Докато пишех за разпада и го наблюдавах около себе си, в институциите, в политиката, в отношенията между хората, а понякога и в самия себе си, постепенно се появи една мечта. Може би прекалено смела. Може би почти утопична. Но достатъчно упорита, за да не ме остави на мира.
Искам да ви я споделя.
Не като готов отговор, не като политическа програма и още по-малко като претенция, че съм намерил решение на всички проблеми на България. След толкова години на гръмки програми, спасители и окончателни истини вероятно последното, от което имаме нужда, е още някой да ни обяснява от високо как точно трябва да изглежда държавата.
Идеята ми е друга.
Когато започнах да публикувам тези текстове, не исках да създавам последователи. Исках да създам пространство за размисъл. Място, в което можем поне за няколко минути да оставим партийните принадлежности, готовите етикети и удобните отговори и да си зададем по-трудните въпроси.
Каква държава искаме? Какво сме готови да изискваме от нея и какво сме готови да дадем на общността? Докъде трябва да стига свободата на пазара и откъде започва задължението на държавата? Колко неравенство може да понесе едно общество, преди формалното равенство пред закона да започне да звучи кухо? Как пазим националния си интерес, без да превръщаме България в затворена и подозрителна страна? Как оставаме част от Европа, без да отдаваме собствената си политическа мисъл под наем? Как използваме изкуствения интелект, без един ден да открием, че сме направили човека излишен в системата, която сам е създал?
И може би най-трудният въпрос от всички е как отново да започнем да живеем заедно.
Защото през последните години станахме удивително добри в това да определяме кой е виновен. Научихме имената на враговете си, усъвършенствахме речника на взаимното презрение и превърнахме политическата принадлежност почти в морална диагноза.
Само че държава не се строи от хора, които единствено знаят кого мразят.
Омразата мобилизира. Но не строи държава.
Може би точно затова, докато пишех за разпада, започнах да мисля все повече за онова, което би могло да дойде след него. Не за възстановяване на някакво идеализирано минало. Миналото също е имало своите несправедливости, страхове и заблуди. Не и за утопия, в която политиката изведнъж става почтена, хората разумни, а конфликтите изчезват.
По-скоро за една по-зряла България.
Държава, която не се опитва да замести човека, но и не го оставя сам срещу сили, които той никога не би могъл да победи. Икономика, в която предприемачеството се уважава, но богатството не купува правилата. Общество, което защитава слабия, без да наказва силния само защото е успял. Страна, в която трудът постепенно престава да бъде евтината стока, с която се рекламираме пред света. Политическа система, в която не очакваме спасители, а резултати. Държава със съюзници, но и със собствен глас. Общество с памет, което не превръща миналото нито в религия, нито в повод за срам.
И най-вече страна, в която детето, родено днес, след десет години има повече основания да остане, отколкото да си тръгне.
Нарекох тази мечта „България 2036“.
Избрах десет години не защото вярвам, че през 2036 година проблемите ще свършат. Държавите никога не са завършени произведения. Всяко поколение получава нещо недовършено и решава дали ще го остави малко по-добро или малко по-разрушено на следващото.
Десет години обаче са достатъчно време, за да промениш посока, и достатъчно кратко, за да не можеш безкрайно да отлагаш отговорността.
Това, което следва, няма да бъде манифест на непогрешимостта. Някои от тезите вероятно ще ви ядосат. С други може да сте напълно съгласни. Трети може след време и самият аз да променя.
И това е нормално.
Искам тези текстове да бъдат разговор, а не присъда.
Ако след последния ред не сте напълно съгласни с мен, но сте започнали да мислите малко по-дълбоко за държавата, за свободата, за солидарността и за страната, която оставяме на децата си, тогава текстът е свършил работата си.
Може би оттам трябва да започнем.
Не от готовия отговор.
От добрия въпрос.
Тихият разпад
Има държави, които рухват внезапно. Историята запомня датата, площадите, войната, преврата или последната реч на последния управник. После учебниците поставят черта и казват: тук свърши една епоха.
Но има и друг разпад, бавен и почти невидим, много по-коварен именно защото не прилича на катастрофа.
Парламентът продължава да заседава. Министерствата издават заповеди. Съдилищата постановяват решения. Бюджетът се приема. Изборите идват, правителствата си отиват, телевизионните студиа всяка вечер произвеждат нова порция възмущение.
Всичко формално е на мястото си.
И въпреки това постепенно изчезва нещо, без което държавата е просто администрация.
Изчезва вярата, че общото има смисъл.
Човекът свиква да носи информация между две институции, които би трябвало сами да я обменят. Свиква, че ако живее далеч от голям град, добрият лекар понякога е на сто километра. Свиква с влака, който закъснява, с пътя, който десетилетие чака ремонт, с училището, което губи учители, и с града, от който децата си тръгват едно по едно.
Свиква с усещането, че законът съществува, но понякога тежи различно върху различните рамене. Свиква с политиците, които обещават промяна, докато постепенно започват да приличат на онези, срещу които са дошли. Свиква с административното унижение, с липсата на отговорност, с оправданието, че нищо не може да стане бързо и че винаги някой друг е виновен.
И накрая произнася най-опасното изречение за всяка държава:
„Тук е така.“
Истинският разпад започва тогава. Не когато институциите изчезнат, а когато обществото престане да очаква от тях повече.
България има нужда от кауза
Най-големият ни дефицит може би не е бюджетният, демографският или институционалният. По-дълбокият дефицит е липсата на обща цел, достатъчно голяма, за да ни извади поне за миг от дребната гражданска война, в която живеем.
България има крещяща нужда от кауза, но не от поредната партийна конструкция, не от следващия политически спасител и най-малко от още един враг, около когото временно да се обединим. Врагове сме си произвели достатъчно. Онова, което не успяхме да произведем, е обща представа за страната, която искаме да оставим след себе си.
Политиката научи един прост урок: страхът организира хората по-бързо от надеждата, а омразата произвежда по-лоялен електорат от разумната представа за бъдещето. Затова едните непрекъснато сочат Москва, другите Брюксел и Вашингтон; едните виждат комунисти зад всеки ъгъл, другите фашисти, третите предатели, четвъртите глобалисти. Всеки лагер има своя речник, чрез който човекът отсреща постепенно престава да бъде съгражданин и се превръща в подозрително същество.
А докато спорим кой обича България по-правилно, самата България чака.
Чака железницата си, водата си, нормалната администрация, лекаря, учителя, нормалния градски транспорт, работещия съд. Чака хората, които заминаха. Чака и политическия си елит най-после да престане да се храни от нашата взаимна неприязън.
Това е една от най-циничните черти на политическата ни действителност. Разделеното общество е удобно общество. Докато гражданите воюват помежду си, по-рядко питат управляващите какво са построили, коя институция са направили по-силна, какво са оставили след мандата си и защо след толкова години все още трябва да приемаме нормалността като чуждестранен лукс.
На България не ѝ липсва още един враг. Липсва ѝ посока.
По-високи очаквания към политическия псевдоелит
Прекалено дълго сме били снизходителни към политиците, стига да принадлежат към „нашия“ лагер.
Прощаваме некомпетентността, ако човекът мрази правилните хора. Прощаваме липсата на резултат, ако речникът му е идеологически удобен. Прощаваме провала, ако ни бъде обяснено достатъчно убедително, че виновен е някой друг: предишното правителство, Брюксел, Москва, Вашингтон, Конституцията, съдът, опозицията, медиите, историята.
Това трябва да свърши.
Политическият лидер не е човек, на когото дължим преданост. Той е човек, на когото временно сме поверили властта и към когото имаме право да бъдем безмилостно взискателни.
Не ме интересува само какво мислиш за Русия, Америка или Европа. Кажи ми какво построи. Коя институция направи по-силна? Какво стана с водата? Какво стана с железниците? Колко административни безумия премахна? Колко деца получиха по-добро образование? Колко млади семейства видяха причина да останат? Какво ще остане след теб, когато камерите изгаснат?
Политикът много обича гневния гражданин, защото гневният гражданин лесно се насочва към враг. Много по-труден е гражданинът, който помни и измерва.
България няма нужда от политически месии. Има нужда от граждани с високи изисквания.
Смирението като политическа добродетел
Ако искаме повече от властта, трябва да поискаме повече и от себе си.
Имаме нужда от смирение.
Не от примирение. Примирението е убеждението, че нищо не зависи от нас. Смирението е способността да допуснем, че не притежаваме цялата истина.
Това е почти изчезнала политическа добродетел.
Всеки лагер вече вярва не просто, че е прав, а че е морално прав. Когато собствената ти позиция се превърне в доказателство за нравствено превъзходство, човекът отсреща престава да бъде опонент и става лош човек. После унижението, лъжата, двойният стандарт и публичното линчуване много по-лесно изглеждат допустими, защото срещу злото винаги се намира оправдание за средствата.
Но демокрацията е създадена точно защото никой не притежава цялата истина. Парламентът съществува, защото никой не трябва да решава сам. Независимият съд съществува, защото управляващият може да греши. Ограниченият мандат съществува, защото дори добрият човек може да се влюби във властта си. Свободните медии съществуват, защото официалната истина понякога е просто добре организирана лъжа.
В този смисъл демокрацията е институционализирано смирение. Тя не предполага, че човекът е съвършен. Тъкмо обратното, построена е върху разбирането, че сме достатъчно несъвършени, за да не бъде безопасно някой от нас да притежава цялата власт.
Да престанем да заемаме чужди истини
България има нужда от по-малко чуждо влияние, но не в примитивния смисъл на затваряне, страх или враждебност към света. Зрялата държава има съюзници, търгува, учи се, принадлежи към съюзи и прави необходимите компромиси. Тя обаче не отдава собствената си политическа мисъл под наем.
Нито Москва, нито Вашингтон, нито Брюксел трябва да бъдат заместител на способността ни да формулираме български национален интерес. Ако определяме позицията си единствено според това коя чужда столица искаме да удовлетворим или разгневим, ние отново позволяваме някой друг да задава координатната система на нашия разговор.
Суверенитетът не означава да казваш „не“ на всички.
Суверенитетът е способност за избор.
Да можеш да кажеш „да“, когато това е добро за България, да можеш да кажеш „не“, когато не е, и да знаеш защо.
България трябва да бъде европейска държава без провинциален комплекс. Нито покорно дете, което чака похвала, нито вечно обиден роднина, който превръща всеки спор в доказателство за заговор. Зрялата държава не пита първо какво ще кажат за нея, а какво е разумно за нея и как може да убеди останалите.
2036 не е утопия. То е срок.
Политиката обича краткото време: следващия бюджет, следващия вот, следващата социология, следващата криза. Държавността започва там, където някой е способен да мисли за време, в което самият той може вече да не бъде министър, депутат или дори жив.
Да посадиш дърво, чиято сянка няма да използваш, е по-дълбоко държавническо действие от откриването на няколко километра асфалт пред камерите.
2036 година затова не е утопия. Тя е срок.
Десет години са достатъчни, за да промениш посока, и достатъчно кратки, за да не можеш безкрайно да отлагаш отговорността.
Днешният първокласник тогава ще бъде млад човек. Днешният тридесетгодишен ще бъде на четиридесет. Днешният петдесетгодишен ще започва да пита каква държава оставя след себе си.
Истинският въпрос е прост:
Каква България сме длъжни да построим за хората, които вече живеят в нея?
Държавата не е сградата
Твърде често говорим за държавата като за чуждо същество, което живее някъде около Министерския съвет, парламента и министерствата.
Но държавата е нещо много по-интимно. Тя е договорът между хора, които никога няма да се срещнат, но са решили да носят част от товара един на друг.
Човек без деца плаща за училището на чуждо дете. Здравият участва във финансирането на лечението на болния. Човекът в София плаща за инфраструктура в Родопите, а човекът от Родопите участва в общото финансиране на услуги, които може никога да не използва.
Това не е милостиня и не е сантимент.
Това е цивилизация.
Никой не знае предварително кога ще бъде силният и кога слабият, кога ще дава и кога ще има нужда някой непознат да е дал преди него.
Солидарността не унищожава свободата. Тя прави свободата възможна за повече хора.
Свободен, но за какво?
Най-лесно е да кажем, че всички сме свободни. Конституцията го казва.
Но едно дете се ражда в семейство с книги, родители с образование, добър квартал, чужд език, лекар наблизо и училище, в което има избор. Друго се ражда в дом, в който е също толкова обичано, но училището губи учители, автобусът минава два пъти дневно, а медицинският специалист е в областния град.
На осемнадесет години обществото събира двете деца и им казва, че вече са равни и могат да се състезават.
Не са.
Решението не е да изравняваме резултатите. Това би било и несправедливо, и невъзможно. Но цивилизованата държава е длъжна да направи така, че началната точка да не се превръща автоматично в съдба.
Началната ти точка не трябва да бъде окончателната ти присъда.
Затова образованието е политика на свободата. Здравеопазването е политика на човешкото достойнство. Правосъдието е гаранция, че силният няма по природа повече права от слабия.
Не голяма държава, а способна държава
Спорът дали държавата трябва да бъде голяма или малка е останал от друг век. По-важният въпрос е дали е способна.
Можем да имаме огромна администрация и практически безпомощна държава. Можем да поддържаме десетки агенции и комисии, но да нямаме институционална памет, стратегическо планиране и ясен носител на отговорност.
Една от най-точните картини на тази неспособност е гражданинът, който отива в една институция, за да бъде изпратен до друга за документ, който държавата вече притежава. Двете институции са част от една и съща система, но гражданинът трябва физически или електронно да пренесе информацията между тях.
Това не е просто бюрократична глупост. Това е философия на властта, при която системата казва на човека: аз съм неспособна да разговарям сама със себе си, затова ти ще платиш цената.
До 2036 година подобна сцена трябва да ни изглежда архаична.
Гражданинът не е куриер на собствената си държава.
Съдът и моментът, в който всички останали сме сигурни
Правосъдието е истински необходимо не когато случаят е лесен, а когато обществото е гневно.
Всеки подкрепя независимия съд до момента, в който съдията трябва да защити процедурата спрямо човек, когото обществото вече е осъдило. Точно тогава се разбира дали вярваме в право или само в отмъщение.
Съдията може да бъде потресен. Той е човек. Но съдът не може да се превърне нито в прокуратура, нито в телевизионен морален трибунал. Прокурорът обвинява, защитата защитава, съдът решава.
Това разделение не е каприз на юристите. То е резултат от векове човешки опит, през които сме научили колко опасна става дори справедливата власт, когато не е ограничена.
Институциите не се строят за времето, когато начело стоят хората, които харесваме.
Строят се за деня, когато там застане човекът, от когото се страхуваме.
Демографията е доверие
Политиците обичат демографията, защото позволява красиви речи и лесни еднократни мерки. Но хората не създават второ или трето дете заради еднократна помощ. Те го създават, когато могат да си представят живота след него.
Има ли жилище? Ще има ли място в детската градина? Какво става, ако детето се разболее? Може ли майката да се върне на работа? Има ли добро училище? Ще трябва ли семейството да напусне града след пет години, защото там вече няма перспектива?
Решението да имаш дете е едно от най-интимните човешки решения. Събрано в милиони семейства обаче, то се превръща в национален референдум.
Демографията е вот на доверие в бъдещето.
Когато едно общество престава да има достатъчно деца, то невинаги отхвърля семейството. Понякога просто не вярва достатъчно в утрешния ден.
Държавата не може да нареди надежда. Но може да престане да произвежда част от причините за страха.
Евтиният труд не може да бъде национална стратегия
Един от най-важните разговори на България през следващото десетилетие ще бъде разговорът за труда.
Когато нещо не достига, нормалната икономическа логика е цената му да се повиши. Ако работниците не достигат, би трябвало заплатите да растат, условията да се подобряват, предприятията да инвестират в технологии, производителността да се увеличава, а държавата и бизнесът да търсят начин да върнат част от българите, които сме изпратили по света.
Съществува обаче и много по-лесно решение: да внесем хора от по-бедни държави, които са готови да работят при условия, които все повече българи отказват.
Непалецът, индиецът, узбекът или бангладешецът не е виновен за това. Той прави същото, което поколения българи направиха в Германия, Испания, Италия и Великобритания. Търси по-добър живот.
Въпросът не е защо той идва.
Въпросът е каква икономика строим ние.
Ако всеки недостиг на труд бъде решаван чрез нов поток от по-евтина работна сила, икономиката получава мощен стимул да не се променя. Защо да автоматизира? Защо да инвестира в квалификация? Защо да увеличава производителността? Защо да плаща повече? Защо държавата да се бори да върне българи?
Ще намерим някого по-беден.
Това може да реши годишния проблем на една фирма, но може да консервира десетилетния проблем на една държава.
Истинският въпрос не е защо чужденецът приема тази работа. Истинският въпрос е защо българинът вече не я приема за тези пари.
Трудовата миграция може да бъде инструмент там, където има реален и доказан недостиг. Тя не трябва да се превръща в заместител на производителността, автоматизацията, професионалното образование и демографската политика.
Страна, която губи население, не може да решава собствената си демографска и икономическа слабост единствено чрез внос на нова бедност.
Не всеки бизнес модел има право на вечен живот
Капитализмът предполага риск.
Ако една фирма може да съществува единствено при постоянен достъп до евтин труд, без инвестиции в производителност и технологии, възможно е нейният модел просто да е изчерпан.
Забележително е колко различно говорим за пазара според това кой има проблем. Когато работникът поиска повече пари, чуваме за производителност, конкуренция и свободен пазар. Когато голям бизнес изпадне в затруднение, започват компенсации, субсидии, специални режими, държавни гаранции, данъчни облекчения и настояване държавата да осигури работна ръка.
Това е странен капитализъм.
Пазар за работника. Социализъм за големия собственик.
Не може печалбата системно да бъде частна, а рискът постепенно да става обществен.
Когато капиталът престане да се състезава
България има нужда от голям капитал. Няма сериозна индустриална държава без големи предприятия, инвестиции, банки, технологични компании и национални икономически играчи.
Богатството не е престъпление.
Предприемачът, който рискува, създава, наема хора, инвестира и печели на реален конкурентен пазар, заслужава обществено уважение.
Уродливостта започва в момента, когато икономическата сила открие, че е по-евтино да инвестира в политическо влияние, отколкото в конкурентоспособност. Когато телефонът на министъра стане по-ценен от инженерния патент. Когато законът може да бъде променен според интереса на няколко големи играчи. Когато регулаторът започне да регулира едни и да пази други. Когато цели пазари започнат да приличат на парцелирани владения.
Тогава капиталът вече не печели състезанието.
Той пише правилата на състезанието.
И това е същността на олигархията. Не човекът с много пари, а система, в която парите могат постепенно да купят част от държавата.
Парцелираната република
Олигархията рядко идва с официален документ. Никой не подписва договор, че енергетиката принадлежи на едни, строителството на други, земеделието на трети, медиите на четвърти.
Това става много по-тихо.
Икономическият интерес започва да финансира политика. Политиката определя регулаторите. Регулаторите вземат решения за секторите, в които същите икономически интереси работят. Медийната власт обяснява защо всичко е законно, а след това идват обществените поръчки, концесиите, разрешенията и специалните текстове в някой закон.
Не е необходима конспирация.
Достатъчна е мрежа от взаимна зависимост.
Накрая гражданинът вижда компании, които никога не губят; бизнеси, които сякаш винаги знаят правилния вход; цели икономически сектори, в които новият човек трябва да бъде почти герой, за да влезе.
Това е феодалната деформация на модерната икономика.
Отговорът обаче не е държавният социализъм и не е национализацията на предприемачеството. Политическата власт върху цялата икономика също води до концентрация на власт, а човечеството вече знае цената на този експеримент.
Границата трябва да бъде друга:
Не война с богатството. Война с привилегията.
Не наказание за успешния, а защита на правото на следващия предприемач също да има шанс.
Пазар без реална конкуренция не е свободен пазар. Това е частна власт.
Икономика на високата стойност
Десетилетия България продаваше едно конкурентно предимство: ние сме по-евтини.
По-евтин труд, по-ниски разходи, ниски данъци.
Това може да бъде полезен етап за една догонваща икономика, но не може да бъде мечтата на зряла държава. Никоя държава не трябва да иска собствените ѝ граждани да останат евтини.
Следващият модел трябва да бъде построен върху висока производителност, индустрия, енергия, технологии, знание, инфраструктура и собствен капитал.
Истинският въпрос не е как един час български труд да струва по-малко.
А как за този час да се създава повече стойност.
Частното предприемачество трябва да остане двигател на икономиката, но държавата трябва отново да има способност да мисли стратегически. Да определя дългосрочни приоритети, да инвестира в инфраструктура и наука, да пази конкуренцията, да подпомага индустриалното развитие там, където има национален интерес, и да се оттегля там, където свободният пазар работи по-добре.
Не държава срещу бизнеса.
Не бизнес вместо държавата.
А ясно очертани роли и еднакви правила.
Училището в свят, в който машината вече знае отговора
Следващото десетилетие ще постави образованието пред много прост и много страшен въпрос.
Ако машината може да реши задачата, да преведе текста, да напише прилично есе и да обобщи книгата за секунди, защо продължаваме да образоваме детето така, сякаш целта му е да бъде по-бавна версия на машината?
Не е.
Машината ще победи в това състезание.
Истинската задача на образованието ще бъде да създаде човек, способен да задава правилния въпрос, да различава факт от манипулация, аргумент от пропаганда, познание от информация и добро решение от просто ефективно решение.
Детето трябва да може да използва изкуствен интелект, без да му предава собствената си мисъл. Да чете литература не за да възпроизведе сюжета на изпит, а за да разбере човек, който не прилича на него. Да изучава история не за да мрази съседите си, а за да знае откъде идва. Да изучава философия не за да запомни имената на мъртви мислители, а за да разбере, че големите въпроси нямат бутон с готов отговор.
Училището през 2036 година трябва да бъде по-технологично.
И точно затова много по-човешко.
Изкуственият интелект и новият социален въпрос
Индустриалната революция умножи човешкия мускул. Изкуственият интелект започва да умножава човешката мисъл.
Затова социалният въпрос на XXI век постепенно ще престане да бъде само колко получава работникът. Ще бъде и кой притежава машината, която вече върши част от неговата работа.
Ако десет души могат да произведат онова, за което вчера са били нужни сто, пред човечеството има възможност за безпрецедентно богатство и свободно време. Но има и друга възможност: огромна част от обществото да стане икономически по-малко необходима, докато собствеността върху технологията концентрира богатство и влияние в мащаб, който демокрацията трудно може да понесе.
Това не е аргумент срещу технологията.
Тъкмо обратното.
Това е аргумент обществото да мисли навреме за собствеността, за образованието, за преквалификацията, за общественото участие в част от технологичния дивидент и за границата, отвъд която човешкото достойнство не може да зависи единствено от икономическата полезност.
България трябва да мисли за Фонд за бъдещето, за инвестиции в стратегически технологии и за модел, при който част от огромното увеличение на производителността се връща към обществото, което поколения наред е финансирало училищата, университетите, инфраструктурата и правния ред, върху които новата икономика стъпва.
Човекът струва повече от производителността си.
България не свършва на Околовръстното
Достатъчно е човек да пътува из страната, за да види две Българии.
В едната цените на апартаментите се обсъждат в стотици хиляди евро, отварят нови ресторанти, бизнес центрове, частни училища и технологични компании. В другата разписанието на автобуса е част от семейното планиране, защото има един сутрин и един следобед. Ако аптеката затвори, следващата е на двадесет километра. Ако младият лекар напусне, друг може и да не дойде.
Това не е обвинение към София. Столицата трябва да бъде силна.
Провалът е, че не сме изградили достатъчно други места, в които човек може да има амбиция, без първо да опакова куфарите.
Регионалната политика не трябва да бъде милостиня към „изостаналите“. Тя е икономическа стратегия и въпрос на национална сигурност.
България има нужда от няколко силни центъра на развитие, свързани с качествен транспорт, университети, болници, индустрия, културен живот и реални държавни функции. Малките градове и селата няма да бъдат спасени с лозунги, но могат да бъдат част от жизнеспособни региони, ако държавата престане да ги разглежда единствено като статистика на намаляващо население.
Държава, която постепенно събира всичко жизнеспособно на едно място, не се развива.
Тя се свива.
Здравето не е стока като всяка друга
Пазарът може да бъде полезен в здравеопазването, но болният човек не е обикновен потребител. Когато получиш тежка диагноза, не сравняваш оферти по същия начин, по който избираш пералня.
Информацията не е равна. Изборът не е напълно свободен. Времето понякога липсва.
Затова държавата има особена отговорност за профилактиката, ранната диагностика, спешната помощ, регионалния достъп, медицинските кадри и електронното здравеопазване.
Системата трябва да има интерес човекът да остане здрав, а не единствено да финансира лечението му, след като вече е болен.
Нивото на цивилизацията личи не само по това как обществото възнаграждава победителите.
Личи и по това как се държи с човека в момента, в който той вече не може сам да се защити.
Енергия, вода, земя и стратегическа сигурност
Има неща, които са повече от стока. Водата, енергията, земята, критичната инфраструктура, пристанищата, комуникациите и продоволствената сигурност не са обикновени позиции в счетоводен баланс.
Това не означава всичко да бъде държавна собственост.
Означава държавата да знае какво прави.
Държава, която не знае откъде ще получава достатъчно надеждна и конкурентна енергия след двадесет години, не прави енергийна политика. Тя чака.
Държава, която позволява водната ѝ инфраструктура да се разпада десетилетия, а после управлява поредната водна криза, не управлява ресурс. Управлява последствията от собственото си бездействие.
България трябва отново да се научи да планира отвъд един мандат.
Не всичко стратегическо трябва да бъде държавно.
Но за всичко стратегическо трябва да има държавна стратегия.
Европа без провинциален комплекс
Има две еднакво провинциални представи за Европа.
Едната казва, че щом нещо идва от Брюксел, значи непременно е правилно. Другата смята, че щом идва оттам, значи непременно е насочено срещу България.
И двете освобождават страната от най-трудното ѝ задължение.
Да мисли.
Зрелият член на Европейския съюз има интереси, експерти, позиции и дипломатически капацитет. Той създава коалиции, прави компромиси, когато това е разумно, отказва, когато трябва, и предлага решения, вместо единствено да реагира на чуждите.
Българското място е в Европа, но европейското членство не освобождава българската държава от задължението да бъде държава.
Не всяко европейско решение автоматично е добро за България.
Не всяко несъгласие с европейска политика е антиевропейско.
Зрелият европейски национален интерес умее да прави разлика между двете.
Паметта и бъдещето
В желанието си да бъдем модерни понякога започнахме да говорим за собственото си минало почти с неудобство.
Но човек без памет не е по-свободен. Той просто е по-лесен за моделиране.
Същото важи за обществата.
Езикът, литературата, православната традиция, семейната памет, старите църкви, гробът на дядото, песента, която познаваш от детството, не са препятствия пред модерността. Те са част от отговора на въпроса защо тази територия е повече от административна единица.
Не трябва да живеем в миналото.
Миналото не може да управлява настоящето.
Но бъдеще без памет е просто движение без посока.
България през 2036 година трябва да бъде технологично модерна държава, която няма комплекс от собствената си история. Отворена към света, но не разтворена в него.
Модерността без памет не е непременно прогрес.
Понякога е просто амнезия.
Демокрацията след алгоритмите
Следващата битка за демокрацията няма да бъде само около изборната урна.
Ще бъде около вниманието.
Кой определя какво виждаме? Кой притежава данните ни? Кой решава коя новина достига до нас? Кой може да произведе милиони убедителни лъжи почти без разход? Кой може да познава нашите страхове по-добре от нас самите и да натиска точно върху тях?
Доскоро пропагандата изискваше телевизия, вестник, голям щаб и сериозен бюджет. Утре може да изисква алгоритъм и няколко компютъра.
Затова свободното общество трябва да развива не само регулации, но и граждани, които могат да мислят.
Никоя държава не може да забрани всички лъжи.
Но може да образова хора, които не вярват на всяка от тях.
Голямата кауза може да се окаже проста
Може би националната кауза не трябва да бъде грандиозна.
Не ни е нужна имперска мечта. Не ни трябва исторически реванш. Не ни трябва поредната революция, която ще произведе нови победители, нови врагове и нова дата, след която отново ще започнем да броим разочарованията.
Може би достатъчно голяма кауза е просто:
Да оставим на следващото поколение по-силна България, отколкото получихме.
По-силна не само като армия или икономика, а по-силна в способността си да прави общи неща.
С по-добри училища и по-независим съд. С по-висока цена на труда и по-малко олигархични владения. С повече семейства, които вярват в утрешния ден. С региони, в които човек може да остане. С администрация, която служи, а не унижава. С държава, която знае интереса си. С общество, което може да спори, без да се разкъсва.
Това е кауза, за която не е необходимо да гласуваме еднакво.
Можеш да бъдеш ляв или десен, консерватор или либерал, вярващ или невярващ. Можем да спорим за Русия, Америка, Европа, данъците, пазара и ролята на държавата.
Но трябва да можем да се съгласим поне за едно:
Децата ни не са длъжни да наследят по-слаба държава заради нашата неспособност да живеем заедно.
И накрая остава човекът
Политиката има лош навик. Започва с човека и постепенно го заменя с показатели.
БВП. Дефицит. Процент. Рейтинг. Реформа. Стратегия.
Но човекът не живее в процент.
Той има един живот.
И иска не чак толкова много. Да обича. Да отгледа децата си. Да върши работа, която не го унижава. Да има дом. Да знае, че ако се разболее, няма да бъде изоставен. Да бъде сигурен, че богатият и свързаният не притежават друга версия на закона. Да има право да бъде различен, да сгреши, да започне отново, да остане сам, когато го желае, и да не бъде оставен сам, когато вече не може.
Добрата държава не може да направи човека щастлив.
И не трябва.
Държавата, която обещае щастие, рано или късно започва да определя как изглежда то.
Нейната задача е по-скромна и по-трудна: да създаде достатъчно справедливо пространство, в което човекът сам да построи своя добър живот.
Да защити свободата му. Да ограничи силния, когато посегне към слабия. Да му помогне да се изправи, когато падне. Да инвестира там, където нито един човек поотделно не може. И след това да остави достатъчно място за семейство, вяра, предприемачество, общност, любов, грешка и избор.
Това равновесие никога няма да бъде окончателно.
Между свободата и солидарността, между пазара и държавата, между националния интерес и Европа, между технологията и човешкото достойнство, между паметта и бъдещето.
Точно в тези напрежения живее свободното общество.
И може би България няма нужда от обещание за съвършенство. Прекалено много хора вече са ни обещавали съвършени утрини.
Трябва ни нещо по-зряло.
Държава, която работи. Общество, което не се самоунищожава от омраза. Политици, от които очакваме повече. Граждани, които изискват повече и от себе си. Страна, която след десет години може да погледне назад и да каже: не решихме всичко, не станахме идеални, не престанахме да спорим, но оставихме нещо по-добро след себе си.
Свободен човек. Солидарно общество. Способна държава. Суверенна България.
Никой няма да я построи вместо нас. Нито Брюксел, нито Москва, нито Вашингтон, нито поредният политически спасител, който ще се появи, за да ни увери, че този път историята може да бъде поправена без усилие, без цена и без лична отговорност.
Държавата започва в мига, в който престанем да чакаме някой да ни я подари, когато поискаме повече от себе си и още повече от властта.
През 2036 година България трябва да бъде място, в което нормалността вече не изглежда като чуждестранно преживяване.
Не знам дали има по-скромна национална мечта.
И не знам дали днес има по-голяма.
Редакционна и архивна бележка
Публикувано на 20 август 2026 г. „България 2036“ е авторско визионерско есе и покана за обществен разговор. Текстът не е партийна програма, предизборна платформа или претенция за окончателна истина. Това е първата архивирана версия на проекта.
Източник: https://martinraykov.com/publikacii/%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F-2036
