/Поглед.инфо/ В Нагорни Карабах започнаха усилени военни действия. Ситуацията всеки момент може да се превърне в пълномащабен конфликт между Азербайджан и Армения. Нека поставим тази ситуация в геополитически и исторически контекст.

Карабахският проблем след разпадането на СССР

Произходът на настоящия карабахски конфликт е свързан с разпадането на СССР. С отслабването на съюзния център в периферията на СССР националните и националистически движения и тенденции започват да се засилват, което води до появата на нови държави. Почти всички републики на Съветския съюз (с изключение на самата Армения) са мултиетнически структури - да, определен брой руснаци, азербайджанци и кюрди живеят в Армения. В други съюзни републики ситуацията е още по-многоизмерна от етническа гледна точка. В пълния смисъл на думата нито една от държавите, възникнали по време на разпадането на СССР, никога не е съществувала в такива граници, а в рамките на СССР границите имат номинална стойност и националните и етнически фактори са взети предвид само в общата стратегия за движение към нова постнационална общност на „съветските хора“. Сталин, който е по-чувствителен поради произхода си, нарочно включва хетерогенни етнически елементи в националните републики към етническите проблеми, за да потисне напълно всеки опит за отделяне от СССР в някакъв момент. Тоест, етническата хетерогенност и включването на различни етнически анклави в националните републики по начало е преднамерена стратегия на Сталин, а по-късно, когато геополитическата бдителност е загубена, се е превърнала в един вид инерция.

Съветски Карабах

В хода на отслабването на съюзния център едновременно се засилват както националните, така и етническите противоречия. На ниво републики това води до създаването на постсъветски държави, на ниво етнически групи поражда редица остри конфликти. Карабах е един от тях.

Азербайджанци и арменци водят дълъг спор: чий е Карабах - азербайджански или арменски?

Без да навлизаме твърде дълбоко в историята, трябва да отговорим на този въпрос по следния начин: Карабах е съветски.

В хода на сближаването на Ленин с Кемал Ататюрк тази територия е административно присъединена към Азербайджан, но е предимно съветска по своя етнически състав, където азербайджанци и арменци съставят приблизително две равни половини. Но това няма решаващо значение - и едните, и другите трябва да станат просто съветски хора.

Отслабването на комунистическата идеология в СССР през периода на Перестройката води до там, че интернационалистическият проект е отложен и националната и етническа идентичност се утвърждават, излизайки от идеологическата матрица. В етнически смесени територии това води до конфликти (Приднестровието, Абхазия, Южна Осетия, турците от Месхетия и други) В Карабах конфликтът беше особено кървав и ожесточен.

Как Карабах става арменски?

Позицията на стремително отслабващия федерален център първо е на страната на Азербайджан. Баку на Муталибов следва по-централистки курс, докато Ереван става една от основните движещи сили за разпада на СССР. Национализмът в Армения започва да расте и това засяга арменците в Карабах. Сред азербайджанците също именно в Карабах започват да се развиват националистически настроения, с които започва да играе либералният и прозападен Народен фронт.

Арменците действат решително и завземат Нагорни Карабах, изтласквайки от тук съветската армия, оказала се нерешителна заради липсата на понятни заповеди от Москва.

Паралелно са проведени етнически прочиствания и азербайджанците са изгонени от Карабах почти напълно. Въодушевените от военните успехи арменци завземат още седем съседни на Карабах района на Азербайджан, разчитайки впоследствие да ги разменят срещу признаване на независимостта.

Паралелно с това СССР се разпада навсякъде. От състава му излиза и Азербайджан.

Междувременно в Русия на власт идват прозападни либерали начело с Елцин, които на предишните етапи активно участват в разпада на СССР и установяват тесни връзки с националистическите и сепаратистки движения в съветските републики. Арменците използват това в свой интерес, бързайки да сключат с руските либерали съюз срещу колебаещ се Азербайджан, обхванат от вътрешни проблеми - хаотичното управление на либерал-демократите от Народния фронт, което завършва едва с идването на наистина адекватния и трезвен политик-реалист Гайдар Алиев. Но и на него му е нужно много време поне отчасти да преодолее последиците от предишните катастрофи.

Така между руските либерали и арменските либерали-националисти се сключва съюз, което осигурява на арменците подкрепа и в Карабах.

Този ход хвърля Баку в лагера на антируската коалиция ГУУАМ - Грузия, Украйна, Узбекистан, Азербайджан, Молдова. След излизането на Узбекистан организацията губи едно У (ГУАМ), но азербайджанското А се запазва.

Въпреки цялата близост между демократите на Елцин от Москва и либералните националисти от Ереван е важно, че Москва не достига до край и не признава докрай независимостта на Нагорни Карабах, след което към това можеше и Армения да се присъедини легално.

Карабахската безизходица устройва всички

Така се налагат предпоставките за днешната ситуация в правен и геополитически смисъл.

Карабах етнически се контролира от арменците и се смята от Армения за неофициална, но своя територия. Москва мълчаливо признава статуквото, тоест фактическия контрол на арменците, но на административно равнище, де юре, подкрепя запазването на Нагорни Карабах и седемте окупирани района в състава на Азербайджан.

Ереван разчита да постигне от Москва повече, но Москва не отстъпва повече. Може би това е свързано с политиката на Евгений Примаков, доста категоричен и трезвен реалист.

Това създава ситуацията на Карабахската безизходица. Азербайджанците силово не могат да променят положението в своя полза, защото на страната на Армения стоят руските войски. От територията на Азербайджан са изведени военните бази, при това Гайдар Алиев прекрасно разбира, че пускайки вътре войските на НАТО, той не просто ще загуби завинаги Карабах, но и ще загуби целия си суверенитет и независимост от Запада.

Арменците също не могат да получат правна подкрепа на Запад, въпреки влиятелното си лоби в САЩ и Европа. Всичко се разбива в руската армия, а извеждането ѝ е твърде рисковано, както и късането на отношенията с Москва.

В Москва също всичко застива.

В края на краищата подобно положение до известна степен устройва всички:

  • Москва може постепенно да подобри отношенията с Баку, без да жертва Ереван.

  • Западът не се меси дълбоко в ситуацията, избягвайки пряк сблъсък с Русия.

  • Арменският контрол като цяло удовлетворява и самите арменци.

  • А Азербайджан запазва надеждите си предвид, че и Москва, и Западът признават юридическото право на териториална цялост.

При това всяка промяна на баланса на Карабахската безизходица неминуемо ще доведе до влошаване на ситуацията за всички. Губят всички:

  • Арменците нямат шанс за признаване на независимостта на Карабах и всичко, което могат да направят за себе си, те в такова положение вече са изчерпали.

  • Азербайджан не може да си позволи да скочи рязко срещу Москва, а арменското лоби на Запад блокира и опитите на азербайджанските дипломати да се сближат с НАТО (от което страни, между другото, и самият Гайдар Алиев, както и неговият наследник).

Тази линия активно се лобира от израелците, недоволни от партньорството на Ереван с Техеран. Москва, в случай на ескалация на конфликта, демонстрира неспособността си да контролира Южен Кавказ. Единствено Западът може да има интерес ситуацията в Карабах да се оживи, но не за да излезе от безизходицата, а да създаде нова безизходица - по-изгодна за самия Запад и по-малко изгодна за Русия. Но Западът може да предприеме нещо подобно единствено в краен случай, защото това би довело до нова ескалация в отношенията с Москва.

С други думи - това не е толкова безизходица.

"Оста Москва-Баку" при Путин и Илхам Алиев

Макар и в геополитически план безизходицата в Карабах, развила се в началото на 90-те години, да съществува и до наши дни, предопределяйки основните параметри на ситуацията, през последното десетилетие съотношението на основните фактори се е променило донякъде, без да нарушава общия баланс.

Първо, има сближаване между Путин и наследника на Гейдар Алиев Илхам Алиев. Путин възстановяваше суверенитета на Русия, почти напълно загубен от либералите през 90-те години, и това го принуди да преразгледа стратегията на Москва в постсъветското пространство в евразийската оптика. А това от своя страна изискваше да се вземат предвид всички играчи, за да се предотврати прекомерното им сближаване със Запада. Илхам Алиев не се втурна на Запад, действа деликатно и спечели доверието на Путин.

Ето как започна да се оформя оста Москва-Баку, по пътя на който стоеше единствено проблемът с Карабах.

На второ място, режимът на Илхам Алиев се оказа стабилен и ефективен, което доведе до увеличаване на влиянието на Баку в геополитиката, до икономическо възстановяване и успешна социална политика. След размаха на 90-те години обществото се стабилизира, което също повлия на нарастването на военно-стратегическия потенциал, който преди беше в тъжно състояние. Баку постепенно се подготви за военно решение. И това правеше позицията му все по-силна.

Онова, което обаче засили Илхам Алиев - факторът Путин - в същото време го ограничи. Готовността да се използва сила е едно, но ако се премине от думи в дела, то се сблъсква с интересите на Москва. И тогава ситуацията рязко се променя.

Спряната война и планът от 5 района

С укрепването на оста Москва-Баку и нарастването на стратегическия потенциал на азербайджанската армия, Илхам Алиев в даден момент ясно формулира тезата: нека Москва помогне за разрешаването на ситуацията с Карабах и тогава следващата стъпка ще бъде затвърждаването на руско-азербайджанския съюз. Путин се замисли как да го направи, без да загуби арменския си съюзник. И това не беше маловажна задача.

През пролетта на 2016 г. Илхам Алиев, уморен от чакане, реши да покаже, че чакането не може да продължи вечно. Това доведе до ескалация и началото на азербайджанското настъпление. По време на кампанията Баку успя да върне няколко малки зони в районите, съседни на Карабах. Офанзивата обаче беше спряна.

Азербайджански военни и политически анализатори твърдят, че причината е призивът на Путин. Съдържанието му е неизвестно. Но логично - ако се проведе такъв призив - Путин трябваше да предложи на Алиев алтернативен сценарий.

Във всеки случай подобен сценарий не закъсня. Той предвиждаше прехвърляне на 5 от 7-те района на Азербайджан, окупирани от арменците, като първата стъпка за обезвреждане на ситуацията.

Путин успя да координира този проект с Алиев и Серж Саркисян. По-късно обаче Саркисян започна да забавя изпълнението на проекта, като се позова на необходимостта от политическа реформа. В решителния момент обаче, когато всичко беше почти готово, той беше свален от Никола Пашинян, който беше по-ориентиран към Запада и започна рязко да саботира проекта от 5 района - видите ли, „това е от предишното ръководство, попитайте го, но аз нямам нищо общо с него“. Той предпазливо изолира самия Саркисян.

Това отново постави Москва в неприятна ситуация.

За Запада планът за 5 района, който едновременно поддържа статуквото и открива пътя за по-нататъшно сближаване между Москва и Баку, беше напълно неприемлив.

Това създаде предпоставки за случващото се днес в Карабах. Провалът на проекта се превърна в геополитическа предпоставка за избухването на военни действия, които се разгърнаха сутринта на 27 септември 2020 г.

Удар за Русия. Но защо днес?

Случващото се днес в Карабах е на път да се превърне в пълномащабна война между Азербайджан и Армения. Това ще бъде колосален удар за Русия, тъй като ще разбие баланса на силите, от който Русия в момента е доволна. Преразглеждането на този баланс чрез военни действия във всяка посока ще донесе единствено негативни последици за Русия. Армения е малко вероятно да спечели нещо (дори теоретично) в такава ситуация. Тя вече има максимума. Баку, след като стана много по-силен, има определени шансове да постигне известен успех, но едва ли може да се разчита на пълноценна победа.

  • Първо, арменците - и особено хората в Карабах - се бият брутално и жестоко.

  • На второ място, Армения е обвързана с военен съюз с Русия.

  • На трето място, ако положението на арменците стане напълно плачевно и Русия не действа (което тя просто не може да допусне над определена граница), Западът ще се застъпи за арменците (особено ако Азербайджан е подкрепен от Турция, което вече е силно изразено от Ердоган).

Не говоря за човешки жертви, които ще бъдат неизбежни. Войната убива хората и винаги е било и ще бъде така, докато се водят войни. Но от геополитическа гледна точка всички участници във военен конфликт вероятно ще понесат много тежки загуби.

Може би не вземам предвид нещо, но засега ми се струва, че военната ескалация в Карабах носи само загуби и много сериозни проблеми за всички негови участници и всички активно ангажирани страни.

Ако обаче бенефициентът определено не е Армения, ако Русия понесе много сериозни разходи в геополитически смисъл, а ползите от Азербайджан са силно съмнителни и проблематични (дори ако някои територии бъдат завладени, Алиев рязко ще влоши отношенията си не само с Москва, но и със Запада - без значение какво му обещават офицерите за връзка със западните стратегически центрове), кой днес се възползва от подобен конфликт? И защо точно днес?

Въз основа на ситуацията, която се е развила в света в по-широк контекст, виждаме, че изборът на момента съвпада с изострянето на истинска гражданска война в САЩ, където конфронтацията между Тръмп и Байдън се превърна в идеологически сблъсък на глобалисти (демократи) и националисти (привърженици на Тръмп). Глобалистите вярват, че Тръмп води нещата към многополюсен свят, към което се стреми и Путин. И следователно удар по Русия до известна степен ще отслаби позициите на Тръмп, който в Русия не вижда истински враг, а в очите на противниците на Тръмп Русия е съюзник на Тръмп (което не е така, но в политиката - и не само в политиката - митовете са по-важни от фактите). Глобалистите очевидно застанаха зад Пашинян, с помощта на който се надяваха да разбият или дори да прекратят руско-арменския съюз. Беше възможно да се разклати, но не и да се пречупи. Вероятно са застанали от другата страна сега. От страната на Баку. А времето на избухването на войната - подобно на събитията в Беларус - напълно се вписва в „пост-коронавирусния армагедон“, който глобалистите възприемат като предизборна кампания в САЩ.

Това, което се случва в Карабах, е удар по Русия.

Как бихме могли да отговорим?

Вземайки предвид тези фактори, Москва трябва да изгради стратегия за своите действия. Но сега не могат да се видят разбираеми параметри на такава стратегия. Вече необратимо закъсняваме с плана за прехвърляне на 5-те района. Може да се забрави за това.

Мирът трябва да се насърчава на всяка цена - да се създават групи и кръгли маси. Но ефективността на такива мерки, които са правилни сами по себе си (в края на краищата, Москва се нуждае само от мир и за предпочитане веднага) е съмнителна.

И ето какво е важно: дори ако този път може да се избегне пълномащабна война между Азербайджан и Армения, позицията на Москва в тези страни няма да се подобри по никакъв начин. Това следва от горния анализ.

На теория има изход от всяка ситуация. Трябва да има. Но още не мога да го видя.

Оказва се, че „безизходицата на Карабах“ не е била толкова безизходна. Но ние започваме да оценяваме нещо, само след като го загубим.

Превод: В. Сергеев