/Поглед.инфо/ Научиха ни да бъдем разделени. Особено в настоящето това вече не е вид спортно занимание, а начин на живот. Не беше толкова отдавна и би трябвало всеки макар и по-млад да си е запазил хубавия детски спомен как спортувахме. Дали на поляна или в училищен двор или на спортна площадка се разделяхме на два отбора и, без значение дали на футбол или на волейбол, се наигравахме до насита с всички съпътстващи играта приключения. Някой някого ще ритне, друг ще спънат, или нещо друго ще се случи, дори накрая и реферът може да го отнесе. Без кой знае какво значение, защото всичко свършва с края на играта. Като малки след това просто се разделяхме и дълго с шеги и закачки си спомняхме за нея. Като големи организирано се прехвърляхме към другите „спортни“ занимания на маса – я на бира, я на уиски и пак си говорихме за играта с добри и весели думи.
Когато известно време ми се наложи да живея сред мои връстници и колеги в Москва, веднага се включих в спортните занимания на нашата, да речем, група, за да не цитирам по-точното й название. Купихме си тъй нареченото „окно“, тоест правото два пъти в седмицата от един до три през нощта в зала на комплекса „Лужники“ да играем волейбол. Друго свободно време и място нямаше при навалицата там. Всеки път ние се разделяхме, както у нас, на 2 отбора с произволен състав. Още в началото ми направи впечатление, че руските ми приятели възприемат спортната надпревара по друг, различен от нашия начин. Разгаряха се непривични за мен страсти, които стигаха не само до словесни пререкания, а по някой път и до физически сблъсъци. Опитвах се да ги разтървавам, да им подскажа, че не си струва да се ядосва човек за щуротиите в спорта. Те под настроение ми дадоха да разбера, че съм попаднал с моя устав в чужд манастир. Ядовете продължаваха почти през двата часа. А най-удивителното беше, че следващия път отново по произволен начин разделени, пак същото се получаваше. Това за мен беше някакъв странен феномен и то сред колеги и приятели. А по-късно разбрах, че по-скоро е манталитетна черта на руснаците, което пък е част от характера им, който знаем на какво отстоя и срещу кого победи с тази ярост и стръв в борбата. Там обаче това не се проявяваше в отношенията между хората.
Никого обаче не можех да предположа, че този не много вежлив начин на спортни занимания у нас ще се прояви не в спорта, което донякъде обяснява и положението в него, а ще прескочи границите на спортните страсти и ще стане наш начин за опониране един срещу друг, онаследен, но и актуално измислен. Помним как се почна в новото време, с „който не скача е червен“. Сами си измислихме проблема, сами почнахме да се мразим. Разделението постепенно стана наше ежедневие навлезе във всяка форма на обществен живот. Винаги и непременно ще се намери някой, който понякога просто от спортна страст, а понякога побутнат или принуден, ще се обяви срещу останалите и ще се започне разправията. Ако това се случваше по битови проблеми, бихме могли да го отнесем до етническите ни характеристики, но това взе да става елемент на насъщният ни политически живот, нещо повече, дори начин за участие в европейския политически живот. Не знам кой на кого е повлиял, но в цяла Европа вече хората са разделени по всякакви въпроси – социални, икономически и политически, и какви ли не още.
Липсата на единогласие се оказа удобен начин, както се вижда, за оцеляване на определена политическа формация, на определен политически елит. Обратното би могло да доведе до навременно единодушно решение, че такъв вид политика, водена от такъв вид политически лидери, е неприемлива и всички заедно да поискат те да се махнат. Затова по всякакъв повод стремежът е да се стигне до разделение на мненията, представени като някакъв вид политическа позиция, а всъщност това си е чиста проба подложка за защита на интереси и в политически и във личен план. Стигнахме дотам, че дори войната влезе в употреба като начин за защита на разделението. Факт е, че обявеният стремеж за спирането й води по-скоро до разделение, а не до обединение, защото интересът е в това войната да продължи. Появиха се последно време политически намерения да се преодолее разделението с нещо по-смислено, а именно със сътрудничество в бизнеса, в проектирането на бъдещето. Ето че и това стана предмет на разделение. Цялата административна управа на Европейския съюз се възпротиви срещу намеренията на президентите на САЩ и на Русия. Вместо да се търси решение на конфликта, се подклажда ежедневно тяхната ескалация. Оказа, че е важно за желаещите да има винаги разделение. Всеки опит да се направи стъпка за договаряне в момента е предмет на атака и на предприемане на действия за погасяването му.
Ако разделението досега беше вид политически спектакъл, който само ни се показваше, и донякъде влияеше на нашия начин на живот, от скоро време бавно и полека, но следвайки тенденцията то се превърна в изходна база за предприемане на крайни действия в това число касаещи горещия вариант. В момента сме осъмнали в нова ситуация - вече не спорим помежду си кой срещу кого е, кой е прав и кой е крив, а наддаваме и залагаме на това, кой пръв ще почне атаката. Дали Тръмп ще нападне Европа вземайки си Гренландия или Путин ще „кооптира“ Киев и най-опасното, дали Европа, както се заявява гръмогласно, е вече готова да започне война срещу Русия и едва ли не същевременно да се опълчи срещу САЩ. Тази форма на безумие, родила се израснала от разделението, предстои не само да ни създаде грижи, а да ни принуди да се изправим пред въпроса за нашето оцеляване. Тук логиката, или, както още навремето Аристотел е казал, „квинта есенция“ на проблема, тоест петото решение е, че докато има разделение няма да решим въпроса с оцеляването. По-скоро обратното, няма да оцелеем, ако не успеем да преодолеем разделението.
За пръв път от много години пред Европа има изглеждаща като нерешима дилема. Тръмп, който беше за нас олицетворение на надеждата за скорошен мир, се превърна в нов колонизатор. За разлика от досегашните историческите аналози вече Европа е поле за колонизиране, което никога досега не е било. Доживяхме външният министър на Германия да говори, че казусът Гренландия е въпрос на самоопределение на местното население. Добро утро, господин министър! Прогледна, макар и само той, дай Боже и другите. А Донец и Луганск – за тях не важи ли принципът на самоопределението? Или той е само за западноевропейска употреба? Путин с твърдата решимост да сложи край на своята „специална военна операция“ е изправен изведнъж пред факта, че трябва да бърза да вземе колкото може повече, предвид ежедневно скандираните намерения от Запада да започне война с Русия. Медведев запленен от мечтата по Гренландия, не се сеща в неговия стил да постави въпроса и за Аляска. Там живее православен народ и защо той да не може да се самоопредели, ако рече? Европа е в пълен политически колапс. Няма как да се обясни на нормално мислещ човек, как може без спиране да се издига лозунга за започване на война с Русия и със САЩ при положение, че няма налице нито средствата и нито нужните сили. Да не говорим за надвисналия над нас тъмен ракетоносен облак, който всеки момент би могъл да съсипе хубавия ни стар континент.
Коренът на злото е ясен. Бедата, която е завладяла Европа би могло да е обаче за добро. В това е и надеждата, както казваха в нашето село, да уврат най-после главите на европейските лидери, които, за съжаление, не можем да сменим, защото не сме ги назначавали, и ще трябва да ги търпим. Ако не могат да стигнат до консолидиране и мобилизиране на европейската позиция, то тогава следва другото - бърз разпад на Европейския съюз и прекратяване на договора на НАТО. А сетне всеки да се ориентира съобразно националните си интереси и да се погрижи поне за народа си, ако не може да се погрижи за цяла Европа.
Напълно допустимо е, бъдещите анализатори, търсейки причината за фиаското на добрите надежди в Европа, да стигнат все някога до категоричната причина за станалото и тя ще е разделението.