Физическият проблем с вътрешността
Класическият академичен консенсус предлага стандартната формула: преминаваш хоризонта на събитията и следваш геодезичните линии до точка с безкрайна плътност и нулев обем, наречена сингулярност. От гледна точка на оперативния реализъм, понятието „безкрайна плътност“ е просто признание за провал на теоретичната физика. В тази точка уравненията за гравитацията спират да дават числови стойности и започват да бълват безкрайности.
За да се избегне този интелектуален безизход, през последните години в научните среди се прокрадват концепции, които звучат екзотично, но стъпват на доста по-масивни изчисления. Екипи, публикуващи в списанието Monthly Notices of the Royal Astronomical Society, предложиха така наречения модел „Даркино“. Според тази хипотеза, в центъра на галактиката изобщо няма черна дупка и хоризонт на събитията. Твърди се, че там може да лежи свръхплътно ядро от субатомни частици тъмна материя – фермиони с маса около 56 килоелектронволта.
Такова плътно ядро би генерирало точно същия гравитационен потенциал, обяснявайки перфектно орбитите на S-звездите и поведението на газовите облаци от типа G2, които преминаха през центъра, без да бъдат разкъсани от приливните сили, както би трябвало да стане при класическа черна дупка. Акреционният диск в този случай би бил просто концентриран газов пръстен около плътен облак, а не граница, от която няма връщане назад.
Алтернативните хипотези и техните лимити
Освен модела с тъмната материя, архивните публикации съдържат и други хипотетични опити за излизане от кризата със сингулярността. Една от тях е теорията за Планк-звездите — обекти, при които колапсът на материята спира на нивото на Планковата дължина поради ефектите на квантовото налягане. В такъв сценарий няма безкрайна плътност, а изключително компактно, екстремно горещо ядро, което се намира в състояние на продължително квантово "отскачане".
По-старите изследвания върху динамиката на ядрените звездни купове в галактическия център показват, че на разстояние до два парсека от Sgr A* съществува сложна система от молекулярни газови пръстени, които се захранват от три основни газови нишки. Вътрешният регион в момента се намира в състояние на относителен глад. Неговата светимост е със сто милиона пъти по-ниска от границата на Едингтън. Това означава, че в момента обектът поглъща нищожно количество материя – предимно частици от слънчевия вятър на близките масивни звезди от типа Волф-Райе.
Тази ниска активност прави директното наблюдение на вътрешните процеси почти невъзможно. Ние наблюдаваме гравитационен обект през дебел слой от прах, газ и плазма, разположен на 26 000 светлинни години. Всяко изявление за това какво „има вътре“ остава в сферата на математическите модели, които са толкова добри, колкото са добри начално заложените в тях аксиоми.
Ако приемем квантовомеханичната гледна точка, запазването на информацията изисква материята да не изчезва в абсолютна нищожност. Но ако приемем общата теория на относителността, нищо не може да спре гравитационния колапс. Този парадокс не е разрешен нито от телескопа „Джеймс Уеб“, нито от подобрените радиоинтерферометрични масиви. Разполагаме с измервания на масата, изчисления на спина и радиотелеметрични сянки. Всичко останало зад границата на фотонната сфера е теоретична конструкция, построена върху математически хипотези, които тепърва предстои да бъдат подложени на физически тест.
