/Поглед.инфо/ Има една сцена в книгата на Кристофър Ишърууд "Довиждане на Берлин", където авторът посещава собственика на проспериращ магазин в Германия, Бернард Ландауер. Годината е 1933 и Бернард показва на Кристофър свирепото послание, което е получил, заплашвайки го със смърт, както и всички евреи. Бернард отхвърля това, но Кристофър настоява, че той трябва да отиде в полицията:

"Нацистите може и да пишат като ученици, но са способни на всичко. Точно заради това са толкова опасни. Хората им се смеят почти до последния момент..."

Тук в Америка е лесно да се смееш на тези, които са заплашвали с политическо насилие през последните четири години, че дори и на тези, които са го извършвали.

Една галерия със снимките им може да изглежда като извадка от зле направена компютърна игра - черни маски, приличащи на нинджи, които търчат по улиците всякаш са на ЛАРП революция (ЛАРП - възстановки или игри по исторически или фентъзи мотиви, бел.р.). Преди всичко белокожи колежанчета, които крещят "черните животи имат значение"?

Все още не схващам кое точно трябва да е плашилото. Дори след учаса в Шарлотсвил, когато белите супремасисти говореха нещо за "Евреина" по пътя си от последната среща на "Вълците на Винланд", ми изглеждаха повече тъжно, отколкото страшно.

Лесно е да се смееш на тези хора и да ги отхвърлиш като идиоти и асоциали. Лесно е да им се смееш, докато спре да бъде смешно и градовете ти не започнат да горят, докато не осъзнаеш, че танцуваш върху вулкан.

Изпълненият с измами и волатилност политически климат в Америка ни доведе до това дори да я сравняваме с онази Ваймарска република, която Ишърууд описва.

Терминът "Ваймарска Америка" беше популяризиран от писатели като Род Дрехър. Точно като в Германия преди нацистите, въпросните мислители казват, че американските улици са изпълнени с безредици, извършвани от екстремисти, които не уважават за посредничещите институции и разглеждат насилието като друго средство за политическо изразяване.

Преди всичко лявото е отговорно за този хаос, въпреки че и дясното е намесено, както в Шарлотсвил, така и в Кеноша, Минеаполис и Портланд, където протестиращите застреляха и убиха симпатизант на Тръмп миналата седмица.

Има и други общи черти с Ваймар - хедонизъм, декадентски елити и разпадане на т.нар. център.

Със сигурност нелибералните крайнолеви милиции, които се сблъскват с нелибералните крайнодесни милиции напомнят за 1930-те. И със сигурност, както Майкъл Дейвис отбеляза, ако традиционните елементи на обществото се чувстват заплашени от насилниците, по-вероятно е да се обединят зад някой собствен побойник - някой Хитлер или Франко.

Има паралели между Америка и Ваймар и на идеологическо ниво. Едно от най-добрите представяния на Ваймар, което е на академик Финли Маккиън е това на "република, която никой не е искал". И тъй като идеолозите й не са я искали, те не се свенят да погледнат отвъд нея към мечтата за една абстрактна и по-силна полития.

По същия начин някои американски мислители виждат своята република като уязвима и болна. Вляво този възглед съществува от десетилетия, най-вече сред марксистите, които виждат Съединените щати като твърде капиталистически и импералистически. Вдясно се виждат сред постлибералите, които разглеждат корените ни в Просвещението като изветряли, и които поне в крайните си ядри, си мечтаят за монархия или католическа интегралистка държава.

Тези школи се засилват сред интелигенцията, но те определено не са представителни за днешната Америка. Извън кулата от слонова кост и "Туитър", малцина американци презират корените на държавата си или искат да променят радикално нацията.

Скорошните конвенции на демократите и републиканците бяха достатъчно доказателство за този извод. Това е в контраст с Ваймарската република, срещу чието формиране има опозиция от много влиятелни обществени фактори, включително военните.

Демонстрирайки, че обществото няма много ентусиазъм за нея, още преди Ваймарската конституция да бъде подписана, Бавария се отделя и формира собствена социалистическа държава. Две години по-късно крайнодесните сили под водачеството на Волфганг Кап за кратко свалят правителството. Три години след това пък, Хитлер се опитва да направи нещо подобно в Мюнхен с т.нар. Бирен пуч.

В "Довиждане на Берлин", Бернард казва на автора, който е англичанин:

"Ти Кристофър, с твойте векове англосаксонска свобода, която имаш зад себе си, с твоята Магна Харта гравирана в сърцето ти, не можеш да разбереш защо ние, бедните варвари се нуждаем от твърдостта на униформата, за да седим изправени".

Това може би изглежда като забавна констатация днес, предвид нелепото състояние на германската армия, но хваща и една важна истина за британците и американските им братовчеди. Дори и сега да изглежда всякаш се отдалечаваме, дори и овертоновият прозорец да се отваря, имаме векове либерално-демократична практика зад нас, граждански традиции и настроения, които не могат да бъдат навити като килим.

Тези традиции и история възпираха хаоса преди и могат отново да го направят. Те са поне достатъчно силни, че дори в днешните луди времена да не позволяваме появата на побеснели банди от Фрайкорпс да бродят по улиците, комунистически бунтове и убийства на политици.

Една причина за това се корени в другата важна разлика между Америка и Ваймарска Германия - ние не сме случай на икономически неуспех. Въпреки, че Ваймар се стабилизира за кратко в средата на 20-те, през по-голямата част от съществуването си той е свидетел на хронична безработица и хиперинфлация, която срива райхсмарката.

Това пък е в резултат както на големия военен дълг и така и на свободното печатане на пари от правителството, което по условията на Версайското мирно споразумение трябва да плаща огромни репарации на противниците си от Първата световна война.

Това икономическо влошаване се смесва с гражданското недоволство - договорът се разглежда като национално унижение, особено след като Германия плаща и парите на френските и белгийски войници, които окупират индустриалната Рурска област като наказание.

Подобни лишения и наранена гордост дискредитират правителството и водят хората към маргиналните сили, в търсенето им на решение на проблемите.

Резултатът е една политическа сцена, която до началото на 30-те вече се доминира от нацистите и комунистите.

В случая на Америка няма нищо подобно. Нашата икономика кърви заради рестрикциите свързани с коронавируса, но не може да се сравнява с тежките рани на Ваймар, и макар нашият национален дълг да е направо позор, засега няма никаква хиперинфлация.

Ще трябва да се справим с всичко това, разбира се, а именно с реабилитирането на нашите икономически фундаменти, което трябва да стане първи приоритет, след като коронавирусната криза се стабилизира.

Пратете една пълномащабна и дългосрочна икономическа криза в днешните политически води на САЩ и наистина може да видите огромна вълна, която се връща обратно. Но точно сега, предвид всички фактори, не бих се съгласил с характеризарцията на Америка като "Ваймарска". Разликите са твърде ярки.

Но ако не сме Ваймар, какво сме? Една от любимите ми книги за Гражданската война е "Обсебената земя" на Брус Катън. Публикувана през 1955-та тя започва в годината 1856 с кризата в Канзас и спасяването на сенатор Чарлс Съмнър от конгресмена Престън Бруукс. Катън пише:

"Гневните думи бяха единственото, което хората използваха по това време. Хората изглеждаха уморени от процеса на аргументиране. Вместо да се опитват да конвертират опонентите си, по-лесно бе да ги отхвърлят, независимо от това до какво би довело непремереното порицаване.... Той не се опитваше да убеждава. Никой не го правеше по това време. Политическият лидер адресираше собствените си последователи, а не опозицията. Съмнър се опитваше да разпалва, да събужда и да потвърждава омразата и гнева, които вече съществуваха".

Може и да не сме Ваймар, но това не значи, че тъмни облаци не се събират на нашия хоризонт.

Превод: СМ