременно през социалния статус, мястото на живеене, отношението към националната държава, европейската интеграция и представата за това кой има право да определя кое е модерно, допустимо и политически легитимно.
Конфликтът между ПБ и ПП-ДБ не е случаен
В този контекст нарастващото противопоставяне между „Прогресивна България“ и ПП-ДБ има по-голямо значение от обикновения сблъсък между управляващи и опозиция. Двете формации постепенно започват да се нуждаят една от друга като политически противници.
За ПП-ДБ Радев е почти идеалният опонент. Чрез конфликта с него коалицията може отново да консолидира онази част от обществото, която възприема принадлежността към ЕС и НАТО като основен критерий за политическа ориентация и гледа подозрително на всяка идея за по-самостоятелна национална политика. След години на вътрешни противоречия, трудни коалиции и загуба на част от първоначалната протестна енергия ПП-ДБ получава възможност да възстанови ясната граница между „ние“ и „те“.
За „Прогресивна България“ конфликтът също е политически полезен. Той позволява на новата власт да представя себе си не просто като поредното управление, а като алтернатива на политическия модел, който според значителна част от обществото е превърнал европейската принадлежност в заместител на собствената национална стратегия.
Така всяка атака започва да укрепва идентичността на противника. Този механизъм е познат от устойчивите двуполюсни системи. Политическите лагери не се създават единствено от собствените си програми. Те се създават и от страха какво би станало, ако другият лагер управлява.
Но къде са двете Българии?
Изкушаващо е новото противопоставяне да бъде описано като София срещу провинцията. Реалността е по-сложна, но географията има значение.
Големите градски центрове, особено определени социални среди в София, произвеждат политическа култура, която е много по-близка до доминиращия публичен език на западноевропейските общества. Това са по-мобилни, по-образовани и по-интегрирани в международната икономика групи. За тях европейската принадлежност често е част от собствената социална идентичност.
Извън тази среда съществува друга България, която в продължение на години остава все по-слабо представена политически.Това не са непременно бедни, възрастни или проруски настроени хора, к акто понякога се представят. Сред тях има предприемачи, инженери, лекари, учители, служители, хора от малкия и средния бизнес, бивши избиратели на БСП и ГЕРБ, негласували и граждани, които са сменяли политическия си избор няколко пъти.
Общото между тях е друго: усещането, че държавата все по-рядко формулира собствена посока и че политическият разговор се води на език, който не произтича от техните непосредствени проблеми.
Това е огромен политически ресурс. Радев успя да го мобилизира. Далеч по-трудно ще бъде да го превърне в устойчива политическа общност.
Защо „Изток–Запад“ е опасно опростяване
Тезата, че България се връща към стария разлом между Изтока и Запада, има едно голямо преимущество: лесно се разбира. Но точно поради това тя може да скрие действителната промяна.
Ако „Прогресивна България“ бъде трайно поставена в категорията на „източния лагер“, нейното политическо пространство ще бъде силно ограничено. Българското общество не показва масово желание страната да напуска ЕС или НАТО и няма сериозни основания да се предполага, че мнозинството търси цивилизационна преориентация към Русия.
Политическият потенциал е другаде. Възможно е човек едновременно да желае България да остане член на ЕС и да смята, че европейските решения невинаги съвпадат с българските интереси. Възможно е да подкрепя НАТО, но да настоява националната политика за сигурност да не се свежда до автоматично следване на решенията на най-големите съюзници. Възможно е да принадлежи културно към Европа и едновременно да отхвърля част от идеологическите тенденции в съвременните западни общества.
Това политическо пространство е значително по-широко от традиционния русофилски вот. Ако Радев успее да го формулира като положителна концепция за българска държавност, новият полюс може да стане устойчив. Ако позволи да бъде затворен в геополитическата идентичност „проруски“, неговите противници ще са успели да определят границите му вместо него.
Това е стратегически въпрос, а не комуникационна подробност.
ПП-ДБ също има проблем с тавана
Другият полюс изглежда идеологически по-ясен, но и той има структурна слабост. ПП-ДБ притежава сравнително разпознаваема социална среда, силни позиции сред части от образованата градска публика и значително присъствие в публичния дебат. Тази яснота помага за консолидирането на твърд електорат, но може да се превърне и в граница пред разширяването му.
Проблемът възниква, когато политическата идентичност започне да се превръща в културна идентичност. Тогава спорът вече не е само кой предлага по-добра икономическа, социална или външна политика. Започва негласно разделение между модерни и изостанали, европейци и националисти, образовани и манипулирани, град и периферия.
Такъв политически език може да мобилизира собствената среда, но трудно печели хората, които се чувстват поставени от другата страна на тази културна граница. Ако новото противопоставяне се развие така, ПП-ДБ може да се превърне в много устойчив, но ограничен полюс. Силен достатъчно, за да влияе върху политическия живот, но недостатъчно широк, за да представлява самостоятелно общественото мнозинство.
Най-големият свободен терен е социалният въпрос
Тук се появява една странна особеност на новата българска политика. Огромна част от конфликта се води около геополитика, институции, корупция и идентичност, докато социалната структура на страната остава сравнително слабо политически представена. А точно там се натрупват най-тежките противоречия.
Разликите между София и голяма част от страната не са само културни. Те са различия в доходи, достъп до здравеопазване, качество на образованието, инфраструктура, демографска перспектива и възможности за професионално развитие. Цели региони губят население и икономическа жизнеспособност. Малките градове постепенно губят функции, които някога са ги правили самостоятелни обществени центрове.
БСП исторически трябваше да представлява значителна част от тези хора. Тя постепенно изгуби тази способност. Това остави огромно празно пространство.
„Прогресивна България“ може да го заеме, но само ако превърне разнородната си изборна подкрепа в политика. Патриотичният език няма да бъде достатъчен. Суверенитетът също няма да бъде достатъчен, ако не придобие икономическо и социално съдържание.
За човек в обезлюдяващ български град националната субектност има стойност, когато означава работа, транспорт, болница, училище, инвестиции и перспектива децата му да останат там. Без тази връзка суверенизмът рискува да остане само политическа реторика.
Истинската битка е за новото мнозинство
Това променя и въпроса кой ще бъде главният противник на новата власт. Не е задължително това да бъде ПП-ДБ. Не е задължително да бъде и ГЕРБ. Най-сериозният противник може да се окаже неспособността на самата „Прогресивна България“ да превърне временно събраното мнозинство в трайна обществена коалиция.
Радев събра хора с различен произход и различни очаквания. Едни искат повече социална държава. Други – по-силен национален суверенитет. Трети – прекратяване на стария управленски модел. Четвърти очакват икономическа модернизация. Пети виждат в новата власт възможност за по-прагматична външна политика.
Докато политическият проект е нов и победата е близка, тези различия могат да останат на заден план. Управлението постепенно ще ги извади на повърхността. Тогава ще стане ясно дали „Прогресивна България“ е широка коалиция, събрана около една историческа фигура, или началото на нов политически полюс.
Отговорът няма да бъде даден от следващото социологическо изследване. Ще бъде даден от това дали зад Радев ще се появи политическа общност, която знае не само срещу какво е гласувала, но и каква България иска да построи.
Старите партии в новата политическа карта
Ако противопоставянето между „Прогресивна България“ и ПП-ДБ се превърне в основна ос на политическия живот, промяната няма да засегне само тези две сили. Тя ще размести цялото пространство, в което през последните години съществуваха ГЕРБ, БСП и „Възраждане“. При подобни исторически пренареждания партиите рядко изчезват изведнъж. По-често губят функцията, която ги е правела необходими на определени обществени групи.
ГЕРБ и загубата на удобния център
Най-сложна е ситуацията за ГЕРБ. Партията разполага с организационна мрежа, местни структури, политически опит и значителен остатъчен електорален ресурс. Няма основания да бъде обявявана за приключил проект. Въпросът е дали политическата среда, в която тя беше доминираща сила повече от десетилетие, продължава да съществува.
Силата на Борисов беше в способността да съчетава позиции, които при друга политическа конфигурация трудно биха съществували заедно. ГЕРБ беше европейска партия, но не либерална в смисъла, който ПП-ДБ влага в това понятие; консервативна, без да се превръща в идеологическа десница; социално щедра при необходимост, без да бъде лява; достатъчно прагматична във външната политика, за да разговаря с различни партньори. Тази гъвкавост позволяваше на Борисов да заема огромно пространство в центъра.
Сега част от него се свива. ПП-ДБ претендира за последователното представителство на либералната и твърдо евроатлантическа среда, докато проектът на Радев привлича умерени, социално чувствителни, консервативни и национално ориентирани избиратели. ГЕРБ остава между два полюса, които постепенно започват да изискват по-ясно самоопределение. Ако този процес продължи, големият проблем на партията няма да бъде поредното връщане във властта, а намирането на нова политическа функция.
БСП и „Възраждане“ също губят запазени територии
При БСП процесът е по-напреднал. Партията от години губи връзката между историческата си идентичност и социалните групи, които би трябвало да представлява. Тя запази символите на левицата, но значителна част от хората, които очакват защита на труда, активна социална политика, регионално развитие и по-силна държава, престанаха да я възприемат като единствения или естествения си политически представител.
Това обяснява защо проектът на Радев може да навлиза толкова дълбоко в бившата социална база на БСП. Той не отнема просто гласове от една отслабнала партия. Опитва се да заеме политическо пространство, което тя постепенно е освободила.
Различен, но сходен проблем възниква пред „Възраждане“. Партията израсна върху теми, които останалите дълго избягваха или разглеждаха единствено като белег на политически радикализъм – национален суверенитет, отношенията с Русия, критика към решенията на ЕС, войната в Украйна, недоверието към политическия елит. Появата на голяма управляваща сила, която може да използва част от езика на националната самостоятелност, без да поставя под въпрос членството на България в ЕС и НАТО, отнема част от уникалността на това послание.
„Възраждане“ вероятно ще запази твърдото си ядро. По-трудна ще бъде борбата за периферните избиратели, които не желаят геополитически разрив със Запада, но настояват България да защитава по-твърдо собствените си интереси.
Новата система още не е завършена
Това преразпределяне не означава, че България неизбежно върви към двупартийна система. Много по-вероятно е да се оформят два големи политически центъра на привличане, около които останалите партии ще трябва да определят мястото си. Старите формации могат да оцелеят дълго, но вече няма да определят непременно главната линия на политическия конфликт.
Тук се намира и границата на тезата за вече настъпила „трета партийна система“. Засега виждаме нейна възможност, а не завършен модел. Един изборен резултат, колкото и убедителен да е, не създава историческа епоха.
За да настъпи такава промяна, новото разделение трябва да преживее управленските кризи, неизбежното разочарование от властта и следващите избори. Най-вече трябва да се разбере дали „Прогресивна България“ може да съществува като политическа общност, а не единствено като продължение на авторитета на Румен Радев.
Това вече е решаващият въпрос. Защото една силна личност може да промени изборния резултат и да размести партиите. За да промени партийната система, трябва да остави след себе си политическа структура, която може да съществува и без него.
От партията на Радев към политически модел
Най-голямата неизвестност в започналото политическо пренареждане остава бъдещето на самата „Прогресивна България“. Изборната победа показа мащаба на общественото очакване, което Румен Радев успя да събере. Тя все още не доказва, че около него е възникнала политическа сила, способна да определя българската политика през следващото десетилетие.
Тук сравнението с предишни успешни лидерски проекти е неизбежно. България вече е виждала партии, които за кратко разрушават установеното равновесие, печелят огромна подкрепа и изглеждат като начало на нова епоха. НДСВ е най-яркият пример. Огромното обществено очакване около Симеон Сакскобургготски промени политическата система, но не създаде организация, способна да запази мястото си след отслабването на личния авторитет на своя основател.
При Радев условията са различни, но опасността остава. „Прогресивна България“ обединява хора с различна политическа биография и различни представи за промяната. Част от тях търсят по-силна социална държава, други поставят ударение върху националната субектност, трети очакват разрушаване на старите зависимости, а четвърти виждат възможност за по-прагматична външна политика. Докато лидерът притежава висок авторитет, тези различия могат да бъдат удържани. Управлението неизбежно ще ги превърне в конкретни конфликти на интереси и приоритети.
Партията трябва да стане по-голяма от своя основател
Истинското изпитание затова няма да бъде поредното социологическо проучване. То ще бъде способността на новата политическа сила да създаде собствена кадрова, организационна и интелектуална среда. Ако всички важни решения продължат да се свързват единствено с Радев, силата на лидера постепенно ще се превърне в слабост на партията.
Трайният политически полюс изисква хора, които могат самостоятелно да защитават неговата политика, местни структури с реален обществен авторитет и механизъм за излъчване на следващо поколение лидери. Нужна е и ясна представа за държавата, която проектът иска да изгради. Националната субектност може да бъде важна част от нея, но тя трябва да придобие конкретно съдържание в икономиката, индустрията, демографията, образованието, здравеопазването и регионалното развитие.
Тъкмо управлението ще покаже дали разнородното мнозинство около Радев може да се превърне в трайна обществена коалиция. Ако това стане, появата на „Прогресивна България“ действително може да се окаже начало на третата партийна система след 1989 г.
Ако не стане, сегашната политическа промяна ще остане поредната силна лидерска вълна в историята на прехода.
Разликата между двете няма да бъде определена от размера на днешното мнозинство, а от това какво ще остане от него, когато първоначалната енергия на победата изчезне.
Смяната на властта може да се окаже смяна на епохата
България вече е преживявала внезапни политически обрати, които в момента на своето настъпване са изглеждали като начало на нова епоха. Затова би било прибързано днешното мнозинство на „Прогресивна България“ автоматично да се обяви за доказателство, че третата партийна система вече е възникнала. Засега можем да говорим за разместване, чиито мащаби са значително по-големи от обикновена смяна на управляващите.
Същественото е, че започват да се променят самите линии, по които българското общество се организира политически. Старото разделение ляво–дясно отдавна не обяснява поведението на големи групи избиратели. Моделът, в който ГЕРБ можеше да заема широкия политически център, също губи част от своята устойчивост. На негово място се очертава друго противопоставяне, в което отношението към националната държава, европейската интеграция, социалната политика и способността на България да формулира собствен интерес започват да се свързват в нови политически идентичности.
Румен Радев успя да събере значителна част от хората, останали без убедително представителство след отслабването на БСП, ерозията на ГЕРБ и ограничаването на ПП-ДБ в сравнително ясно очертана обществена среда. Това е голям политически успех, но все още е само началото на по-трудния процес.
Историческата тежест на този проект ще се измерва с друго: дали зад неговия лидер ще възникнат трайна организация, ново поколение политически фигури и обществена коалиция, която може да преживее неизбежното разочарование от управлението.
Ако това се случи, изборите от 2026 г. могат да останат в политическата история не просто като момента, в който властта е преминала от едни ръце в други. Те могат да се окажат границата между две различни политически епохи.
Ако не се случи, България ще е преживяла още една мощна лидерска вълна, след която старите противоречия ще се върнат под нови имена.
Третата партийна система още не е създадена. Но условията за нейното възникване вече са налице. Оттук нататък въпросът е дали новата власт ще успее не просто да управлява държавата, а да създаде политическия модел, който ще остане след нея.
