Анализът на намерените в Япония фосилизирани рогови структури от кредни отлагания за пореден път повдига въпроса доколко екстраполациите в палеонтологията са стъпили на твърда земя. Идеята, че през мезозоя са съществували октоподи с дължина от 6,5 до 19 метра и маса до 8 тона, ловуващи морски влечуги, звучи ефектно за широк кръг читатели. Тя обаче се сблъсква с поредица от физически, анатомични и екологични ограничения, които палеонтолозите често пропускат в стремежа си към медийна видимост.
Ако се разгледа анатомията на съвременните главоноги, става ясно, че тяхната структура не позволява доминиране на върха на хранителната верига в открити води. При октоподите клюнът се намира непосредствено пред мозъчната кутия, а хранопроводът минава директно през централния нервен пръстен. Това устройство поставя стриктен лимит върху големината на хапките — всяка неусвоена или твърде голяма кост би причинила физическа травма на мозъка. Поради тази причина главоногите не разкъсват плячката си по начина, по който го правят акулите или мозазаврите, а разчитат на радула (своеобразен рендеподобен език), с който смилат храната до хомогенна каша.
Пипалата на октопода, лишени от скелетна поддръжка, разчитат единствено на хидростатичен скелет. В плътна водна среда тяхната хидродинамика е изключително бавна. Налягането на вендузите изисква плътен контакт с повърхността и време за създаване на вакуум, което прави улавянето на бързи гръбначни животни като риби или морски гущери практически невъзможно. Дори днешният гигантски октопод на Дофлайн (Enteroctopus dofleini), достигащ над 5 метра разпереност, прекарва живота си на дъното, скрит в скални пукнатини, и става лесна плячка за всеки едър гръбначен хищник с развито зъбно съзъбие — от морски видри до дънни акули.
