/Поглед.инфо/ За двадесетината пенсионерски години, които прекарах в Хърсово, присъствах на повече срещи с писатели, отколкото щях да имам, ако бях останал в София. В град Сандански, докато бяха живи фондациите „Спартак“ и „Родолюбие“, нямаше седмица без мероприятия с видни творци и научни капацитети от столицата.

Радио „Вега“ съобщи, че пристига драматургът Георги Данаилов, за да представи мемоарната си книга. Не можех да изпусна такъв повод. Отидох. Не съжалих. С него се знаехме отдавна. Георги Данаилов бе придружен от колегата Марин Георгиев, който го представи пред публиката.

Ще разкажа за двамата. За Данаилов - кратко – част от това, което той сподели с присъстващите.

На едно и също заседание на Управителния съвет на Съюза на писателите през 1973 г., ни приеха за членове на Съюза. Тогава Управителният съвет беше многолюден, 57 души, и по Устав трябва да си получил най-малко две трети от гласовете в тайното гласуване. Секциите по жанрове бяха отсели стотина мераклии. От тях УС утвърди едва десетина.

При едно отиване в село Ковачевица гостувах в дома на Георги Данаилов в долния край на селището над река Канина. Ниска къща с приземен етаж, скътан двор с кладенец в средата, ограден с висок дувар. Издаден напред чардак и към него – хамбар. Покривът на хамбара, пригоден на кьошк, с изглед към планината. И кепенци, които през деня се вдигат, а нощем и в лошо време се спускат. Една от многото великолепни крепости в архитектурния резерват, в който бяха снимани десетина български филма. Данаилов „превзе“, съживи и олюди този дом. Там написа нови творби. Беше го купил за 700 лева от някакъв изселил се в Пазарджик старец. Помня санбернара, постоянният пазач, който ни посрещна дружелюбно. При отсъствие на стопанина съседи му хвърлят през високия зид храна.

В София не пропусках постановките на Данаиловите пиеси. Няма да забравя „Солунските атентатори“, защото ми е близка македонската тема.

Щом ме забеляза всред публиката в Сандански, Георги махна с ръка. Отклони се от темата, която бе захванал: „Пиесата „Господин Балкански“ поставиха в Габровския театър. На режисьора му хрумна идеята програмата за представлението да има вида и формата на вестника на Бай Ганьо „Народно величие“. Някакъв партиен умник от Габрово се обадил в сектора за периодичния печат и попитал след като ще е вестник програмата на представлението дали трябва да имат разрешение за това. А те отговорили, че щом е вестник следва да поискат съгласие за еднократен брой. Тогава, по повод на годишнини, се издаваха такива листове. Пратили това предложение в Комитета за печата и оттам отказали“.

Дойде в Обединението Георги Данаилов:

– Каквото можах, без да те ангажирам, направих, но не успях. Не разрешават на режисьора и на мене да издадем програмата на представлението във формата на вестник „Народно величие“.

И Георги Данаилов разказа какво съм му отговорил:

– Георги, разбра ли с какви идиоти съм принуден да работя? Знаеш ли колко такива глупости ми сервират! Да не могат да преценят, че това изобщо не е вестник.

Взел съм молбата и съм турил едно „Съгласен“.

И така, този човек – продължи Георги – разреши въпроса, който беше за срам и ужас. За мое удоволствие Георги е разказал случката и в мемоарите си.

С придружителя му Марин Георгиев не се познавахме лично. Аз го помня като един от прехвалените поети. Първата и втората му стихосбирки се появиха в „родилната ясла“ на издателство „Народна младеж“ през 1975 и 1977 г. Тях Марин приложи към молбата си да бъде приет в Съюза на българските писатели. Но само писателското звание не беше достатъчно за бързо изкачване на поетични върхове. Добре беше да бъде подсилено и с партийно членство. Вдъхновен от идеал и дълг Марин Георгиев кандидатства в БКП. Бил си в село Биволаре, когато му съобщили, че събранието за приемането му в Партията е насрочено. Метнал се на колата и полетял към столицата. От бързане се нахакал в стадо овце, което пресичало пътя. Попаднал не на събранието, а в болницата. Докато насрочат ново събрание, се проведе ноемврийският пленум на ЦК.

Както ято диви гъски е спасило Рим от варварите, така стадо овце спаси Партията от Марин Георгиев. Или Марин Георгиев от Партията. Все тая, кой кого са спасили овцете.

След промяната той се оправда, че е причислен към следаприлското поколение не заради прословутия пленум, а че рожденият му ден е на седми април. Отрече се и от тоталитарния Съюз на писателите, който го беше изпратил на едногодишна командировка в Унгария да усвои маджарски език и да се запознае с тяхната литература. Изяви се сред добрите преводачи на унгарска поезия и като познавач на литературата им. В днешно време Унгария удостои неговият принос с високо държавно отличие – „Про култура Хунгарика“.

Бе назначен във вестник „Литературен фронт“ за редактор и след Марко Ганчев – за главен редактор. Вестникът прекръстиха на „Литературен форум“. А когато започна „ямата“, Марин Георгиев го обсеби с всичките му активи, архив, техника, мебели, картини, без да плати някому нещо. Поне един лев, срещу какъвто Иван Костов беше продал „Кремиковци“. Копринка Червенкова ще му припомни във в. „Народна култура“: „Той (Марин Г.) доста сръчно измъкна „Литературен форум“ под носа на онзи творчески съюз, чийто орган беше, и успешно си го приватизира“.

Марин Георгиев вече беше бизнесмен със собствено ООД и не му беше до поезия. Отдаде се на проза – „Спомени на един слуга“ и романа-изследване „Третият разстрел“ за банскалията Никола Вапцаров, който „роман“ засенчи всичко досега публикувано от певеца на село Биволаре. За тази своя коронна творба той отиде с празна торба при министъра на вътрешните работи Йордан Соколов, който му предоставил засекретеното дотогава дело на разстреляните Антон Иванов, Цвятко Радойнов, Никола Вапцаров, Петър Богданов, Антон Попов. А торбата, както се говори, му напълнили.

През 1993 г. военното издателство „Георги Победоносец“ заля книжните сергии с „Третия разстрел“. Първият разстрел е от екзекуторите. Вторият е от някогашните комунисти, които наели поета за прост терорист. Третият е на Марин Георгиев, който се опита да умъртви „безсмъртието“. Но за Вапцаров – дух или призрак, привидение или сянка, „бронебойни патрони няма открити, няма открити…“ Напразно Марин Георгиев изстреля и продължава да си хаби фишеците. И след екзекуцията:

– „Вапцаровият род е един продажен род“;

– „Ами той, Никола, в нищо не е успял. Нито в професията, нито в брака си, нито в литературата…“;

– „Той е един агент на съветското разузнаване. Служил им е срещу пари, две хиляди лева на месец“.

Имаше навремето на „Ангел Кънчев“ 5 един портиер, окаян самотник, някогашен криминален инспектор в полицията. Не беше на заплата, а на порция манджа в писателския стол и на почерпка с кафе в „Тихият кът“. Разказваше за полицейските си подвизи. Заинтригува и мене. Поканих го веднъж вкъщи с един колега. Разбъбрихме го с хърсовско вино и добро мезе. Присъствал човечецът като криминален инспектор на разстрела на генерал Заимов. Осъденият, вързан на кола. Наказателният взвод, с пушки при нозе срещу него, чакат Негово величество да позвъни, ще помилва ли или не генерала? Чакали дълго. Едно от войничетата припаднало. Същото се случило и при разстрела на шестимата - през юни 1942 година, - докато чакали в преддверието на Гарнизонното стрелбище, дошлият за изповед на осъдените свещеник да венчае Антон Попов с годеницата му Росица. Припаднало пак едно от войничетата.

На третия разстрел на Вапцаров няма наказателен взвод. Срещу недоубития поет е само хладнокръвният екзекутор. Той и до днес продължава да се разхожда с незакопчан кобур. И где що срещне противник да диша, гърми, та пушек се вдига:

„Имам много интересна теза за арестуването на Гео Милев. И тя се разминава с официалната. Няма да я кажа обаче, защото комунистическият реваншизъм в България е такъв, че могат да ме пребият“;

– За Николай Хайтов„Един човек с неясна съдба, който да се благодари, че на мъртвите не вадят досиетата, защото там ще се видят интересни работи…“;

– „За мен Блага Димитрова е бездарна поетеса. Подла и глупава“;

– „Според мен Стефан Цанев има нещо със службите. Не може леля ти да е убита като горянка, а ти да следваш в Москва. Такъв закон няма. И цялото му поведение доказва това. Имал съм си работа и с него. Той също е патологично суетен“;

„Знам агентурното минало на Атанас Свиленов, на Вера Мутафчиева, на Георги Данаилов“;

„Ненавистният Иван Гранитски има картонче с псевдонима му, заимстван от „Под игото“ – „Огнянов“;

„Прочел съм петте тома доноси на Георги Данаилов срещу братовчедите му в Америка“;

– „Михаил Неделчев е не само дисидент, но и строител на уникален в световен мащаб тоталитаризъм в литературния ни живот, това състояние, при което за „писател“ бе обявено бездарието Георги Господинов“;

– „Алек Попов е символ на дивното невежество, което се насади в Българската академия на науките“;

– „Минчо Минчев, вестник „Зора“, агент телохранител – от такива като него е ликвидиран Данаил Крапчев“.

И тъй нататък и тъй нататък, чак за някой си, който е куче за тровене.

Съжалявам, читателю, нажежих се повече, отколкото заслужава маститият бизнесмен, човечецът Марин Георгиев. Неговият „Трети разстрел“ ще го следва до края на дните му, както ще следва постъпката на неговата плевенска землячка, която отказа едноминутна почит на депутатите в годишнината от гибелта на безсмъртния българин Никола Вапцаров.

В този момент ми звънна Никола Радев. Паметливият моряк, чиято душа е попила повече поезия, отколкото снагата му солена влага от вълни и приливи. Като разбра с какво се занимавам, ме охлади с наизустен стих от Марин Георгиев.

Сетих се нещо. Посегнах към „Моторни песни“.

Жертвата и третият екзекутор имат стихове, озаглавени почти еднакво.

Първото е в пантеона на безсмъртните. За любовта, която прощава и моли.

Второто е в антологията на априлското въстание за отмъстителната ревност, готова да убие любовта.

ПРОЩАЛНО

Никола Вапцаров

На жена ми

Понякога ще идвам в съня ти

Като нечакан и далечен гостенин.

Не ме оставяй ти отвън на пътя.

Вратата не залоствай.

Ще влезна тихо.

Кротко ще приседна,

ще вперя поглед в мрака да те видя.

Когато се наситя да те гледам,

ще те целуна и ще си отида.

ПРОЩАВАНЕ

Марин Георгиев

Каквото живяхме-живяхме.

Нашето беше до тук.

Два вола впрегнати бяхме

В хомота един до друг.

Но времето вече настана –

черната кърпа вържи.

от днес с моя гроб си венчана,

а аз с твоите сълзи.

На одъра друг да не ляга –

празното да е за мен.

Моята клетва е моя закана

пак ще си дойда един ден;

Забравиш ли ме,

с ножа синът ще се яви.

Заклевам те в майката Божа,

в отрязаните глави.

Честта и дома ми да пазиш.

Жадна си остани,

до пояс вода да газиш

честна до мене легни.

Такива стихове нямат собственик. Те са огледало пред автора им. И отворен прозорец пред читателя и слушателя.