Когато влезете във хипостилната залу на храма в Есна, първото нещо, което усещате, не е мистиката на миналото, а тежкият мирис на влага, запечатана в пясъчника, и следите от вековно битово присъствие. Сградата, чието строителство в настоящия му вид започва по времето на Птолемеите и завършва чак при римския император Деций, оцелява през вековете предимно поради факта, че е била затрупана от наносните тини на Нил и застроена от местното село. В продължение на стотици години вътрешността на вестибюла е служила за складово помещение, обор и жилище. Хората са палили огън, за да се греят и да готвят, без да подозират, че дебелият, мазен слой сажди и животински мазнини, който бавно покрива таваните и колоните, всъщност капсулира и консервира оригиналните пигменти под себе си.
От 2018 година насам екип от тридесет египетски реставратори, предвождани от Ахмед Емам и подкрепяни от египтолога професор Кристиан Лайц от Института за изследвания на древния Близък Изток към Университета в Тюбинген, работи с микроскопични скалпели, спиртни разтвори и четки от камилски косъм. Целта им не е да рисуват наново, а да скарифицират черната обвивка от въглеродни съединения, без да разтворят органичните свързващи вещества – най-често яйчена темпера или животински клей – с които египетските майстори са нанасяли минералните пигменти преди две хилядолетия.
Результатите от последната кампания, приключила в края на октомври 2024 година, показват почистени повърхности по южната вътрешна стена и южната част на западната задна стена. Текстурата, която се разкрива, изненада специалистите. Докато в Дендара преобладават минерални нюанси на стрита лапис лазули и малахит, даващи студени бели и сини тонове, в Есна доминира червеният и жълтият охра. Това са оксиди на желязото, добивани от околните пустинни кариери, които са били далеч по-евтини и достъпни за местните артели. Архивното гробище на ранните египтоложки дневници от XIX век съдържа бележки на френски и британски изследователи, които определят Есна като „второстепенен, полуварварски храм от заника на империята“. Днешният химически анализ на повърхността показва друго: макар пигментите да са местни, прецизността на нанасяне върху мазилката е била изключителна.
Един от най-интересните детайли, изплували под саждите, е микроскопичният декор върху облеклото на царя и короните на божествата. В една от сцените, изобразяваща жертвоприношение пред богинята Нейт – древната покровителка на лова и войната – под трона на божеството реставраторите откриват четири изрисувани лъка. В египетската иконография пълният комплексен символ на геополитическо господство са така наречените „девет лъка“, представляващи традиционните врагове на държавата, както и обединените земи на Горен и Долен Египет заедно с принадлежащите им седем съседни територии. Наличието на четирите лъка точно в тази позиция не е просто художествено решение, а специфичен теологичен код, който е останал незабелязан от изследователи като Огюст Мариет или Карл Рихард Лепсиус, когато те за първи път са картографирали обекта през миналия век.
Подобна функционална символика се наблюдава и в царската престилка от съседния панел. Върху нея са запазени растителни елементи – папирус в горната част и лилия в долната. Това са традиционните емблеми на Долен и Горен Египет. За римските владетели, чиито имена са изписани в картошите с гръко-римски фонетични съответствия, това изобразяване е било въпрос на политическа легитимация. Императорът в Рим вероятно никога не е стъпвал в Есна, но местните жреци са имали нужда да поддържат илюзията за космически ред, в който управляващият монарх спазва хилядолетния ритуал.
