Веднъж да признаем това и веднага и моментално всичко застава по своите места.
Идеята за прогреса се формулира за първи път от енциклопедистите от XVIII век, а началото си намира в еретичната теория на Йоахим де Фльор за трите царства - на Бащата, Сина и Светия дух. Класическата християнска традиция признава само епохата на Стария и Новия Завет, тоест епохата на Отца и Сина, но след края на християнската цивилизация следва кратък период на отсътпничество, идването на Антихриста, а след това краят на света. И никакво особено духовно възраждане, никакво усъвършенстване на християнството не се предполага. Напротив. Когато ерата на Сина приключи, ще се случи падането на човечеството - израждане, срив и деградация. Йоахим де Фльор и неговите последователи са предимно католици-францисканци, които, напротив, смятат бъдещето за прекрасно, а след падението на средновековната християнска цивилизация, предричат настъпването на нещо дори по-възвишено и свещено.
Енциклопедистите вече не вярват в Светия дух, а също в Църквата или в самия Бог. Но убеждението за края на християнската култура го споделят и радостно говорят з края на религията като началото на новото общество - по-справедливо, по-съвършено, по-рационално и по-демократично. По-развито.
Така сред атеистите и материалистите като Тюрго, Кондорсе, Дидро, Мерсие се налага теорията за всеобщия прогрес на човечеството, която доста бързо достига до статута на абсолютна догма. Хората от Новото време се поощряват да се съмняват във всичко - в бог, човек, ума, материята, обществото, йерархията, философията, но да се съмняват в прогреса... Не! Това е твърде много.
Откъде тази аксиоматичност? Защо мнението на редица мислители, при това не най-ярките и внушителни - изведнъж придобива статут на догма? Защо не трябва да си позволяваме критика, рационалното ѝ осъждане, поставяне под въпроси?
В това има някаква загадка. В Новото време прогресът категорично не трябва да се опровергава. Това е общо за всички политически идеологии - либерализма, комунизма и национализма, за всички научни школи - идеалистични или материалистични. Вярата в прогреса става един вид религия. А религията не трябва да се доказва. Колкото е по-абсурдно, толкова е по-достоверно.
Така, позовавайки се на прогреса, Новото време отхвърля Античността, средновековието, богословието, традициите на Платон и Аристотел, йерархията, империята, монархията, древните устои на свещения селски труд.
Разбира се, съществува критика срещу конгреса - и от страна на традиционалистите, и сред някои мислители, придържащи се към цикличната представа за логиката на историята, и в школата на европейските структуралисти, и в теориите на новите антрополози.
Митът за прегреса е убедително разгромен от изтъкнатия руско-американски социолог Питерим Сорокин.
Но в общественото съзнание, дори в колективното неосъзнато - той запазва доминиращото си положение. Въпреки всичко, въпреки серията мащабни политически катастрофи, въпреки поредното израждане на съвременната култура, въпреки срива на социалните системи, въпреки зловещото откритие на прихоанализата, въпреки ироничната критика на Постмодерна, човечеството продължава да вярва сляпо в прогреса. И продължава по този начин само да изостря ситуацията.
Веднъж да си признаем, че това е ерес, основана на нищо хипотеза, напълно опровергана от самия ход на историята, и картината на околната действителност се фокусира.
Съвременната цивилизация се намира по-скоро в състояние на дълбок упадък. Това е горчиво признание, но то не е тъждествено с отчаяние. Ако всичко се е развалило, а всичко всъщност наистина се е развалило - нека да се върнем към пълнотата и здравето. Да възстановим всичко, както преди. Преди да се развали.
Освен това отказът от прогрес не забранява признаването на подобрението на едни или други страни от живота. Просто това не трябва да се вкарва в рамките на закон. Нещо се подобрява. Друго се влошава. Освен това една фаза може да замени друга. А в различните общества тези цикли, ако изобщо има някакъв универсален алгоритъм - може и да не съвпадат. На едно място сега е прогрес, а другаде регрес. В Русия е лято, а в Аржентина зима.
Без прогрес ще възстановим както трезвата си рационалност, така и свободата си. Можем да направим света по-добро място, но можем да го направим и по-лошо. Трябва да мислим добре всеки път. Да сравняваме, анализираме, да се обърнем към историята, да преосмислим наследството от миналото - без никаква арогантност и предразсъдъци.
Така че нека направим битието си достойно. Определено по-добро от сегашното. Но за да се направи поне една малка крачка в тази посока, е необходимо безмилостно да се отхвърли идеята за прогрес - тази опасна, разлагаща и извратена ерес.
Превод: В. Сергеев
