/Поглед.инфо/ Инициативата за текущото изостряне на американско-иранските отношения идва от Вашингтон. От коя част на Вашингтон е друг, по-дълбок и логичен въпрос. И все още няма окончателен отговор на това. В крайна сметка Пентагонът и ЦРУ почти едновременно синхронизираха своите откази, че на 3 януари 2020 г. на международния летище на Багдад в близост до международното летище на Багдад са получили заповеди да нанесат удар по кортежа на иранския генерал Сюлеймани. Ако приемем тези твърдения за верни, тогава тази атака беше извършена от някаква „трета сила“ - да речем, от някакъв транснационален ПМС или дори Израел.
Цялата тази ситуация показва изключителната слабост на американския бюрократичен механизъм, когато президентът Тръмп не контролира властовите структури, от една страна. А от друга, тя за пореден път показва и доказва реалната сила на американската дълбока държава, която може да прави каквото си поиска. И това се случва в резултат на значително отслабване на позицията на САЩ на световната сцена като цяло и в частност в Близкия изток.
В същото време, целият свят вижда безпрецедентен процес на вътрешнополитически конфликт в самите Съединени щати, „студената гражданска война“, която, като получи нов тласък в очакване на президентските избори през 2020 г. и набира сила във „втората вълна“ от глобалната системна криза, заплашва да се превърне в „гореща“. Следователно, паралелите между стогодишните „изстрели в Сараево“, които станаха формална причина за избухването на Първата световна война, и убийството на иранския генерал Касем Сюлеймани от американците, далеч не са случайни. Нашите западни „партньори“, с цялата селективност на историческата си памет, всъщност не са забравили нищо и не са научили нищо.
Те много добре знаят как и защо започват големите войни, но не искат да признаят факта, че в настоящата ситуация изборът на място и време за такова начало, „правото на първия ход“ принадлежи на тях и освен това на практика не зависи от тях.
Може би затова сега на Запад има толкова много шум около съветско-германския договор за ненападение от 23 август 1939 г., който в никакъв случай не става акт на избухването на Втората световна война, но напълно определя неговия формат, унищожавайки възможността за общоевропейски „кръстоносен поход на Изток“.
Всъщност войните се печелят и губят много преди да започнат, така че Сталин в края на лятото на 1939 г. стратегически победи Хитлер, японските милитаристи и англо-френската Антанта. И това беше максимално възможно в конкретните условия на онова време. При никакви обстоятелства Сталин не можеше да победи Америка, затова направи всичко, за да стане главен съюзник на САЩ, преди да победи Третия райх и Страната на изгряващото слънце и да сведе до минимум мащаба на следвоенния конфликт с тях. Освен това, след като „загуби“ Европа и Япония от Америка, той „спечели“ в Китай и всъщност завърза войната в Корея. Разбира се, ако Франклин Рузвелт оцелее, светът след 1945 г. би могъл да бъде коренно различен.
Но „историята не познава подчинителното настроение“ и сега алтернативните размисли за миналото не са толкова уместни сами по себе си, колкото „спомени за бъдещето“: оценки за това как съвременна Русия печели или губи „следващата световна война“, как фигурата на Путин корелира в този контекст с фигурата на Сталин и какъв вектор носи конфликтът между Вашингтон и Техеран.
Не без основание и Руската федерация, и Западът отново започнаха яростна антисталинистка кампания. Фигурата на Сталин и неговото политическо наследство е фактор за запазване и укрепване на руската държавност, която след период на поражение и капитулация от 1985-1999 г. бавно, но сигурно започна да възвръща позициите си, което виждаме на примера на последните политически събития.
С увереност може да се твърди, че след като силите на КСИР признаха своята отговорност за унищожаването на украинския Боинг на 8 януари и началото на открити демонстрации от страна на иранската опозиция, този конфликт премина в качествено нова системна фаза: от традиционна междудържавна, която заплашваше с реален старт на „трета световна война“, се превърна в друга, местна проекция на конфликта между „глобалисти“ и „антиглобалисти“, който може да се счита за безспорен геостратегически успех на първия, тъй като Иран, като част от формирания от Москва руско-ирански-турски "триъгълник" в Близкия изток, попречи на реализацията на техните планове и заплаши с постепенен преход на този ключов регион под контрола на анти-глобалистките "центрове на сила".
След неуспешни опити да повлияят на позицията на Турция (преговори за S-400 и F-35, либийската "пай" и т.н.), американските "глобалисти" се съсредоточиха върху Иран, който изглежда е по-недоволен от участниците в "Близкоизточния триъгълник", от получен в неговите рамки дивиденти и необходимостта от реципрочни отстъпки по редица чувствителни въпроси (състоянието на Каспийско море, уреждането на конфликта в Сирия, кюрдския въпрос и др.).
Няма съмнение, че прекият конфликт със САЩ, смъртта на Сюлеймани, нападенията на американски ракетни бази рязко повишават международния статут на Иран и политическото му ръководство, както и ситуацията с украинския „Боинг“ и протестите на опозицията обективно отслабват влиянието на КСИР в рамките на страната. Всичко това носи системни характеристики на „контролиран конфликт“. Управляван - от кого?
Може би отговорът на този въпрос може да бъде подтикнат от задържането на британския посланик в Иран Робърт Макейра, който по някаква причина лично реши да участва в един от опозиционните протести.
Трудно е да се повярва, че дипломатите от Албиона са загубили своята квалификация. И ако е така, тогава инициативата на Макейра изглежда като „прикриващо действие“: прикритие на „британската следа“ в тези събития. Отношенията на Лондон с Техеран са толкова лоши, че няма и не може да има никакво сътрудничество / взаимодействие между тях. Но ако възможността за такова взаимодействие все пак е позволена, тогава не само фактът на признаването на вината от иранската страна („Изповедта е кралицата на доказателствата“, не е ли така?), но и тридневното забавяне на такова признаване ще престане да остава загадка. Очевидно този период на забавяне е бил необходим, за да могат контрагентите да изпълнят задълженията си по сделката.
Тръмп в изказванията си по иранската тема многократно повтаряше, че в "ядрената сделка" на Барак Обама с Техеран едно от условията беше частичното размразяване на иранските активи в САЩ и няколко милиарда долара в брой, доставени от американски самолети. Къде са гаранциите, че успешният опит от тази сделка не е повторен след убийството на генерал Сюлейман?
Освен това днес, повтаряме, и Пентагонът, и Ленгли категорично отричат участието си в ракетната атака на 3 януари. В тази връзка възниква въпросът не само кой го е направил конкретно: американските Частни военни компании или например, израелските дронове или някой друг, но е факт, че противно на очакванията Тръмп не е придобил нищо за предстоящата предизборна кампания , но загуби подкрепата на част от военните и други силови структури на американската държава.
Единственият въпрос е доколко руският президент е запознат с тези комбинации и какво участие взема в тях (ако взема участие). Предварителният отговор на този въпрос е несъмнено положителен: в курса на нещата е и „продължава да бъде в курса“. Може би мнозина изгубиха от поглед факта, че на 29 декември се проведе телефонен разговор между президента на Руската федерация и неговия американски колега, по време на който цитираме официалното съобщение: „Владимир Путин благодари на Доналд Тръмп за информацията, предадена чрез специалните служби, които помогнаха да се предотврати извършването на терористични актове в Русия (както беше обяснено, ставаше дума за ареста на двама руски граждани: 22-годишния Никита Семенов и 23-годишният Георги Чернишев, за които се подозира, че са подготвяли терористични атаки). Беше обсъден набор от въпроси от взаимен интерес. Беше договорено да продължи двустранното сътрудничество в борбата срещу тероризма. "
Разбира се, „post hoc non est propter hoc“ („след това - това не вследствие на това“), но този разговор всъщност се проведе в навечерието на нападението срещу генерал Сюлеймани, обявен от Тръмп за „терорист номер едно“, създавайки определен „фон“ за американската атака, че е осъден от почти целия свят.
Посещението на Владимир Путин в Сирия и Турция на 7-8 януари до голяма степен послужи за укрепване на руско-турските връзки в „Близкоизточния триъгълник“, да не говорим за факта, че „губейки“ Иран от глобалистите, Путин „печели“ Европа от тях.
Процесът продължава и е изпълнен с още по-неочаквани обрати на събитията, които досега са от полза за Русия и допринасят за унищожаването на американската хегемония.
Превод: Поглед.инфо