1. Всеизвестно е, че рискът е възможно да се появи откъм Иран, чийто външен министър е предупредил страната ни с изрична нота.
Но риск може да произтече и от друга посока. В случая от НАТО.
За неговото съществуване човек може да се замисли като прочете внимателно текста на Член Пети на Вашингтонския договор, на основата на който е създаден политическият алианс НАТО.
Тонът на въпросния член изразява известния на кажи-речи всички хора по земята императив: „въоръжено нападение, предприето срещу една или повече (държави от НАТО) ще се разглежда като нападение срещу всички тях“.
Заедно с това обаче, в същия член съществува текст, съдържащ възможности за размиване на безспорната категоричност:
„[...]в случай на такова въоръжено нападение всяка от тях (държавите от НАТО), упражнявайки правото си на индивидуална или колективна самоотбрана, признато в член 51 от Устава на Организацията на обединените нации, ще окаже помощ на нападнатата страна или страни по Договора, като незабавно предприеме, индивидуално и съгласувано с останалите страни по Договора, такива действия, каквито смята за необходими, включително употребата на въоръжена сила[...]“
Специфичното и лимитиращото изискване „ВКЛЮЧИТЕЛНО УПОТРЕБАТА НА ВЪОРЪЖЕНА СИЛА“ е всъщност последна стъпка в процеса на вземане на решение от всяка държава за незабавно оказване на помощ.
Преди обаче да стигне до участие с въоръжена сила, всяка страна има право да решава и предприеме „ТАКИВА ДЕЙСТВИЯ, КАКВИТО СМЯТА ЗА НЕОБХОДИМИ“.
Което означава, че смятаните за необходими действия не е задължително да са непременно свързани с употребата на въоръжена сила.
А ако допуснем, че дадена държава от НАТО може да прецени, че незабавна въоръжена намеса от нейна страна и особено с употребата на въоръжена сила може да съдържа рискове за националната ѝ сигурност?
Текстът на Член Пети не дава отговор дали солидарността задължава всяка държава да пренебрегне рискове за своята сигурност в хода на процеса на вземане на решение за помощ на нападната страна/страни включително с употребата на въоръжена сила.
От което следва може би, че всяка държава от НАТО е в правото си да мисли и действа най-напред в посока на гарантиране на своята сигурност в която и да било обстановка и едва тогава да преценява дали следва да оказва незабавно помощ на нападната държава/държави от алианса, особено когато става дума за употреба на сила от нейна страна.
Вижда се колко, а може би и още условности трябва да се отчитат, преценяват и преодоляват, докато всяка една държава от НАТО стигне до решение да участва в оказването на колективна помощ на нападната страна/страни от коалицията, включително с употребата на въоръжена сила.
2.
Озадачаваща е тезата на член на правителството, че решението за разполагане на американски самолети цистерни на летище Безмер е взето, за да не остане България без горива.
Струва ми се, че тази преценка се свързва по-скоро с конкретна икономическа полза за страната ни, а не толкова със съобразяване с дългосрочни национални интереси.
Затова ще се опитам да направя някои разсъждения.
Ситуацията напомня донякъде времето през 1940-1941, когато пред България стои дилемата дали да запази неутралитет във вече върлуващата Втора световна война, или да предпочете политически съюз. В случая, дали да приеме офертата на СССР или на Третия Райх. Тоест, на една от двете държави по договора Молотов-Рибентроп, които са съюзници и воюват необезпокоявани една от друга още от 1939, и всяка от тях ухажва България, стреми се да я направи свой политически съюзник според геополитическите и стратегическите си интереси.
Историята сочи, че България не намира сили за запазване на неутралитет.
Тя предпочита военен съюз с Германия. За целта правителството използва „силен“ мотив.
Според кабинета, на северната ни граница е струпана огромна германска военна сила и ако не станем съюзници с Третия райх, Вермахтът пак ще навлезе на наша територия, но като окупатор.
Изглежда властите са преценили, че Българската войска, дори и да се сражава геройски, няма да успее да отрази и неутрализира удар от германската военна машина.
Тогава са наричали тази обстановка „безалтернативна“.
Може би затова българското правителство е избрало по-малката от двете злини.
Военен съюз със силния агресор вместо военна окупация от него.
В крайна сметка се оказва обаче, че изборът България да не противопостои на натиска на Германия за присъединяване към нейната военна коалиция се очертава като главната причина да приключи участието си във войната с лоши последствия за българския народ.
Към тези последствия влиза и окончателната раздяла на България с надеждите да си върне някога земите в Западна Тракия в четириъгълника: течението на Места на юг от пресичането ѝ с днешната българска граница с Гърция до устието на реката в Бяло море, от там по Беломорския бряг на изток до устието на Марица, след това срещу течението реката на север до пресичането ѝ с днешната българско-гръцка граница и от там по границата на запад до Места.
Най-тежко от всички отрицателни последствия обаче е това, че страната ни се е изправила пред трети катастрофален национален срив.
Нека се знае, че от надвисналата трета национална катастрофа България е спасена от СССР.
Някои у нас не искат да си спомнят, още по-малко признават, та даже и отричат, че на мирните преговори в Париж през 1947 Съветският съюз е единствената държава сред Съюзниците победители, която въпреки техните амбиции в интерес на Гърция, Югославия и Турция, успява да постигне запазване на териториалната цялост на България.
3.
В момента положението е горе-долу като ситуацията преди нахлуването на Германия в СССР.
Както тогава, така и сега България има нужда от гаранции за националната си сигурност.
Тези гаранции имат в днешната конкретна геостратегическа обстановка едно име:
НЕНАМЕСА в каквато и да било война, в това число и във войната на САЩ срещу Иран!
Не неутралитет на страната ни, а ненамеса.
България е член на военен блок и не може да обявява неутралитет, без да напусне блока. Но ако разполага с патриоти и достойни държавници, може да отстоява ненамеса.
Е, да, ама ето, че правителството на Радев, много пъти заявявало, че е против война срещу Иран, очевидно се огъва под натиск незнайно по какви съображения и предоставя летище Безмер за разполагане на американски военни авиационни цистерни.
Ще припомня, че преди да даде Безмер, премиерът заявява, че е поискал САЩ да махнат визите за български граждани ако не вдигнат цистерните си от софийското летище. Дали в изпълнение на „сделката“, или по други съображения, САЩ вдигат самолетите, но оставят визите.
Сега президентът на САЩ благодари на българския премиер, че България е решила да позволи на Америка да върне цистерните на наша територия – този път на военното летище Безмер. Българското правителството не дава знак, че подновява офертата за визите.
Вероятно пред него се отваря нова икономическа възможност: България ще получава гориво.
4.
Как НАТО ще предприеме военни действия срещу Иран в интерес на България, ако посегне на сигурността ѝ?
С ракети и бомби?
САЩ и сега го правят. Но за себе си.
Ще го направят ли за България?
По-скоро ще накарат НАТО да си спомни за Член Пети.
И в НАТО могат да започнат едни консултации...
Дотам, че може да стане тъй, че всяка държава от НАТО да осъзнае, че ако се намеси с реални военни действия срещу Иран в интерес на България, би станала автоматично мишена и цел за ирански ракети, авиобомби и диверсионни актове. И да започнат колебания и увъртания докато се стигне до предприемане от всяка отделна държава от НАТО на „такива действия, каквито смята за необходими“.
През това време страната ни може да гори тук или там. Не само Безмер. Има и други обекти...
И за какво? Заради едни цистерни?
По-скоро затова, че поне един държавник не е намерил сили да каже веднъж „НЕ!“.
5.
Това, което пиша, не е сюжет за научно-фантастичен роман или за фентъзи киносценарий.
А е опит за трезва оценка на геополитическите интереси на великите сили днес.
Които са проекция на онова, което се е случило преди 148 години на Берлинския конгрес и от което най-пострадала е България.
Защо смятам така?
Решенията на Берлинския конгрес залагат по-сетнешните бомби и бурето с барут в недрата на Югоизточна Европа. Това става с решението за разпокъсването на България след като вече е получила свободата си и връщането на огромни части от нея отново във владение на Османската империя (Македония и Западна Тракия) и под нейния държавен контрол (териториите на Горна Тракия и Подбалкана под общото небългарско название „Източна Румелия“, алюзия с турцизираното наименование на останките на отдавна изчезналата Източна Римска империя).
Тогавашните велики сили и преди всичко Великобритания, Франция, Австроунгария, Италия, разпарчетосват България като оставят на българския народ в крайна сметка една минимална част от всеобщо признатите и освободени български земи. Това е сторено за да се задоволят техните егоистични интереси. Най-същественият измежду тях е да надвият на интересите на Русия. И нещо повече. Да се задоволят ламтежите на Великобритания, която без да воюва успява да изтръгне военната победа на Русия над Турция. По този начин Обединеното кралство слага ръка върху Европейския Югоизток за сто и повече години напред. А чрез анексията на остров Кипър установява британски контрол върху Източното Средиземноморие и Зоната на Суецкия канал.
Освен това, Берлинският договор, като еманация на Берлинския конгрес, отваря апетитите на съседните на България държави Гърция и Сърбия. Те започват политика на откъсване на живи меса от нашия народ, обявявайки българското население в оставените под османско иго Македония и Тракия за „елини вулгарофони“ или „южни сърби“.
Тази политика се реализира отчетливо в Илинденско-Преображенското въстание. Докато българите се бият за свободата си с турската армия и башибозука, гръцки и сръбски въоръжени чети осведомяват османската власт за състава, разположението и движението на българските въстаници и участват наедно с турските джелати в бастисване на български села и градове.
Последвалите Балкански войни задълбочават противоречията. Които се засилват още повече през Първата световна война и нейното продължение Втората световна война.
Великите сили от 1878, основно англосаксите, си играят на война и днес. Те не са били обект на унищожаване на милиони хора, както Русия/СССР, Германия, Полша, Чехословакия, Югославия...
В тази поредица изключение е само Германия. Но има обяснение. Тя търси реванш от Русия. За 80 години от Потсдамските споразумения (1945), обявили Германия за разбита страна без държавна организация, днес ключови позиции във властта във ФРГ заемат внуци на германски нацисти, а тя е пак агресивна държава, готова едва ли не да донесе нови тежки изпитания на германския народ. Само и само да се опита да надвие над Русия.
6.
Горните разсъждения разглеждат ситуации в света и Европа, произтичащи от възможностите за различно тълкуване на текста на Член Пети от Северноатлантическия договор.
Днешната геополитическа ситуация, започнала с непровокираното разширяване на НАТО до границите с Русия и довело до войната на ЕС и НАТО срещу Русия с ръцете и от територията на Украйна, кара всеки здравомислещ човек да се тревожи, отчитайки нарастващите затруднения на НАТО да прилага Член Пети в неговата достатъчна сила.
Тоест, съмнения в това дали НАТО е коалиционното образувание, съществувало до речта на руския президент Валдимир Путин в Мюнхен през 2007.
Нека се помни, че от оня момент започна предизвиканата от НАТО активна руска политика на противодействие срещу нарастването на евроатлантическата експанзия против Русия.
Какво следва за България при тази обстановка?
Да продължава да храни надежда НАТО да я опази?
Нима не отчитат думите на руския президент, че руснаците не могат да си представят света без Русия и развитието на световните отношения отам насетне в неблагоприятна за САЩ и НАТО посока?
Държавни фактори в страните от Северноатлантическия алианс вече изразяват съмнения, че НАТО може да се противопостави на Русия в един евнтуален пряк военен сблъсък.
Може да се каже, че в Европа и света се очертава нов незаобиколим геополитически императив и в него не НАТО играе решаваща роля. А съвсем други фактори.
Българските управляващи и опозиция би трябвало да знаят това и да го имат предвид.
„ДА БИ МИРНО СЕДЯЛО, НЕ БИ ЧУДО ВИДЯЛО!“, гласи една българска народна поговорка.
Актуална и днес, близо двеста години откак младият Петко Славейков е решил да събере мъдростта на народа ни в една книга.
