В периода между двете войни първите прославители на оперна България бяха тенорите Петър Райчев и Тодор Мазаров, сопраните Христина Морфова и Люба Велич, мецосопраните Ана Тодорова и Илка Попова. Те притежаваха отлично школувани белкантови гласове, голяма музикалност и артистичност и направиха забележителна, световна кариера. А след 1944 година, когато музикалната ни култура получи широка държавна подкрепа / откриха се оперни театри и симфонични оркестри, музикални училища и институти, фестивали - за съжаление управлението на ГЕРБ съсипа част от тях! / започнахме и да изнасяме таланти на световно ниво. Може би първият и най-значимият от тях и досега е Николай Гяуров, определен от световната музикална критика като „бас №1 на планетата”. В изкуството, за разлика от спорта, разбира се, е трудно, а и нередно, да се правят подобни класации. Но това признание е, все пак, вярно. Преди Гяуров с тази титла можеха да бъдат увенчани Фьодор Шаляпин, а след него и другия велик български бас Борис Христов, който, за съжаление, беше прокуден от недалновидни държавни ръководители от родината си. Разбира се, и тримата бяха доста различни, твърде силни, ярки индивидуалности. Но Николай Гяуров продължи делото на двата си велики предшественици, като завоюва и нови, свои върхове.
Енциклопедичната справка за него е кратка и лаконична: роден на 13 септември 1929 във Велинград, учил оперно пеене в Софийската консерватория при професор Христо Бръмбаров, след което завършил и Московската консерватория. Спечелва големите награди на певческите конкурси в Париж и Варшава. Дебютира с ролята на Дон Базилио в „Севилският бръснар” на сцената на Софийската опера през 1955 година. И от 1956 започва блестящата му световна кариера. Пее в Ла Скала, Милано, Гран опера, Париж, Ковънт гардън, Лондон, Виенската щатс опера, Метрополитън, Колон, Буенос Айрес, в Берлин, Токио, Москва, Прага, Мадрид. Сред големите му роли са: Филип Втори в „Дон Карлос” от Верди, Мефистофел от „Фауст” на Гуно и Мефистофел на Бойто, Княз Ховански от „Хованщина” и Борис Годунов от едноименната опера на Мусоргски, Дон Кихот от операта на Масне, Дон Жуан от „Дон Жуан” на Моцарт, Моисей от „Моисей” на Росини, Да Силва от „Ернани” и Фиеско от „Симон Боканегра” на Верди, Банко от „Макбет” на Верди, Гремин от „Евгений Онегин” на Чайковски…Списъкът е дълъг, респектиращ с авторите и заглавията. Внушителен е и броят на записите му – на цели опери, рецитали, студийни и документални. Листата с наградите е наистина впечатляваща – от много страни на света. Години наред беше „културният посланик № 1 на България”. Умира на 74 години, на 2 юни 2004, в навечерието на 75-годишнината си. Първата му съпруга Златина Мишайкова е известна, много талантлива пианистка- корепетиторка, а втората – прочутото италианско сопрано Мирела Френи / род 1935/.
Николай Гяуров е сред малцината големи оперни артисти, бих казал от всички времена, които могат да се нарекат „пеещи актьори”. В този смисъл той принадлежи към великата традиция на Шаляпин, Борис Христов, Мария Калас. Такъв бе и неговият първи педагог, знаменитият български баритон, нар. артист проф. Христо Бръмбаров /1905 -1974/, който според признания на близките му, е искал да умре на сцената. Самият Гяуров не един път подчертаваше, че: „ пеенето не може да се отдели от играта на артиста, от спектакъла, от хода на сценичното действие”, че: „певецът трябва да е артист, който се изразява чрез пеенето, чрез вокала. А това, разбира се, е твърде трудно. Защото, за да се стигне до тази способност – да можеш да се изразиш, трябва да си първо добър вокалист. Да нямаш постановъчни и технически проблеми.” А школата на Гяуров / синтез между най-доброто от славянската и италианската традиция/ беше съвършена, както и природата му. Природата го бе надарила с прекрасен и обемен бас, с благороден, рядко красив за един бас тембър / по- красив от този на Шаляпин и Бирос Христов/, с изключителна музикалност, с внушителна фигура и ефектна сценична външност, красиво, изразително лице, с богата мимика. Певец, надарен от Бога! Всичко това, съчетано с голямата му интелигентност и трудоспособност логично го доведе до съвършенството.
Италианците нарекоха гъркинята Мария Калас - L, Incomparabile Сallas” / Нерсравнимата Калас/. Но същото може да се каже и за нашия Гяуров. Той наистина бе несравним. И остана такъв. Да, името му, заедно с имената на другите двама велики баси на ХХ век - Шаляпин и Борис Христов - се записа със златни букви в историята на операта. Те също бяха несравними, но гласът на Гяуров беше по-красив и гъвкав.
Сега, когато слушаме неговите записи или гледаме видеофилмите, например на „Дон Карлос” или Симон Боканегра”, можем да се уверим, че Николай Гяуров беше самото съвършенство на сцената. Но за да стигне до това, той без съмнение работи дълго и упорито, имаше шанса да попадне на големите сцени, да работи с първостепенни диригенти, сред тях и великия Караян, на когото беше сред любимите изпълнители, а също и Клаудио Абадо, Рикардо Мути, Причард, Жорж Претр, Зубин Мета, Гавадзени, Ричард Бониндж, на изключително талантливи и умни режисьори от ранга на Маргерита Валман, Франко Дзефирели, Лукино Висконти, Сергей Любимов, Жан Пиер Понел, Питър Брук.
Да, днес можем да кажем, че великият български оперен артист Николай Гяуров остави златна диря в света на Прекрасното.
