Основният наратив на Запада ппроизтича от стратегията за националната сигурност на САЩ: Китай и Русия са непримирими врагове, които „се опитват да подкопават американската сигурност и просперитет“. Според САЩ, тези страни „градят по-малко свободни и по-несправедливи икономики, разрастват военния си потенциал, контролират информацията и статистическите си данни, за да потиснат своите общества и разширяват влиянието си“.
Иронията е, че от 1980 г. насам точно САЩ са участвали най-малко в 15 отвъдморски войни (Афганистан, Ирак, Либия, Панама, Сърбия, Сирия и Йемен – да назовем само няколко), докато Китай не е участвал в нито една, а Русия само в една (Сирия) извън бившия Съветски съюз. САЩ имат военни бази в 85 страни, Китай – 3, а Русия – 1 (в Сирия) извън бившия Съветски съюз.
Президентът Джо Байдън популяризира този наратив, заявявайки, че най-голямото предизвикателство на нашето време е конкуренцията с автокрациите, които „се стремят да увеличават собствената си власт, да изнасят и разширяват влиянието си по света и да оправдават своите репресивни политики и практики като по-ефективен начин за справяне с днешните предизвикателства.“ Стратегията за сигурност на САЩ не е дело на който и да е президент на САЩ, а на американския Истеблишмънт, който до голяма степен е автономен и действа зад стени от секретност.
Прекомерният страх от Китай и Русия се пробутва на западната общественост чрез манипулиране на фактите. Поколение по-рано Джордж У. Буш-младши пробута идеята, че най-голямата заплаха за Америка е ислямският фундаментализъм, без да споменава, че ЦРУ (заедно със Саудитска Арабия и други страни) създадоха, финансираха и пратиха джихадистите в Афганистан, Сирия и другаде, за да се бият във войните на Америка.
Или помислете за нахлуването на Съветския съюз в Афганистан през 1980 г., което бе представено от западните медии като акт на непредизвикана вероломност. Години по-късно узнахме, че съветската акция всъщност е била предшествана от операция на ЦРУ, целяща да провокира съветската инвазия! Същата дезинформация Западът наложи и по отношение на Сирия. Пресата бе пълна с обвинения срещу Путин за военната помощ оказана на сирийския президент Башар ал-Асад в началото на 2015 г., без да се споменава, че САЩ подкрепиха свалянето на ал-Асад още през 2011 г. чрез финансираната от ЦРУ голяма операция (Timber Sycamore) години преди пристигането на Русия.
Или – съвсем скоро, когато председателят на Камарата на представителите на САЩ Нанси Пелоси безразсъдно излетя за Тайван, въпреки предупрежденията на Китай. Нито един външен министър от Г-7 не разкритикува провокацията на Пелоси, но всички министри от Г-7 остро разкритикуваха „свръхреакцията“ на Китай към акцията на Пелоси.
Западният наратив за войната в Украйна е, че това е непровокирана атака от страна на Путин в стремежа му да възроди Руската империя. А истинската история започва с обещанието на Запада към съветския президент Михаил Горбачов, че НАТО няма да се разширява на изток. Но стана обратното: НАТО се разширява на четири вълни: през 1999 г. включи три централноевропейски държави; през 2004 г. – още 7, включително черноморски и балтийски държави; през 2008 г. се ангажира да се разшири с Украйна и Грузия; а през 2022 г. покани четирима лидери от Азиатско-тихоокеанския регион в НАТО, за да се прицелят в Китай.
Западните медии не споменават също ролята на САЩ в свалянето на проруския президент на Украйна Виктор Янукович през 2014 г.; неуспехът на правителствата на Франция и Германия – гаранти по споразумението Минск II, да притиснат Украйна да изпълни ангажиментите си; огромните американски оръжейни доставки за Украйна от администрациите на Тръмп и Байдън в навечерието на войната; нито отказът на САЩ да преговаря с Путин за неразширяването на НАТО с Украйна.
Разбира се, НАТО казва, че е чисто отбранителен съюз, така че Путин нямало от какво да се страхува. С други думи, Путин не трябва да обръща внимание на операциите на ЦРУ в Афганистан и Сирия; бомбардировките на НАТО в Сърбия през 1999 г.; свалянето от НАТО на Муамар Кадафи през 2011 г.; окупацията на Афганистан от НАТО в продължение на 15 години; нито „гафът“ на Байдън, призоваващ за сваляне на Путин (което, разбира се, изобщо не беше гаф); нито на думите на министъра на отбраната на САЩ Лойд Остин, че целта на войната на САЩ в Украйна е отслабването на Русия.
В основата на всичко това е опитът на САЩ да останат световна хегемонна сила, като увеличават военните съюзи по света, за да сдържат или победят Китай и Русия. Това е опасна, измамна и остаряла игра. САЩ имат само 4,2% от световното население, а днес – едва 16% от световния БВП (измерен по международни цени). Всъщност комбинираният БВП на G7 сега е по-малък от този на BRICS (Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка), докато населението на G7 е само 6% от световното население в сравнение с 41% на BRICS.
Има само една държава, чиято самодекларирана фантазия е да бъде доминиращата сила в света: САЩ. Ала мина времето на илюзията за хегемонията на САЩ, вместо да признаят реалните източници на сигурност: вътрешно социално сближаване и отговорно сътрудничество с останалия свят. С такава преразгледана външна политика САЩ и техните съюзници биха избегнали война с Китай и Русия и биха позволили на света да се изправи пред безбройните си екологични, енергийни, хранителни и социални кризи.
В този момент на изключителна опасност, европейските лидери преди всичко, трябва да преследват истинския източник на европейска сигурност: не хегемонията на САЩ, а европейските споразумения за сигурност, които зачитат легитимните интереси за сигурността на всички европейски нации, включително на Украйна и на Русия, която продължава да се съпротивлява на разширяването на НАТО в Черно море. Европа трябва да се замисли върху факта, че неразширяването на НАТО и изпълнението на споразуменията от Минск II биха предотвратили тази ужасна война в Украйна. На този етап, не военната ескалация, а дипломацията е истинският път към европейската и глобалната сигурност.
*Проф. Джефри Сакс е директор на Центъра за устойчиво развитие в Колумбийския университет и президент на мрежата за решения за устойчиво развитие на ООН. Бил е съветник на трима генерални секретари на ООН, а в момента служи като застъпник в Центъра за устойчиво развитие към генералния секретар Антонио Гутериш.
Превод: д-р Радко Ханджиев
ВАЖНО!!! Уважаеми читатели на Поглед.инфо, ограничават ни заради позициите ни! Влизайте директно в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?
Когато видите знака "фалшиви новини", това означава, че тази статия е препоръчително да се прочете!!!
Абонирайте се за нашия Ютуб канал/горе вдясно/: https://www.youtube.com
