Представете си България след двайсет години.
Кремъл е паднал.
Путин е малък абзац в учебника по история.
Комунизмът е толкова забравен, че учениците питат дали Тодор Живков не е бил участник в някое старо риалити предаване.
Президент е Андрей Гюров.
Министър-председател е Ивайло Мирчев.
Васил Терзиев кара четвърти мандат като кмет на София.
Междувременно столицата окончателно е призната за културна столица на правилната Европа.
Като признание за успехите на управлението на Терзиев, София получава и перманентна Евровизия.
Конкурсът вече не обикаля Европа.
Провежда се всяка година в София.
Победителят може да бъде от всяка държава, но домакинството остава наше, защото европейските институции са преценили, че няма смисъл всяка година да се рискува с политически неподходящ град.
НДК е преустроен окончателно.
Около него има Зона на толерантността, Алея на европейските ценности и специален павилион, в който посетителите могат интерактивно да видят как е изглеждала България преди окончателното ѝ модернизиране.
В една от залите има възстановка на селски събор.
Посещението е само с екскурзовод.
За деца под 16 години се препоръчва родителски контрол.
Руски газ няма.
Руски петрол няма.
Руски паметници няма.
Всички улици са преименувани правилно.
Всички исторически спорове са решени.
Всички сме окончателно застанали от правилната страна на историята.
Във всяко начално училище денят започва с йога.
После идва будистката медитация.
След нея час по критично мислене, климатична тревожност и въглеродния отпечатък на домашната баница.
Децата вече не си казват „добро утро“.
Поздравяват се с „намасте“.
И точно когато изглежда, че сме постигнали съвършеното общество, настъпва най-тежката политическа криза в новата история на България.
Няма кого да мразим.
Кремъл го няма.
Комунизмът е забравен.
Русофилите са останали трима и играят табла пред пенсионерски клуб в Павликени.
Започва паника.
Какво правим сега?
Започва издирването на новия враг.
Първо идва ред на селския събор.
Оказва се, че селският събор е простащина.
Хорото е подозрително.
Гайдата е националистическа.
Тъпанът е агресивен.
Ракийката е балкански атавизъм.
Чевермето е тежък остатък от патриархалния модел.
А бабата с носията вече не е носител на традиция, а жена, която очевидно още не е деконструирала собствената си идентичност.
Някой публикува пространен анализ:
„Селският събор като пространство на токсична носталгия.“
До обяд го препечатват три сайта.
Следобед има подкаст.
Вечерта експерт по публични политики обяснява, че хорото представлява затворен кръг и следователно символично изключва различния.
На следващия ден идва ред на мартеницата.
После на кюфтето.
После на буркана с лютеница.
После на човека, който все още ходи на село и не изпитва необходимост да се извини за това.
После на мъжа, който продължава да казва „майка и баща“, защото не е прочел последната методология.
Но това са дребни проблеми.
Големите държавни въпроси отдавна са решени.
В България от 2046 година например институционалният конфликт вече не съществува.
Защо са ни различни институции, когато имаме Асен Василев?
Асен вече е достигнал административното състояние на полубог.
Съвместява министър на финансите и управител на БНБ.
С едната ръка печата.
С другата харчи.
С третата, защото на полубоговете две ръце очевидно не стигат, обяснява защо инфлацията всъщност е субективно усещане.
Бюджетът се приема сутрин.
Актуализира се на обяд.
Вечерта се оказва, че сме на излишък.
На следващата сутрин теглим заем, за да отпразнуваме успеха.
Академик Денков междувременно вече не е просто академик.
Научната му титла е толкова висока, че не се побира в земната атмосфера.
След десетилетия научна работа България най-после изпраща сапуна в Космоса.
Там, в условията на безтегловност, е извършено и последното историческо изпиране на комунизма.
Експериментът е успешен.
На Земята не остава нито едно петно.
Само няколко неудобни спомена, но за тях ще има европейски проект.
В нашата напълно измислена България от 2046 година Кирил Петков и Лена Бориславова вече са официалната първа двойка на реформата.
А легендарният проект за електромобили край Ловеч продължава уверено напред.
Все още е в начален етап.
Но е начален етап от най-високо европейско качество.
Има презентация.
Има стратегия.
Има визуализация.
Има кръгла маса.
Има три работни групи.
Има комуникационен план.
Колата още я няма, но въглеродният ѝ отпечатък вече е изчислен.
Очаква се първият автомобил да слезе от виртуалната поточна линия веднага след приключването на общественото обсъждане за цвета на зарядната станция.
Във Варна също сме решили проблемите.
При Благомир Коцев градът е достигнал нов етап на евроатлантическото градоустройство.
Свободният бряг е свършил.
Но това не е проблем.
Когато свърши сушата, започва визията.
Затова започваме да строим навътре в морето.
Мини Венеция.
Канали.
Пасарелки.
Стъкло.
Дърво.
Фотоволтаици.
Електрически лодки.
Международни квартали.
Специални режими.
Европейско финансиране.
В сатиричната ни 2046 година вече има и специален статут за украинските заселници, защото нормалният бряг просто е свършил.
Черно море протестира.
Жалбата му е оставена без разглеждане поради липса на правен интерес.
Рибите подават колективна жалба до административния съд.
Делото е насрочено за 2053 година.
Дотогава строителството продължава.
Защото там, където свършва брегът, започва проектното мислене.
И Българската православна църква вече е поставена там, където според представите на една част от широката десница винаги ѝ е било мястото.
Далеч от обществения център.
Търпяна като историческа институция.
Уважавана като част от културното наследство.
Но лишена от правото да участва пълноценно в разговора за човека, семейството, децата, смъртта, нравствеността и смисъла.
Храмовете са запазени.
Иконите са реставрирани.
Манастирите са част от туристическите маршрути.
Но живата вяра постепенно е превърната в частен въпрос, допустим дотолкова, доколкото остава невидим.
Православието вече не е възприемано като един от историческите носители на българската памет, а като една от многото духовни практики на модерното общество.
Нещо между традиция, фолклор и личен избор.
В училище децата научават каква роля е имала Църквата през Възраждането.
Научават за манастирите, книжовниците, Паисий и Софроний.
После учебникът продължава нататък.
Все едно тази история е приключила.
Все едно институцията, която е преживяла империи, войни, национални катастрофи, комунистически репресии и десетилетия държавен атеизъм, е изпълнила историческата си функция и вече може спокойно да бъде поставена във витрината.
Тя е уважавана.
Но не е слушана.
Патриархът може да присъства на официална церемония.
Но ако Църквата изрази позиция по обществен въпрос, веднага възниква въпросът защо религията се намесва в политиката.
Сякаш общественият морал принадлежи единствено на партиите, неправителствените организации и университетските катедри.
Сякаш Църквата има право да говори за стенописи, но не и за човека.
За миналото, но не и за бъдещето.
За архитектурата на храма, но не и за онова, което се случва вътре в него.
Няма забрана.
Няма гонение.
Никой не затваря храмове.
Просто Църквата постепенно е превърната в малцинство в собствената си историческа среда.
Малка секта според разбиранията на онези, за които всяка традиционна принадлежност е подозрителна, освен ако предварително не е преведена на езика на съвременната политическа коректност.
Междувременно и небето над България е окончателно обезопасено.
Руски самолет не може да припари.
Никога.
При никакви обстоятелства.
Дори ако гори половин Странджа и самолетът идва да гаси пожара.
Не може.
Днес ще гаси.
Утре ще пръска.
Вдругиден някой анализатор ще открие хибридна следа във водата.
А и защо са ни руски самолети?
В Странджа имаме нестинари.
До 2046 година и нестинарите вече са преминали задължителния курс по будизъм.
Следователно проблемът с пожарите е решен философски.
Щом можеш да ходиш бос върху жарава, значи проблемът не е в огъня.
Проблемът е в отношението ти към огъня.
Министерството незабавно издава методически указания.
Общината прави информационна кампания.
Неправителствена организация печели проект за 860 000 евро:
„Пожарът като социална конструкция: устойчиви практики за приемане на пламъка.“
Организират кръгла маса.
После работна група.
После конференция.
После обучение на обучители.
После оценка на въздействието.
Странджа междувременно гори.
Но от София ни успокояват.
Поне гори правилно.
Европейски пожар.
Демократичен пожар.
Пожар от правилната страна на историята.
И ако някой възрастен човек от Малко Търново вдигне ръка и попита:
„Добре де, не може ли просто да го изгасим?“
Настъпва неловко мълчание.
Кой е този човек?
Какви са му възгледите?
Какво е писал през 2014 година?
Има ли снимка пред паметник?
Ходил ли е на селски събор?
Слуша ли руска музика?
Яде ли кюфтета?
Пали ли свещ?
И най-важното:
защо толкова настоява пожарът да бъде изгасен?
Очевидно нещо не е наред.
Започва проверка.
И така България най-после достига съвършенството.
Кремъл го няма.
Комунизмът е измит в Космоса.
Президентът е правилният.
Премиерът е правилният.
Кметът е правилният.
Евровизията е завинаги наша.
БНБ и Министерството на финансите са постигнали духовно единство.
Електромобилът от Ловеч всеки момент ще започне да се произвежда.
Варна вече строи навътре в Черно море.
В училищата медитират.
В Странджа нестинарите са будисти.
Небето е защитено.
Селските събори са преодолени.
Хорото е деконструирано.
Гайдата е обезвредена.
Кюфтето е поставено под наблюдение.
Църквата е прибрана в историята.
Историята е редактирана.
Миналото е превъзпитано.
Бъдещето е сертифицирано.
И въпреки всичко остава един човек.
Някъде в едно българско село.
Седи пред къщата си.
До него има домати от градината, малка ракия и радио, което още работи.
Гледа залеза.
Не мрази никого.
Не иска да връща комунизма.
Не чака Кремъл.
Не протестира срещу Европа.
Не иска да спира Евровизия.
Не се интересува кой е по-правилен.
Не е прочел последните сто и седемдесет страници политически анализ.
Просто задава един въпрос:
„Добре де, хора, а държавата работи ли?“
И точно тогава всички разбират.
Намерили сме новия враг.
Защото политиката, която години наред е изграждала самоличността си чрез врага, не може да си позволи враговете да изчезнат.
Ако Кремъл падне, трябва да бъде намерен нов Кремъл.
Ако комунизмът бъде забравен, трябва да бъде открит нов комунизъм.
Ако всички станат либерали, ще започне ловът на недостатъчно либералните либерали.
Ако всички станат европейци, ще започнем да измерваме кой е по-европеец.
А ако всички един ден се окажем от правилната страна на историята, някой непременно ще начертае още по-правилна страна.
Защото иначе остава най-страшният въпрос.
Въпросът, от който никакъв Кремъл не може да ни спаси.
Нито Путин.
Нито комунистите.
Нито фашистите.
Нито селският събор.
Нито бабата с носията.
Нито кюфтето.
Нито камбаната.
Нито руският самолет над горящата Странджа.
Добре. Победихте всички врагове. А сега какво ще построите?
Може би точно затова враговете никога не трябва да свършват.
Защото когато свършат враговете, започва управлението.
Започва отговорността.
Започва необходимостта да покажеш резултат.
А това е много по-трудно от омразата.
И много по-трудно от това да бъдеш от правилната страна на историята.
Трябва просто да бъдеш от страната на работещата държава.
Редакционна и архивна бележка
Първоначално публикувано на 21 август 2026 г. Настоящата разширена редакция заменя първата версия на текста. „Денят, в който свършиха враговете“ е авторска политическа сатира, развиваща изцяло измислен сценарий за България през 2046 година. Текстът не твърди бъдещи факти и използва хипербола, ирония и художествена фикция. Илюстрацията е тематична и е запазена от първата публикация.
