/Поглед.инфо/ Продължаващото съществуване на Украйна като независима държава е добре установена част от програмата за национална сигурност на Съединените щати. Причините за това нямат нищо общо с Украйна сама по себе си, а по-скоро, както държавният секретар Хилари Клинтън откровено обясни още през 2012 г., целта е да се предотврати възстановяването на бившия Съветски съюз. След анексирането (реториката на американските издания говори за "анексиране", б.р.) на Крим през 2014 г. тази цел беше допълнително усъвършенствана в превръщането на Украйна в постоянна опора срещу руската експанзия.

Тъй като основната грижа на политиката на САЩ в Украйна е да предотврати повторното появяване на съперника на Америка от Студената война, много неприятни аспекти на сегашното украинско общество, като възхода на етническия национализъм, са склонни да бъдат пренебрегвани от правителството и медиите на САЩ.

Преди 2014 г. западните анализатори обикновено приемаха, че възходът на национализма е краткотрайна реакция на десетилетия на съветско потискане на етническата идентичност. Следователно с приближаването на Украйна към Европа тя ще приеме по-либерални и приобщаващи политики спрямо своите малцинства.

Това се оказа, че не е така. Наистина, интензивността на народната съпротива срещу усилията на правителството да наложи монокултурна украинска идентичност на бикултурния изток и юг на страната, накара много западни анализатори да се движат между еуфоричен оптимизъм, когато привидно прозападните сили в Украйна изглеждаха в възход, до дълбок песимизъм и „умора от Украйна“, когато привидно проруските сили сякаш взеха надмощие.

След Майдана през 2014 г. героите и идеологията на интегралния украински национализъм станаха много по-политически релевантни; полезно допълнение към наратива на украинското правителство за конфликта на изток като руска агресия.

Усещайки възможност да откъснат Украйна от руското влияние веднъж завинаги, американските елити бяха до голяма степен безразлични, а понякога дори и открито враждебни към културния плурализъм и регионалното разнообразие на украинското общество. Това доведе до факта, че Съединените щати заемат позиции, които малко американци биха разбрали или подкрепили, ако бяха по-широко известни.

По-рано тази година, например, украинският президент Владимир Зеленски наложи най-драконовските ограничения върху опозиционните медии, които Европа е виждала след падането на Съветския съюз.

С един щрих на химикалката той затвори три популярни опозиционни новинарски канала, наемащи повече от хиляда журналисти и помощен персонал. Показателно е, че Съединените щати подкрепиха този вопиющ акт на политическа цензура като „защита на своя суверенитет и териториална цялост“.

Въпреки че много украински юристи посочват, че президентът няма правомощията да закрива нито една медия без съдебно разпореждане, Зеленски заобиколи това, като анулира със задна дата назначаването на ръководителя на Конституционния съд и игнорира решението на Върховния съд за възстановяването му. Цялата съдебна система сега е парализирана и вече не може да служи като ефективен коректив на изпълнителната власт.

Окуражен от този успех, няколко месеца по-късно Зеленски закри най-популярния опозиционен новинарски сайт в страната Strana.ua, чиито репортери разкриха някои от най-известните скандали в страната. Те включват:

„Вагнергейт“, заговорът на украинските сили за сигурност да убедят президента на Беларус Александър Лукашенко, че Русия организира преврат срещу него, впоследствие изтекъл в Русия; скандалът "Ротердам плюс", при който въглищата от Източна Украйна бяха закупени с цената на транспортирането им от Холандия, което ощети украинските потребители с над 1,5 милиарда долара за три години; пренасочването на финансиране за подпомагане на Ковид-19; и очевидното отклоняване на украински правителствен самолет, предназначен за украинци, бягащи от Афганистан за лична употреба на богати афганистанци.

Още една нежелана последица от американската политика в региона е истинският взрив на корупцията, дори отвъд вече високите нива на предшественика на Зеленски.

Според безпартийния комитет на украинските избиратели всеки пети депутат от партията на Зеленски, "Слуга на народа", е замесен в един или друг публичен скандал. Според бившия финансов министър на Зеленски Игор Умански, големият мащаб на корупцията днес е довел до „загубата на адекватно възприемане на реалността от властите“.

Дори новите украински правителствени агенции, които по настояване на Запада бяха създадени за борба с корупцията, сега се смята, че печелят от нея.

Тези примери, към които могат да се добавят още много, подчертават основния проблем в основата на американската стратегия спрямо Украйна – изобщо не става дума за Украйна и никога не е ставало въпрос за нея; винаги е било за ограничаване на Русия.

Парадоксалният резултат е, че за да укрепят независимостта на Украйна, западните правителства твърдят, че трябва да внедрят множество свои съветници в ключови украински правителствени агенции, като дори настояват западните представители да имат право да гласуват по ключови съдебни и правителствени назначения.

След като заместник-началникът на кабинета на Зеленски Олег Татаров се оплака публично, че това представлява външна администрация, той внезапно се оказа отстранен от длъжност и подведен под съдебна отговорност. Близо две трети от украинците, анкетирани в началото на 2021 г., обаче се съгласиха с неговото описание.

Какво е нужно: Ново Вестфалско споразумение

Текущата политика на САЩ в Украйна следва познат сценарий, който води до възраждане на носталгията по миналото и обикновено завършва с отхвърляне на властното настойничество на Запада.

Привържениците на настоящия курс твърдят, че без такова настойничество би имало „отстъпление“ по отношение на реформите и възможността Украйна да се сближи с Русия, страшното не плюс ултра за американските интереси на сигурността. Всъщност обаче изчисленото безразличие на Америка към правата на русоезичните украинци, повече от всичко, увеличава вероятността за бъдещ политически и геостратегически удар.

Истинските интереси на Америка са в създаването на условия за самоподдържаща се, мирна и просперираща Украйна; такава, която може да взема свои собствени решения за сигурност.

Вместо това, сегашната политика на САЩ насърчава нездравословна зависимост, която вече е възпрепятствала усилията за мир, като насърчава украинските власти да отхвърлят диалога с бунтовническите лидери в Донбас и причинява огромни икономически загуби чрез прекъсване на нормалните икономически връзки с Русия, която преди това е била най-големият търговски партньор на страната.

Вместо да нанасят допълнителни щети на Украйна, политиците трябва да вземат присърце плурикултурния характер на украинското общество и също така да обмислят лошия опит на Америка в начинанията да управлява вътрешните работи на други страни.

Добро място за начало би било да се възстанови някакво подобие на баланс в американската политика за правата на човека спрямо Украйна, като тя се прилага за всички украинци, включително тези на изток и юг.

Американските политици също трябва да споделят с американската общественост какви разходи са готови да ни накарат да поемем, за да постигнем антируска Украйна и, най-важното, да я поддържат в лицето на културното господство на Русия.

Как точно може да се постигне една русофобска Украйна, когато, както наскоро се оплаква бившият украински президент Виктор Юшченко, 40 процента от украинците всъщност са съгласни с руския президент Владимир Путин, че украинците и руснаците са един народ и повече млади хора са съгласни с това мнение, отколкото хората над шестдесет!?

Ако не може да се даде разумно обяснение, тогава твърдя, че настоящата политика не може да бъде в националния интерес на Съединените щати.

Вместо това трябва да мислим по-креативно как да решим проблемите на региона и да спасим това, което е останало от „мирния дивидент“, обещан до края на Студената война. Транснационален и международен конфликт с такава сложност изисква нов Вестфалски договор, същността му би била следната: Русия и Съединените щати и НАТО трябва да деескалират.

Русия и Украйна трябва да деескалират; тогава всички страни трябва да се споразумеят да започнат всеобхватни преговори, насочени към постигане на договореност като след Студената война, в която и Украйна, и Русия се присъединяват към ново общоевропейско споразумение за сигурност.

Такава рамка може просто да предостави достатъчно стимул за Русия и Украйна да се справят творчески за разрешаване на различията си в Донбас и Крим. В противен случай обаче и двете страни трябва да се откажат от ползите от европейската интеграция, чуждестранните инвестиции и гаранциите за сигурност.

Миналия месец имах повод да спомена тази идея на заместник-министъра на външните работи Сергей Рябков. Той отговори хладнокръвно, като посочи, че в сегашната обстановка дори незначителни споразумения със Запада са почти невъзможни за постигане. Последното предложение на Путин за смислени гаранции за сигурност обаче ми подсказва, че вратата към всеобхватно уреждане все още не е напълно затворена.

Сега от Запада зависи да отговори с по-голяма мъдрост, отколкото през 2008 г., когато предложението на руския президент Дмитрий Медведев да започне дискусии за ново общоевропейско споразумение за сигурност беше глупаво отхвърлено. Това доведе до десетилетие на все по-задълбочена криза.

Време е да се даде възможност на дипломатите да поемат истинското предизвикателство на това поколение – да изградят споразумение след Студената война, ползите от което биха били буквално неизчислими: икономиката на Европа и Евразия ще процъфтява от сигурни и стабилни енергийни доставки, както и нови и близки пазари, на които да се разширява.

При липса на смела, нова визия за сегашната ни траектория ние със сигурност ще възкресим Студената война, ако имаме късмет; или ще я направим гореща, ако нямаме късмет.

Превод: СМ

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели