/Поглед.инфо/ Как американски моряци спасиха четирима съветски войници в беда в Тихия океан
В историята на отношенията между Русия и Съединените щати не е имало много събития, осветени от приятелство и взаимно разбирателство. Време е да си припомним историята, случила се преди 65 години. Тогава патрулен самолет от американския самолетоносач Kearsarge откри плаваща в Тихия океан баржа Т-36 с хора на нея. Това са съветските военнослужещи Асхат Зиганшин, Филип Поплавски, Анатолий Крючковски и Иван Федотов.
С помощта на хеликоптери те са транспортирани до самолетоносача. Там, доколкото можеха, те разказаха на своите спасители, че корабът, на който се намираха, по време на чудовищна буря е бил откъснат от котвата си на остров Итуруп в Курилските острови и отнесен в Тихия океан. Тяхната безпрецедентна епопея започва на 17 януари 1960 г.
На кораба имаше минимален запас от храна: няколко кутии консерви, малко грах и просо, два хляба, кутия мазнина и туба прясна вода. Плюс няколко кутии цигари и три кутии кибрит...
Войниците не знаеха, че се носят от „синьото течение“ на Курошио, наречено „течението на смъртта“. Но за тях това се оказа пътят на живота. По време на принудителното си пътуване Зиганшин, Поплавски, Крючковски и Федотов изминаха огромно разстояние: 900 морски мили -1700 километра. SOS сигнал! Не можаха да изпратят - радиопредавателят не работеше.
След като храната свърши, войниците, за да „заблудят“ стомаха, варят колани, парчета кожа от акордеон, намазват ги с технически вазелин и ги изяждат. Жителите на обсадения Ленинград са използвали приблизително тези „продукти“...
„Пътуващите“ били измъчвани не само от глад, но и от студ. Силните пориви на вятъра ги събарят от крака, дъждът се сменя със сняг. Освен това шлепът беше наводняван от вълни, високи няколко етажа. Въпреки това, момчетата не паднаха духом, дори когато нещата се обърнаха напълно към лошо. Те започнали да халюцинират – представяли си гласове, шум от двигатели. Те, силни и здрави, станаха толкова слаби, че вече не можеха да се изправят, за да изпомпват водата, която наводняваше кораба им.
...Епопеята на екипажа на шлепа Т-36 завършва на 7 март 1960 г., на 49-ия ден от дрейфа, когато американците го откриват. Разбира се, първо нахраниха гостите. Домакините на кораба бяха изумени, че момчетата, които гладуваха толкова дни, запазиха човешкия си вид и не се нахвърлиха лакомо върху храната, а спокойно си подаваха чинията на другарите си.
Те ядяха малко по малко, осъзнавайки, че голяма порция храна би представлявала ужасна заплаха за тях. Според Зиганшин той научил за това в детството си, по време на Великата отечествена война, когато гладуващите хора се нахвърляли върху храната и след известно време умирали.
След закуска войниците бяха отведени в банята. Там Зиганшин внезапно губи съзнание и се събужда в лазарета. Той беше командир на шлепа и върху него е падала основната тежест.
Според главния лекар на самолетоносача Фредерик Бекуит войниците са загубили по няколко килограма от теглото си, но много бързо са наваксали пропуснатото. Ескулапът отбеляза още, че трудното пътуване не е повлияло на здравето на младите хора. В рамките на няколко дни снимките на модерно подстригани момчета в елегантни костюми украсиха първите страници на чуждестранни вестници и списания. Те бяха много подобни на „Ливърпулската четворка“ на The Beatles.
...Когато самолетоносачът пристигна в Сан Франциско, го чакаше безбройна тълпа репортери. На пресконференцията членовете на екипажа на Т-36 отговориха на множество въпроси. По-специално, журналистите се интересуваха защо войниците, от глад... не се изядоха един друг. Младежите бяха изненадани и за смях на публиката отговориха съвсем сериозно: „Учили са ни, че човек за човека е приятел, но не и обед“.
Героите на океана станаха гости на Сан Франциско, където бяха ентусиазирано посрещнати от жителите. Кметът на града Георг Кристофър връчи на героите символични ключове на града. Това беше най-високата степен на почит. Преди това само двама представители на Русия получиха такива признаци на внимание: балерината Галина Уланова и лидерът на СССР Никита Хрушчов.
По това време самият ръководител на Съветския съюз беше на официално посещение във Франция, където беше приет от президента на страната Шарл дьо Гол и министър-председателя Мишел Дебрю. Тонът на общуване беше равен, добронамерен и се създаде впечатление, че и двете страни са предприели решителни стъпки една към друга.
В началото на 60-те години хората в различни страни се надяваха, че Студената война между Изтока и Запада се превръща в нещо от миналото. През есента на 1959 г. Хрушчов лети за САЩ и остава там почти две седмици. Американците харесаха импулсивния и стремителен руснак, лидер на голяма и мистериозна държава. Те го посрещнаха гостоприемно и, като се сбогуваха, викаха: "Никита, ела пак!"
Въпреки че по време на посещението на Хрушчов не е сключено споразумение, резултатите от него се считат за успешни. И двете страни показаха на света, че могат да говорят мирно, да постигат споразумения и да не се заплашват взаимно с ядрени оръжия. Сбогувайки се с президента на САЩ Дуайт Айзенхауер, съветският лидер го кани в СССР. Пътуването трябваше да се проведе през 1960 г.
След такъв стил на отношения, съветската преса рязко промени тона си. Американците още не са станали приятели, но вече са престанали да бъдат врагове. И след като американските моряци спасиха четирима войници от СССР от океански плен, съдбата укрепи руснаците в идеята, че техните партньори изобщо не са лоши и могат да се справят с тях.
Съветските вестници писаха много за доброто отношение на американците към екипажа на Т-36. Това се отнася както за екипажа на самолетоносача, така и за хората, които изпращат множество писма, в които изразяват възхищение от подвига на младите хора.
Хрушчов изпраща писмо до Айзенхауер, в което отчасти се казва: „Съветските хора виждат в благородното поведение на американските моряци, в грижовното отношение на американските власти към съветските младежи, израз на отношенията на приятелство, които се развиват между нашите страни...”
Въпреки това младежите били много притеснени, че са се озовали на територията на САЩ. „Не се страхувах толкова на шлепа, колкото на американския самолетоносач“, призна Зиганшин. „Страхувах се от провокации, страхувах се, че ще ни оставят в Щатите и няма да ни позволят да се върнем у дома. И ако ги освободят, какво чака в Русия? Ще бъдат ли обвинени в държавна измяна? Аз съм съветски войник, комсомолец и изведнъж попаднах в устата на акулите на световния империализъм...”
В същото време Зиганшин отбеляза, че американците се отнасят към него и другарите му много гостоприемно. И дори им сготвиха кнедли с извара, за които мечтаеха по време на епопеята.
„И все пак, в първите дни след спасяването, сериозно мислех за самоубийство, опитах се да погледна илюминатора и исках да се изхвърля. Или да се обеся на някоя тръба“, спомня си Зиганшин.
Когато той и другарите му напуснаха самолетоносача, неговият капитан Робърт Таунсенд подреди целия екипаж на палубата и американските моряци се сбогуваха сърдечно с гостите си. Тази церемония донякъде напомняше приятелския обмен между съюзниците след края на Втората световна война.
Скоро на борда на Kearsarge пристигат подаръци от СССР - за Таунсенд е подготвен съветски адмиралски кинжал, а за другите моряци са подготвени златни часовници, фотоапарати "Киев" и "Зоркий".
...През март 1960 г. Москва тържествено посрещна четиримата герои. Те бяха наградени с орден „Червена звезда“, а министърът на отбраната Родион Малиновски им подари персонализиран навигационен часовник с думите на раздяла: „За да не се скитат повече“.
Славата на героите беше огромна и буквално премина всякакви граници. За Зиганшин, Поплавски, Крючковски и Федотов са написани стихове и песни. Те бяха сравнени с героите на революцията, бойци срещу кулаците и войници от Червената армия, които се биеха във Великата отечествена война. Заснет е филмът "49 дни", в който героите се появяват под различни имена.
...Ако няколко месеца по-късно Айзенхауер беше пристигнал в Москва на ответна визита, може би щяха да му бъдат представени четиримата смелчаци. И щяха да помнят с добра дума американските моряци, допринесли за развитието на съветско-американската дружба.
Уви, оказа се само мечта. На 1 май 1960 г. близо до Свердловск съветска ракета сваля американския разузнавателен самолет U-2, нахлул в СССР. Москва поиска извинение от Вашингтон, но не го получи. Така в отношенията между двете страни възникна пореден кръг от напрежение. И ледът на Студената война отново се укрепи.
Превод: ЕС