Известно е, че демонтажът на порочния олигархичен модел на управление се свежда до отнемане на властта и възможностите на олигархията да трупа богатство за сметка на жизнения стандарт на огромното мнозинство от българския народ.
Демонтажът е комплекс от политики, планове, мерки и практически действия за връщане на „завладяната държава“ на този, на който тя принадлежи по Конституция. Това е суверена. Властта произтича от народа и принадлежи на народа.
В тази връзка, често задаван и дискутиран в политическите и научните среди е въпросът - защо до сега опитите за демонтаж на олигархичния модел в България зациклят и завършват с провал. Традиционните отговори свеждат неуспехът в това начинание до липса на смелост, тактически грешки или задкулисни договорки. Този повърхностен прочит обаче пренебрегва дълбоката системна реалност, която аз наричам синдром „Вързани ръце“. Той не е просто удобно политическо оправдание на управляващите, а обективна и болезнена диагноза. Изпълнителната власт се изправя срещу механизми, които надхвърлят локалния контекст, защото са заложени в самата геополитическа, институционална и икономическа матрица на прехода към демокрация.
За да се разбере защо ръцете на новото реформаторското правителство на генерал Румен Радев се оказват в някаква степен вързани, трябва да се погледне към капаните на неолибералния модел, към ограничения суверенитет на държавата и конкретните възли в националните стратегически сектори като например енергетиката.
Правителството има яснота какво трябва да направи за да постигане стратегическата цел – демонтаж на олигархичния модел на управление и замяната му с устойчиво демократична държава. По-малко обаче се знае и говори за условията и предпоставките, които са необходими за реализирането на тази национална кауза. А това всъщност е преградата която блокира демонтажа на политико-олигархичния модел на управление. Тази преграда символично наричам българска „Берлинска стена“.
Щрихи от историята на Берлинската стена за по-младата читателска аудитория
Самото име „Берлинска стена“ подсказва, че това е стена построена в град Берлин, намиращ се по това време на територията на Германска демократична република (ГДР). Целта на Берлинската стена е да възпрепятства движение на гражданите от Източен Берлин (съветската зона, столица на ГДР) в Западен Берлин ( окупационна зона на САЩ, Англия и Франция). Нейното изграждане започна, по решение на държавното ръководство на ГДР, на 8 август 1961 г. Строителството и преоборудването на стената продължи до 1975 г. Стената е дълга 155 км. Състои се от 45 хиляди бетонни блока всеки от които висок 3,6 метра и широк 1,5 м. По-късно се построява и допълнителна, вътрешна стена. Разстоянието между двете стени е 100 метра и е постлано с пясък. Берлинската стена се е охранявала от 100 наблюдателни кули и 20 бункера.
Берлинската стена просъществува малко повече от 28 години. Нейното разрушаване започна, по волята на народа на ГДР, на 9 ноември 1989 г. В 18,43 ч., Гюнтер Шабовски, избран преди 3 дни за секретар на ЦК на Германската единна социалистическа партия (ГЕСП) по въпросите на информацията, обявява на пресконференция партийното решение за „постепенно вдигане на забраната за пътуване на гражданите“. В отговор на въпрос кога ще влезе в сила това решение, Шабовски отговаря с думата „Незабавно“. Тази дума послужва като сигнал към жителите на Източен Берлин да започнат незабавен щурм на Стената и кой с каквото разполага - чукове, щанги и други подръчни „оръжия“ да се включи в нейното разрушаване. Така се полага началото на демонтажа на най-известната в годините на Студената война стена, която разделя двата свята – социализъм и капитализъм. Нощта на 9 срещу 10 ноември остава в световната история като „Нощта в която падна стената“ – физическата и идеологическа бариера разделяща Източен и Западен Берлин.
Берлинската стена е символ:
- На манталитета на тоталитарния комунизъм;
- На мащабите на противоборството между двата свята;
- На Студената война продължила 44 г. и завършила, вследствие на паритета на бойната мощ на двата противостоящи военни блока – НАТО и Варшавски договор, без да прерасне в „гореща“ война;
- На разделението на Берлин, Германия и Европа, в резултат на разгрома на човеконенавистния фашистки режим във Втората световна война;
- На стената - непреодолима преграда пред човешките права за свобода и благоденствие.
Падането на Берлинската стена е символ:
- На промяната и надеждата;
- На ревизията на договореностите постигнати между победителите във Втората световна война;
- На жаждата за свобода и единството на народите в борбата за мир;
- На край на разделението на Европа;
- На лъжата и измамата от страна на Запада. Великите сили поеха ангажимент, че НАТО няма да се разширява на Изток, но на няколко вълни го направи и стигна до прага на Русия.
Синдромът „Вързани ръце“ е българската „Берлинска стена“
Когато говоря за „Берлинска стена“ пред усилията за демонтаж на олигархичния модел на управление в България, имам предвид най-сериозната преграда, която блокира този процес и бетонира паралелната държава. Използвам думите „Берлинска стена“ като метафора за да покажа колко трудна, в някаква степен непосилна, е задачата да изпратим политико-олигархичния модел на бунището на историята като го заменим с истински демократично управление на страната.
В контекста на политиката, синдромът „Вързани ръце“ описва точно ситуацията в която институциите и лидерите на „Прогресивна България“ са парализирани от липса на обективни условия за реализиране на своята визия за реформи на държавното управление и за постигане на набелязаните цели. Тези липси и препятствия, както вече стана дума, си позволих метафорично да нарека българската „Берлинска стена“.
По отношение на заявения курс и дейността на правителството на генерал Радев за демонтажа на олигархичния модел, този синдром се проявява в три ключови направления:
Първо - Конституционни и законодателни ограничения.
Конституционната рамка разделя властите и не допуска концентрация на сила в която и да е от тях. Ръцете са вързани, защото правителството не може еднолично да извърши демонтаж на модела по простата причина, че за промени в Конституцията са необходими 161 депутатски гласа, а парламентарното мнозинство разполага с 131 народни представители. Докато в парламента не се създаде такова мнозинство няма да могат да се решат констатираните от правителството проблеми, особено тези в съдебната власт.
Второ - Институционен блокаж от страна на съдебната власт.
Тези дни премиерът Радев публично говори за този синдром по повод разследването за корупция на ВиК-Бургас като заяви, че „правосъдието бламира“ усилията на изпълнителната власт за борба с корупцията. Дори МВР и службите да разкрият корупционни схеми, посочи министър-председателя, кабинетът е с вързани ръце, защото няма правомощия да повдига обвинения или да налага присъди. Когато прокуратурата и съда остават капсулирани или зависими, действията на правителството се натъкват на стена.
И трето - Икономически и външни зависимости.
Олигархичните структури често са преплетени с ключови сектори на икономиката, международни договори и енергийни зависимости. Ръцете на управляващото мнозинство са вързани, защото всеки опит за разкъсване на тези връзки крие риск от финансова дестабилизация, арбитражни дела (както се видя около „Лукойл“ и Конституционния съд) или социално напрежение. Правителството е принудено да балансира между амбициите за реформи и сигурността на държавата.
По тази проблемна ситуация в политическия дебат се застъпват две противоположни гледни точки:
- За поддръжниците на министър-председателя Румен Радев синдромът „Вързани ръце“ е реален. Правителството има искрено желание да се бори с политическата корупция, но е заложник на „дълбоката държава“ и блокиращите механизми на предишното статукво;
– За опозицията и критиците на генерал Радев, използването на метафората „Вързани ръце“ от управляващите е просто едно удобно оправдание. В публичното пространство се лансират твърдения, че правителството възпроизвежда олигархичния модел. Шумно прокламирания „демонтаж“ е по-скоро реторика, отколкото реална невъзможност.
Действително, има основание да се прави
алюзия между разрушаването на Берлинската стена и синдрома „Вързани ръце“.
Берлинската стена е физическо и брутално доказателство за невъзможността да се премине от единия в другия свят.
В нашия случай синдромът „Вързани ръце“ - неолибералната икономика и външните зависимости имат абсолютно същия ефект при демонтажа на олигархичния модел. Те са невидимата, но непреодолима стена, която разделя политическата воля на правителството от реалните промени. Изпълнителната власт вижда своята мисия – демонтаж на завладяната държава, но „стената“ от закони и договори, паралелна и задкулисна власт, връзват ръцете на управляващите и не им позволява да постигнат поставените стратегически цели. Този системен капан се превърна в своеобразна нова Берлинска стена за Радевото реформаторско правителство. От едната му страна стоят обществените очаквания и нетърпението на хората да започне незабавно желаната дълбока промяна. От другата е недосегаемият капитал на олигархията, пазен от международни договори и геополитически съображения. Препратката към Берлинската стена подсказва, че капанът е проектиран отвън, в контекста на глобалната геополитика, а не е обикновен български проблем.
Основанията за сравнение на разрушаването на Берлинската стена и демонтажът на българския политико-олигархичен модел на управление са:
Първо: Както при падането на Берлинската стена така и за демонтажът на олигархичния модел става дума за премахване на „желязна“ преграда пред осъществяването на историческо дело в единия случай със световна значимост а в другия с национално значение. Общото е, че и в двата случая този акт се разглежда като хипотетичната възможност и се схваща като далечен трудно видим мираж. Берлинската стена е много здрава, железобетонна, градена в продължение на повече от 35 години. Българската преграда пред демонтажа на олигархичния модел също така е здрава и устойчива. Бетонът в нея е неолибералния капиталистически строй, който роди олигархичния модел. Желязото е загубения държавен суверенитет и превръщане на страната в нечии протекторат. Спойка е симбиозата на политици, олигарси и техните оръжия в държавните институции, специалните служби, регулаторите и прокуратурата.
Второ: защото между двете събития има причинно-следствена връзка. Рухването на Берлинската стена е клечката кибрит с която се запали фитила на адската машина, която взриви световната социалистическа система. Нашият 10 ноември, плод и на този взрив, тласна България по пътя на неолибералния капитализъм. Той, както вече стана дума, роди, укрепи и наложи олигархичния модел на управление и стана причина за разграбване на националното богатство и масово обедняването на българския народ.
И трето: Падането на Берлинската стена и демонтажът на олигархическия модел на управление си приличат по последствия и резултати. И двете събития раждат нещо ново, с исторически измерения, в първия случай за Германия, Европа и света, а във втория – за България. Падането на Берлинската стена е знак, че социализма губи съревнованието с капитализма и е принуден да слезе от историческата сцена. Започва ерата на еднополюсния свят. Хегемонът е един – САЩ. Той получи от Горбачов като подарък страните от бившата съветската сфера на влияние в това число и нашата страна. В България се извърши истинска революция – смени се обществено-политическия строй. Социализмът отстъпи мястото си на неолибералния капитализъм, който положи началото на олигархичната власт в България. Възприетият модел на управление прокарва разделителната линия между олигархичната и демократичната държава. Когато успеем да демонтираме олигархичния модел, тогава олигархичната държава ще отиде в небитието и на нейно място ще дойде демократичната, правова и социална държава на народния суверенитет. Бариерата „Берлинска стена“ пред демонтажа на олигархичния модел не е непоклатима.
Синдромът „Вързани ръце“ – обективна реалност и преграда пред демонтажа на олигархичния модел
Не е така лесно да се разбере с какво са вързани ръцете на парламентарното мнозинство и на правителството на генерал Радев. Това може да стане само след задълбочено изследване на функционирането на неолибералната държава в условията на нейната интеграция в ЕС и НАТО. Един такъв задълбочен анализ показва:
Първо: Неолибералния капитализъм е родителска среда на олигархията.
Неолибералният икономически модел, наложен по време на прехода е фундаменталната част от синдрома „Вързани ръце“. Този модел заложи на бърза приватизация, свиване на държавната роля в икономиката и радикална дерегулация. Моделът на неолиберализма защитава свещената неприкосновеност на частната собственост и договорите. Всеки опит за държавна намеса или ревизия се клейми като „национализация“, което блокира кабинета юридически и репутационно на международно ниво. При това положение е законен въпросът може ли да има неолиберална държава, каквато е България, без олигархия и без олигархичен модел на управление? Отговорът не се нуждае от много аргументи. Не може да има такава държава, защото олигархията и олигархичният модел на управление са органически присъщи на капиталистическия обществено-политически строй. Изходът е в смяна на неолибералния модел на държавното устройство и управление.
Второ: Загубата на суверенитет: Геополитически капан. (ЕС, НАТО и САЩ).
Членството ни в Европейския съюз, НАТО и стратегическото партньорство със САЩ донесоха на страната ни сигурност, но и сериозно ограничиха националния суверенитет. Това е втория голям външен възел, който връзва ръцете на всяко суверенно управление.
От една страна брюкселската бюрокрация не позволява да се вземат независими икономически решения за защита на националния интерес, ако те противоречат на правилата на свободния пазар на ЕС. В същото време свободното движение на капитали позволява на олигархичните структури лесно да изнасят средства в офшорни зони, извън контрола на българската държава.
От друга страна са военно-политическите ангажименти. Когато определени икономически кръгове в страната успеят да си осигурят легитимност пред партньори под флага на „евроатлантизма“, правителството е поставено в шах. Всеки опит да се удари даден олигархичен интерес се представя в СМИ и на международната сцена като „промяна на „геополитическия курс на България“.
Сектор „Енергетика“ е емблематичен пример за това, как международните ангажименти и вътрешните лобита, сглобяват капана на държавата. Ще дам в това отношение два примера:
Първият се отнася до капана „Зелена сделка“. Ангажиментът на България към ЕС за декарбонация изправят правителството пред стена. От една страна, кабинетът трябва да защити националната сигурност и хилядите работни места в комплекса „Марица Изток“. От друга страна, Брюксел обвързва милиарди евра по Плана за възстановяване и устойчивост с изпълнение на тези екологични цели. Правителството е принудено да лавира в условия на икономическо изнудване – ако реформира сектора радикално, рискува социален взрив. Ако откаже, губи европейското финансиране.
Вторият пример са заварените договори, облагодетелстващи конкретни икономически и геополитически субекти. Всеки опит на испълнителната власт да прекрати неизгодни за държавата споразумения моментално задейства заплахи от тежки международни арбитражни дела за милиарди, които биха фалирали бюджета. Ръцете са вързани от подписа на минали управления. Няма да засягам дъвката “Боташ“, защото на хората им омръзна да слушат опозицията от сутрин до вечер да говори за този договор подписан от едно от служебните правителства, назначени от президента Радев.
Говорейки за загубата на национален суверенитет, не мога да заобиколя един много важен и от принципен характер въпрос. Може ли държава, която е предала част от националния си суверенитет на международни организации в които членува, или на държави с които има стратегически споразумения, сама да взема решения по жизнено важни въпроси касаещи нейното бъдещо развитие, без да се съобразява с политиката и интересите на „партньорите“. Не, не може, защото я грози някаква санкция или дори наказателна операция.
Пресни външни примери: отвличането на Мадуро, президентът на Венецуела и слагане ръка на нейните природни богатства; войната с Иран; откровените закани на президента Тръмп по отношение на Куба, Гренландия, Канада, ЕС, страни-членки и др.
Ето и примери от нашата история. Далеч съм от мисълта да правя някакви алюзии със случаи от миналото, но си спомням, че някога, цар Борис III отказва на Хитлер да изпрати българска войска на Източния фронт да се бие срещу Съветския съюз, с което сам подписва смъртната си присъда. От по-новото време знаем за заповедта на предателя на световния социализъм и на съветските народи Михаил Горбачов, за снемане на Тодор Живков от всички постове. Тази заповед беше покорно изпълнена от продажния комунистически елит. Ние, съвременниците на събитията от бандитския преходен период, знаем как беше компрометиран и принуден да подаде оставка човекът от панелката - министър-председател на Република България Жан Виденов, само защото се опита да води самостоятелна национална политика.
Ами какво да кажем за сагата с приемането на американски самолети-цистерни на български летища със задача да зареждат с гориво бомбардировачи, нанасящи удари по Иран. Сигурно това съгласие на българското правителство и парламента крие рискове за нашата национална сигурност. Не може да не са обезпокоителни тревогите и протестите на хората от Ямболския регион, но излиза, че интересът на стратегическия партньор е по-важен и той не може да бъде пренебрегнат.
Такава е реалността. Трябва да назоваваме нещата със собствените им имена, да защитаваме националния интерес и същевременно да не забравяме народната мъдрост, че „против ръжена не се рита“.
Трето: Институционален блокаж на местна почва.
Тук вече става дума за вътрешен капан и по-точно за перфектно конструираната съдебна и регулаторна системи. Изпълнителната власт чрез МВР или ДАНС или КПК констатира кражби и корупционни схеми, но прокуратурата и съдилищата остават капсулирани и глухи за тези разкрития. Кабинетът е длъжен да се бори с модела, като спазва законите, написани от същия този модел и приети от Народното събрание. Това е вътрешната охрана на стената. Видно е, че правителството се намира в ситуация, в която правилата на играта са изцяло написани от неговия противник. Неолибералният капитализъм даде на олигархията икономическа мощ, външни споразумения и регулации с които осигуриха нейната международна недосегаемост. От друга страна българската институционална рамка връзва ръцете на изпълнителната власт и тя не може да действа радикално.
Четвърто: Елитът на политическа партия „Прогресивна България“: Каквото Човек сам си направи – никой друг не може да му го направи.
Знае се, но още един път през последните месеци се убедихме, че една нова партия, макар да е спечелила блестяща изборна победа, няма как в началото на управлението да има своя банка от кадри. Точно по тази причина станахме свидетели на назначаването на възлови държавни постове, включително и за министри, на кадри принадлежали към други политически формации. „Стари муцуни“ цъфнаха на ръководни позиции в правителството, специалните служби и регулаторите. Колкото и да се тръшкаме и питаме „Защо така“, трябва да приемем реалностите такива каквито са. Разбира се аз не соча с пръст хората от екипа на министър-председателя, които в определен период от своя живот са принадлежали за по-кратко или по-продължително време към друг политически субект. Политиците се развиват. Те имат право на избор и на промяна на партийната си принадлежност. Осъзнаването и преоценката са нещо нормално. Тук иде реч не за тях, а за номадите и кариеристите, които нямат скрупули в стремежа си да се подредят на държавната трапеза. Тези ренегати бяха възпети от култова формация НЛО (Велко Кънев, Георги Мамалев и Павел Поппандов) в песента „Партии любими“, в която има строфа „Ах мили мои партии любими, аз ще бъда с таз, която е на власт“.
И още нещо не по-малко важно. Правителството на генерал Радев, не е разположено в крепост заградена с железобетонна ограда. В медиите се изнасят примери как в тази „крепост“ свободно си „вършат“ работата множество „троянски коне“. И очевидно те правят това което е правел „Троянският кон“, измислен от Одисей по време на Троянската война, за да превземе отвътре Троя. Това е доста тревожно. Още по-тревожен е факта, че във всички държавни органи на средно и експертно ниво, олигархията и статуквото са бетонирали свои хора. За тях реформите в модела на управление е клише за заблуда на електората. Тези хора са в основата на олигархичните мрежи и на функционирането на политико-олигархичния модел на управление. Метастазите на това „Туморното образование“ са проникнали в целия държавен организъм. Според водещи журналисти и наблюдатели, чуждите тела в партията на генерал Радев не само, че не се вълнуват от демонтажа на олигархичния модел, но от вътре саботират работата в това отношение. Те се ръководят от принципа „Стани ти да седна аз“. Стремят се да запазят модела и да го оглавят. Не се вълнуват от каузата на която се посветил генерал Радев.
Ако нещо от вътре ще провали проектът „Прогресивна България“, това са кадрите и хората облечена във власт. Не мога обаче да не направя уговорката, че тук идва реч за изключения. Очевидно огромното мнозинство от кадровия потенциал на формацията подема работата си с високо чувство на отговорност. Поне такива са моите странични наблюдения и мнението на колеги и съмишленици от интелектуалния кръг около списание „Сигурност“. Същевременно кой не знае, че ако в един казан с прекрасна гозба се сипе капка катран, храната става негодна и трябва да се изхвърли на боклука.
Към това трябва да се добави и деструктивната роля на опозицията. Тя е твърде разнородна, но общото е, че всяка партия се опитва да спъва опитите на правителството на министър-председателя Румен Радев да изведе страната от катастрофалното положение в което е изпаднала. Видя се поведението на опозицията при обсъждане на Бюджет 2026 и реакцията й след неговото приемане – петиция до президента с искане да наложи отлагателно вето, сезиране на Конституционния съд, опити за организиране на протести и други. В тази среда демонтажът на олигархичния модел изисква не просто смяна на лица, а разрушаване на самата „Берлинска стена“. Това, както вече стана дума, е национален приоритет, за реализиране на който правителството на генерал Радев обективно няма пълния суверенитет и самостоятелен ресурс. Докато реформирането на управлението на страната не заработи на пълни обороти, а се изчерпва само с персонални промени, ще наблюдаваме една нерадостна картина – управляващите ще влизат във властта с вдигнати юмруци и ще остават изолирани зад стената с вързани ръце.
Тези ми думи не бива да се разчитат като знак, че „Берлинската стена“ пред демонтажа на олигархичния модел не може да бъде срината. За пореден път ще кажа, че понякога нещата не са такива, каквито изглеждат. Ето отговорите на три въпроса свързани с разрушаването на Берлинската стена, отстоявани категорично до ноември 1989 година, които впоследствие бяха напълно опровергани:
1. Възможно ли е внезапно да рухне световната социалистическа система? Отговорът и на Запад и на Изток поне до средата на 1989 г. беше един – това не е възможно да се случи, освен ако не се стигне до Трета световна война, която ще бъде термо-ядрена и ще доведе до апокалипсис на човешкия род. След нея няма да има нито социализъм, нито капитализъм.
2. Възможно ли е, при наличието на мощния във военно отношение Варшавския договор и на над 500 хилядна въоръжена до зъби съветска армия в ГДР, ФРГ, по мирен начин, да погълне ГДР. Отговорът беше повече от убедителен – това може да бъде само фикс идея.
3. Възможно ли е великите сили – победителки във Втората световна война, претърпели колосални човешки и материални щети като например Съветския съюз – 27 милиона убити, унищожени 1700 града и 70 000 села да допуснат, по какъвто и да е начин, ФРГ и ГДР да се обединят и да се създаде в центъра на Европа немска свръхдържава, която, ако се позовем на историята, може за пореден път да застраши мира и независимостта на други държави. Известна е народната мъдрост „Парен каша духа“. По тази причина, отговорът и на този въпрос е отрицателен.
Виждаме, че и на трите въпроса, които са от фундаментално значение, отговорът преди края на 1989 г. е бил твърдо „Не“. „Да, ама не“, както се изразяваше един популярен в миналото журналист. Видяхме как без война, по мирен начин, световната социалистическа система рухна. Разпусна се Варшавския договор, а Съветския съюз доброволно изтегли войските си от Западна Европа. На 3 октомври 1990 г. ФРГ и ГДР се обединиха в една държава, при това, без да гръмне и една пушка. Ето, че чудеса се случват, няма невъзможни неща.
Стратегическа визия за демонтаж на олигархичния модел
Напълно възможно е да се пробие нашенската „Берлинската стена“, която защитава политико-олигархичния модел на управление и да се създаде друга, истински демократична България. Могат да се лансират по принцип два подхода за постигане на тази стратегическа цел.
Първият, за мен основен подход, залага на капацитета и политическата воля на ПП „Продължаваме промяната“, но обезателно в съдружие с гражданското общество и с опозиционни сили. Моята теза е, че не е възможно да се направи нещо добро за някого, без неговото участие. Водещият принцип трябва да бъде „Нищо за нас (хората), без нас“. Не може да повиши жизнения стандарт на хората и да възстанови народния суверенитет, без участието в това дело на суверена. Този подход разработих детайлно в моята статия „Изборен триумф на Радев: А сега накъде?“, която публикувах на 20 април 2026 г. затова тук няма да се повтарям.
Само накратко ще припомня есенцията на подхода в петте негови стъпки:
1. Единение на политическия и обществен елит на нацията около тезата - кризите и проблемите в страната са толкова дълбоки, че не можем да вървим напред без да минем през нов преходен период. Дошло е време нашите политици и държавници да изпълнят девиза изписан на историческата сграда на Народното събрание „Съединението прави силата“.
2. Следващата стъпка е свикване на Втора национална кръгла маса, по подобие на първата проведена през 1990 г., на която да се постигне консенсус по неотложните мерки за излизане на страната от създалата се проблемна ситуация.
3. Предложенията на Кръглата маса да се внесат за обсъждане и утвърждаване в Народното събрание.
4. Четвъртата стъпка е да се свика VIII-то Велико народно събрание, което да изработи и приеме нова Конституция или да адаптира настоящата към новото време.
5. И последната стъпка е сключване на нов Обществен договор.
Вторият подход залага на политическата воля на и способностите на ПП „Прогресивна България“ да осъществи дълбоки и многостранни реформи в държавното устройство и управление. За тази цел Партията се нуждае от разработване и приемане на:
1. Концепция за извършване на стратегически реформи за обръщане тренда на развитието на България и изграждане на устойчива демократична държава.
2. Стратегическа визия за демонтажа на политико-олигархичния модел на управление на България и преход към правова, социална и демократична държава на народния суверенитет.
3. Пътна карта за изпълнение на Стратегическата визия.
4. План за действие за постигане на стратегическите национални цели в средносрочна и далечна перспектива.
Този подход съм разработил детайлно в новата ми книга „Политико-олигархичния модел на управление в България: Жизнен цикъл и демонтаж“, която ще излезе от печат тази есен.
* * *
Генерал Радев е лидер със стратегическо мислене. В неговия екип са събрани стотици представители на новия политически елит, знаещи и можещи политици, управленци и експерти. Може би те вече са намерили вълшебната формулата с която ще решат уравнението за демонтажа на политико-олигархичния модел на управление. Защитаващата го „българската Берлинска стена“, въпреки всичко, може и ще бъде съборена рано или късно.
Няма невъзможни неща. Щом рухна Берлинската стена, която имаше опората на световна ядрена свръхсила в лицето на Съветския съюз, защо и ние да не успеем да демонтираме омразния политико-олигархичния модел на управление.
Всяка работа си иска майстора. За този демонтаж българския народ си намери „майстора“ в лицето на ПП „Прогресивна България“ начело с военния стратег и политик генерал Румен Радев.
Битката с олигархията е неравна, но силите на прогреса в крайна сметка ще трябва да я спечелят!
