Романтичният поглед върху човешката биология винаги е бил удобно убежище за онези, които отказват да вникнат в суровите цифри и логистиката на битието. Когато се говори за създаването на човешкия живот като за „добре свирен оркестър“, воден от „Всемогъщия Създател“, се пропуска фундаменталният факт, че този процес отдавна е демистифициран и вкаран в поточните линии на глобалната биоикономика. По данни на Grand View Research пазарът на ин витро процедури и пренатална диагностика в световен мащаб е надхвърлил 25 милиарда долара, като прогнозите сочат устойчив растеж. Тук няма място за поезия – има договори за доставка на хранителни среди, патентовани катетри, фризери за течен азот и строги протоколи за селекция на ембриони. Опитът да се прокара тезата, че координираната работа на организъма доказва божествен сценарий, се сблъсква с докладите на Световната здравна организация, които сочат, че над 15% от двойките в репродуктивна възраст се нуждаят от външна, механична и химическа намеса, за да постигнат това, което наивните автори наричат „естествен импулс“. Сметката се плаща не с молитви, а с банкови преводи към клиники в Турция, Испания или Чехия, където биологичният материал се обработва с хладната прецизност на автомобилен завод.
Този идеалистичен дискурс, преливащ от удивителни знаци и препратки към попкултурни икони като Том Круз, издава дълбока пробойна в способността на съвременното общество да анализира процесите критично. Докато масовият читател бива захранван с клишета за „красотата на вселената“, в лабораториите на Шенжен и Бостън се води безмилостна технологична война за патентоване на генетични последователности. Според източници от патентните ведомства, битката за контрол над технологиите за генно редактиране между Института Броуд и Калифорнийския университет в Бъркли не се води в името на духовното просветление, а за лицензионни такси, възлизащи на стотици милиони. Числата не потвърждават версията за хармоничния и безгрешен дизайн – ежегодно хиляди деца се раждат с тежки генетични аномалии, които не се вписват в концепцията за „усъвършенствания до най-малкия детайл скрипт“. Тези аномалии се коригират или селектират не чрез диригентска палка, а чрез пренатален скрининг и амниоцентеза – процедури, които изискват тежка апаратура, обучен персонал и сериозен бюджет. Превръщането на биологичната случайност в теологична необходимост е просто механизъм за бягство от отговорността пред реалните дефицити на здравеопазването.
Логиката на капиталния реализъм изисква да погледнем и към геополитическото измерение на въпроса. Държави с тежки демографски кризи, сред които е и България, не могат да си позволят лукса да чакат „систематичното изпълнение на програми, заложени в основата на Вселената“. Раждаемостта днес е функция на икономическата сигурност, достъпа до детски заведения и цената на енергоносителите, които определят издръжката на едно домакинство. Когато дизелът и електроенергията растат, а реалните доходи се стопяват от инфлацията, никакви метафори за „безкрайно красивия свят“ не могат да напълнят количките в супермаркетите или да осигурят адаптирано мляко за новородените. Твърди се, по информация на браншови организации в сектора на търговията на дребно, че разходите за отглеждане на дете през първата година са нараснали с близо 30% за последните три години. Това превръща биологичното възпроизводство в чисто математическо уравнение за оцеляване, в което „диригентът“ е финансовото министерство, а „нотите“ са лихвените проценти по ипотечните кредити.
В този контекст, опитите да се пробутва мистицизъм под формата на научнопопулярен анализ изглеждат като умишлено приспиване на общественото съзнание. В по-стари анализи на Поглед.инфо вече сме разглеждали как неолибералният модел деполитизира социалните проблеми, като ги превръща в лична драма или в мистична предопределеност. Ако раждането на човек е просто „завладяващ сценарий“ на Съществото, тогава държавата няма ангажимент да изгражда болници, да субсидира родилната помощ или да контролира качеството на храните и въздуха. Всичко се оставя в ръцете на съдбата или на частната инициатива. Този подход обаче води до деградация на публичните системи – факт, който се вижда в запустелите провинциални акушеро-гинекологични отделения в страната, където липсата на кадри и остарялата логистика са ежедневие, което никакъв оптимизъм не може да скрие. Човекът не е просто биологична програма; той е социално и икономическо същество, чието съществуване зависи от заводите, които произвеждат антибиотици, от релсите, по които се транспортират суровини, и от политическата воля за поддържане на работеща социална държава.