Цялата тази ситуация показва изключителната слабост на американския бюрократичен механизъм, когато президентът Тръмп не контролира властовите структури, от една страна. А от друга, тя за пореден път показва и доказва реалната сила на американската дълбока държава, която може да прави каквото си поиска. И това се случва в резултат на значително отслабване на позицията на САЩ на световната сцена като цяло и в частност в Близкия изток.
В същото време, целият свят вижда безпрецедентен процес на вътрешнополитически конфликт в самите Съединени щати, „студената гражданска война“, която, като получи нов тласък в очакване на президентските избори през 2020 г. и набира сила във „втората вълна“ от глобалната системна криза, заплашва да се превърне в „гореща“. Следователно, паралелите между стогодишните „изстрели в Сараево“, които станаха формална причина за избухването на Първата световна война, и убийството на иранския генерал Касем Сюлеймани от американците, далеч не са случайни. Нашите западни „партньори“, с цялата селективност на историческата си памет, всъщност не са забравили нищо и не са научили нищо.
Те много добре знаят как и защо започват големите войни, но не искат да признаят факта, че в настоящата ситуация изборът на място и време за такова начало, „правото на първия ход“ принадлежи на тях и освен това на практика не зависи от тях.
Може би затова сега на Запад има толкова много шум около съветско-германския договор за ненападение от 23 август 1939 г., който в никакъв случай не става акт на избухването на Втората световна война, но напълно определя неговия формат, унищожавайки възможността за общоевропейски „кръстоносен поход на Изток“.
Всъщност войните се печелят и губят много преди да започнат, така че Сталин в края на лятото на 1939 г. стратегически победи Хитлер, японските милитаристи и англо-френската Антанта. И това беше максимално възможно в конкретните условия на онова време. При никакви обстоятелства Сталин не можеше да победи Америка, затова направи всичко, за да стане главен съюзник на САЩ, преди да победи Третия райх и Страната на изгряващото слънце и да сведе до минимум мащаба на следвоенния конфликт с тях. Освен това, след като „загуби“ Европа и Япония от Америка, той „спечели“ в Китай и всъщност завърза войната в Корея. Разбира се, ако Франклин Рузвелт оцелее, светът след 1945 г. би могъл да бъде коренно различен.
Но „историята не познава подчинителното настроение“ и сега алтернативните размисли за миналото не са толкова уместни сами по себе си, колкото „спомени за бъдещето“: оценки за това как съвременна Русия печели или губи „следващата световна война“, как фигурата на Путин корелира в този контекст с фигурата на Сталин и какъв вектор носи конфликтът между Вашингтон и Техеран.
Не без основание и Руската федерация, и Западът отново започнаха яростна антисталинистка кампания. Фигурата на Сталин и неговото политическо наследство е фактор за запазване и укрепване на руската държавност, която след период на поражение и капитулация от 1985-1999 г. бавно, но сигурно започна да възвръща позициите си, което виждаме на примера на последните политически събития.
С увереност може да се твърди, че след като силите на КСИР признаха своята отговорност за унищожаването на украинския Боинг на 8 януари и началото на открити демонстрации от страна на иранската опозиция, този конфликт премина в качествено нова системна фаза: от традиционна междудържавна, която заплашваше с реален старт на „трета световна война“, се превърна в друга, местна проекция на конфликта между „глобалисти“ и „антиглобалисти“, който може да се счита за безспорен геостратегически успех на първия, тъй като Иран, като част от формирания от Москва руско-ирански-турски "триъгълник" в Близкия изток, попречи на реализацията на техните планове и заплаши с постепенен преход на този ключов регион под контрола на анти-глобалистките "центрове на сила".
След неуспешни опити да повлияят на позицията на Турция (преговори за S-400 и F-35, либийската "пай" и т.н.), американските "глобалисти" се съсредоточиха върху Иран, който изглежда е по-недоволен от участниците в "Близкоизточния триъгълник", от получен в неговите рамки дивиденти и необходимостта от реципрочни отстъпки по редица чувствителни въпроси (състоянието на Каспийско море, уреждането на конфликта в Сирия, кюрдския въпрос и др.).
Няма съмнение, че прекият конфликт със САЩ, смъртта на Сюлеймани, нападенията на американски ракетни бази рязко повишават международния статут на Иран и политическото му ръководство, както и ситуацията с украинския „Боинг“ и протестите на опозицията обективно отслабват влиянието на КСИР в рамките на страната. Всичко това носи системни характеристики на „контролиран конфликт“. Управляван - от кого?
Може би отговорът на този въпрос може да бъде подтикнат от задържането на британския посланик в Иран Робърт Макейра, който по някаква причина лично реши да участва в един от опозиционните протести.
Трудно е да се повярва, че дипломатите от Албиона са загубили своята квалификация. И ако е така, тогава инициативата на Макейра изглежда като „прикриващо действие“: прикритие на „британската следа“ в тези събития. Отношенията на Лондон с Техеран са толкова лоши, че няма и не може да има никакво сътрудничество / взаимодействие между тях. Но ако възможността за такова взаимодействие все пак е позволена, тогава не само фактът на признаването на вината от иранската страна („Изповедта е кралицата на доказателствата“, не е ли така?), но и тридневното забавяне на такова признаване ще престане да остава загадка. Очевидно този период на забавяне е бил необходим, за да могат контрагентите да изпълнят задълженията си по сделката.
Тръмп в изказванията си по иранската тема многократно повтаряше, че в "ядрената сделка" на Барак Обама с Техеран едно от условията беше частичното размразяване на иранските активи в САЩ и няколко милиарда долара в брой, доставени от американски самолети. Къде са гаранциите, че успешният опит от тази сделка не е повторен след убийството на генерал Сюлейман?
Освен това днес, повтаряме, и Пентагонът, и Ленгли категорично отричат участието си в ракетната атака на 3 януари. В тази връзка възниква въпросът не само кой го е направил конкретно: американските Частни военни компании или например, израелските дронове или някой друг, но е факт, че противно на очакванията Тръмп не е придобил нищо за предстоящата предизборна кампания , но загуби подкрепата на част от военните и други силови структури на американската държава.
Единственият въпрос е доколко руският президент е запознат с тези комбинации и какво участие взема в тях (ако взема участие). Предварителният отговор на този въпрос е несъмнено положителен: в курса на нещата е и „продължава да бъде в курса“. Може би мнозина изгубиха от поглед факта, че на 29 декември се проведе телефонен разговор между президента на Руската федерация и неговия американски колега, по време на който цитираме официалното съобщение: „Владимир Путин благодари на Доналд Тръмп за информацията, предадена чрез специалните служби, които помогнаха да се предотврати извършването на терористични актове в Русия (както беше обяснено, ставаше дума за ареста на двама руски граждани: 22-годишния Никита Семенов и 23-годишният Георги Чернишев, за които се подозира, че са подготвяли терористични атаки). Беше обсъден набор от въпроси от взаимен интерес. Беше договорено да продължи двустранното сътрудничество в борбата срещу тероризма. "
Разбира се, „post hoc non est propter hoc“ („след това - това не вследствие на това“), но този разговор всъщност се проведе в навечерието на нападението срещу генерал Сюлеймани, обявен от Тръмп за „терорист номер едно“, създавайки определен „фон“ за американската атака, че е осъден от почти целия свят.
Посещението на Владимир Путин в Сирия и Турция на 7-8 януари до голяма степен послужи за укрепване на руско-турските връзки в „Близкоизточния триъгълник“, да не говорим за факта, че „губейки“ Иран от глобалистите, Путин „печели“ Европа от тях.
Процесът продължава и е изпълнен с още по-неочаквани обрати на събитията, които досега са от полза за Русия и допринасят за унищожаването на американската хегемония.
Превод: Поглед.инфо
