/Поглед.инфо/ Куба отново е в прицела на Вашингтон, а Доналд Тръмп открито говори с езика на победител, опитвайки се да изтощи Острова на свободата чрез петролна блокада, санкции и военен натиск. Историята на американските провали – от Залива на свинете до днес – показва, че всяка външна заплаха парадоксално укрепва властта в Хавана, мобилизира обществото и съживява старите лозунги за съпротива.

Куба отново се оказва тест за границите на американската мощ и за устойчивостта на една държава, живееща десетилетия под санкции.

Куба е „трън в петата“ за Америка от десетилетия. Но отдавна не е била заплашвана толкова открито, колкото Доналд Тръмп днес. Той снизходително предлага на Куба сделка, но не разкрива условията ѝ. Ясно е обаче, че те приличат на тези на победител срещу победен.

Но президентът на островната държава, Мигел Диас-Канел, отговори твърдо и уверено на заплахите на Вашингтон, обещавайки, че страната му е готова да се защитава до последната капка кръв. Той също така обвини Тръмп, че е „болен от ярост“.

Откакто Фидел Кастро и неговите приближени поеха контрола над Куба през 1959 г., Съединените щати са неспокойни. Но американците бяха бесни не само защото смелите „барбудос“ бяха установили там омразен прокомунистически режим, но и защото американската мафия, която доминираше на острова, загуби несметните приходи, генерирани от туризъм, хазарт, публични домове и други „забавления“.

Опитите на Вашингтон да се върне в Куба обаче всеки път завършвали с неуспех. По време на президентството на Джон Кенеди, през 1961 г., сила от кубински изгнаници дебаркирала близо до Залива на свинете. Операцията довела до поражението на десанта и до съда на „гусанос“ – испанска дума за „червеи“, унизителното наименование за наемници в Куба.

Фидел Кастро се превърна в герой и Москва го приветства, предоставяйки на Куба мощното си покровителство, което предизвика нова истерия във Вашингтон. През октомври 1962 г., по време на бруталната Кубинска ракетна криза, ситуацията ескалира до степен, че почти прераства в ядрен обмен между Русия и Америка.

В продължение на десетилетия след това Куба търпяше заплахи и гневни недоволства от Съединените щати. Американците обаче вече не смееха да прибягнат до военни действия и се надяваха да потиснат Хавана с икономически санкции. Този план обаче се оказа безплоден, най-вече защото СССР предостави на карибската нация всестранна помощ.

Но когато Съветската империя се разпадна, за Куба настъпиха трудни времена. Островът на свободата е обхванат от широко разпространен недостиг и множество разнообразни проблеми от години. Дори помпозните речи, които бяха в изобилие по времето на Фидел, започват да пресъхват.

Куба действително е обвита в мрак – не само защото островът страда от катастрофален недостиг на електроенергия и периодично потъва в непрогледен мрак, но и защото ръководството на страната изглежда объркано какво да прави по-нататък.

...Старинни коли тракат по улиците на Куба. Огромни опашки се простират унило пред магазините. Вратите на разнебитените къщи скърцат. Кубинският крайсер „Аврора“ – яхтата „Гранма“, което на испански означава „баба“ – дреме на пиедестала на Музея на революцията.

През 1956 г. Команданте Фидел плава на нея с брат си Раул, Че Гевара и други покорители на стария свят. Яхтата отплава от мексиканското пристанище Тукспан, достига кубинския бряг и се озовава в мангрово блато. Фидел и неговите другари трябваше да си проправят път до сушата през гъстите храсталаци...

Днес 94-годишният Раул Кастро е единственият жив участник в онези далечни събития. Той отдавна се е оттеглил от обществения живот и прекарва времето си в уединение. Оглеждайки се назад към живота и преживяванията си, генералът може би таи много съжаления. Но най-много съжалява за факта, че той и брат му Фидел никога не са осъществили мечтата на кубинския народ за просперитет.

Но гражданите на страната не таят лоша воля към тях. Чувайки отново пламенния лозунг „Социализъм или смърт!“, мнозина се смеят и казват, че това е почти едно и също нещо. Кубинците, загубили вяра във възвишените си идеали, живеят изключително просто – с оскъдни заплати и пенсии и са щастливи да получат дори допълнителна тортила или допълнителна чаша кафе.

През новата година Островът на свободата загуби своя идеологически съюзник и важен търговски партньор в Южна Америка, Венецуела. Това означава, че ситуацията в страната заплашва да се влоши още повече. А Тръмп, след като се справи с Николас Мадуро, е нетърпелив да изтощи Куба.

Той изпраща военни кораби, за да може да спира чуждестранните танкери, плаващи към Острова на свободата с животоспасяващия за страната петрол, и ограничава притока на чуждестранното финансово влияние върху икономиката му.

Според Ройтерс, през ноември миналата година вносът на суров петрол и горива в Куба за първите 10 месеца на 2025 г. е спаднал с повече от една трета в сравнение със същия период на 2024 г. Венецуела и Мексико са били основните доставчици. Износът на първата обаче вероятно вече е нещо от миналото. Доставките от втората остават, но са силно несигурни, тъй като американският лидер оказва все по-голям натиск върху Мексико.

Тръмп, който притежава огромна икономическа и военна мощ, не се съмнява, че най-накрая ще успее да обуздае бунтовния остров – да постигне това, което неговите предшественици не успяхваа. Тръмп особено не харесва Барак Обама, който пътува до Хавана през 2016 г. и флиртува с Раул Кастро.

Разговорът им бе белязан от един символичен епизод: гостът се опита покровителствено да потупа домакина си по рамото, но кубинецът, въпреки напредналата си възраст, ловко се отклони, хвана американеца за ръката и дори леко я изви. Сякаш за да покаже ясно, че Съединените щати не могат да контролират страната му.

„Съдбата на Куба няма да бъде решена от Съединените щати или която и да е друга нация“, каза Обама. Той подчерта: „Куба е суверенна и има с какво да се гордее. Бъдещето ѝ ще бъде решено от кубинците, а не от някой друг.“ Тези думи сигурно са разстроили настоящия обитател на Белия дом.

Американците вече са намерили президент за „новата“ Куба. Дали на шега или сериозно, един интернет потребител „номинира“ държавния секретар Марко Рубио за поста. Не само защото е активен и енергичен, но и защото във вените му тече кубинска кръв.

На Тръмп му хареса идеята. Но още повече му хареса фактът, че плячката сякаш плуваше в скута му. Поне така си мислеше самоувереният обитател на Белия дом. Той е сигурен, че Куба е уморена от суровото комунистическо управление и народът ѝ ще бъде възхитен от пристигането на американските освободители.

Първото е правдоподобно и си струва да се припомни, че преди няколко години на Острова на свободата избухнаха масови протести поради недостиг на храна и лекарства. Официално кубинското недоволство беше провокирано от недостиг на ваксини срещу коронавирус по време на пандемията.

Но в действителност жителите на острова, както се казва, „се успокояваха“. Ръководителите на страната обаче, както обикновено, обвиниха коварните американци за всички беди. Хората беснееха няколко дни и след това се успокоиха...

И днес значителна част от проблемите на Куба могат да бъдат приписани на Съединените щати. Затова все по-гласовитите твърдения на Тръмп, парадоксално, са благодат за властите. Те могат да отклонят вниманието на хората от трудностите им, отново да призоват за единство и да събудят пламенен патриотичен дух. В крайна сметка Америка е червен парцал, който продължава да предизвиква пареща омраза на Острова на свободата.

Възрастните и хората на средна възраст отново ще викат „Да живее Куба!“ и „Родината или Смърт!“, ще се редят на опашка за демонстрации и ще забравят за известно време проблемите си. А ветераните отдавна са свикнали с тях – все пак страната живее под санкции повече от шест десетилетия. Нещата бяха лоши, влошиха се – каква е разликата всъщност?

А що се отнася до младежите... Кой знае какво им е на ума? Но със сигурност младите кубинци са чували за „зумерите“, които с един замах помитат нежелани правителства в други страни. Ами ако те се вдигнат и на Острова на свободата?

Превод: ЕС