/Поглед.инфо/ Демократическата партия и администрацията на Джо Байдън са на ръба да провалят големия си план за превземане на Америка. Заради непопулярността на 79-годишния президент няколко сенатори от собствената му партия оттеглиха подкрепата му за особено важни инициативи – именно тези, които биха могли да превърнат САЩ в диктатура. Това е огромен провал за партията и лично за Байдън.
Президентството на Джо Байдън не е личен проект, а партиен. През почти цялата предизборна кампания той беше статист, а изборната му победа (една от най-противоречивите и скандални в американската история) беше заслуга на „политическата машина“ на демократите – от губернатори до масови активисти. Партията положи много усилия, защото новият президент Байдън беше призован да изпълни историческа мисия.
Тази мисия беше не само да премахне "невъзможния расист" Доналд Тръмп от Белия дом, но и да направи победата на Тръмп и други като Тръмп наистина невъзможна. Американската система, след като донесе „това страшило“ на върха, се провали, твърдят демократите. Системата трябва да се промени.
За Съединените щати като държава това означаваше установяването на еднопартийна диктатура - създаване на такива условия, че Републиканската партия за дълго време загуби възможността да претендира за власт на федерално ниво. Резултатите от изборите през 2021 г. позволиха на демократите да направят това: те контролираха както Камарата на представителите, така и Сената (сега има 50 на 50, но в такива случаи вицепрезидентът, като председател на Горната камара, има право на решаващ вот) и Белия дом.
Първоначално изглеждаше, че Байдън ще стане слаб президент със съмнителна легитимност, който няма да посмее да направи толкова нагли и радикални реформи. Но опитът да щурмуват Капитолия от привържениците на победения Тръмп позволи на демократите да уцелят джакпота: въпросът беше поставен по такъв начин, че нацията трябва да се обедини срещу метежниците около легитимния президент - и нацията се обедини. Тръмп беше оплют и опозорен, рейтингите на Байдън скочиха, триумфът на победителите плавно се превърна в изграждане на еднопартийна диктатура.
Имаше подробен план в това отношение. Да се разшири състава на всемогъщия Върховен съд, който запазва консервативно мнозинство. Да направят от напълно демократични Вашингтон и Пуерто Рико пълноправни щати, за да направите контрола над Сената постоянен. Да се отмени филибъстърът - парламентарна традиция, която принуждава да се търсят компромиси с опозицията по най-важните закони. Прилагане на имиграционната реформа, за да увеличи критично броя на своя електорат в големите републикански щати като Тексас, и избирателна реформа, която ще нормализира онези „дупки“ в системата, които предопределиха поражението на Тръмп.
Администрацията на Байдън продължи напред по всички точки от този дневен ред, и особено по въпроса за изборната реформа, която идва в същия пакет с премахването на филибъстъра. Защото при наличието на филибъстър (вид стачка, която се нуждае от 60 гласа на сенатори от 100, за да спре), е невъзможно да се одобри изборната реформа - републиканците знаят, че бъдещето на тяхната партия (и на цялата страна) е заложено на карта, така че те са готови да се бият, както при атаката срещу Пърл-Харбър.
Президентът Байдън, какъвто беше само преди година, имаше всички шансове да спечели, да успее, да изпълни мисията си и да постави страната под строг контрол на Демократическата партия. Но нещо се обърка: нарастващата инфлация, миграционната криза, катастрофата в Афганистан, треската на пазара на труда и ниската активност на 79-годишния президент доведоха до там че рейтингът му се срина до "около една трета", повличайки рейтингите на цялата Демократическа партия.
Според агенция „Галъп“ през третото тримесечие на миналата година нейният индекс на популярност е настигнал индекса на популярност на републиканците, а до края на четвъртото тримесечие изравняването е 42 на 47 в полза на консерваторите. Ако ситуацията не може да бъде обърната (и няма причина за това), след резултатите от есенните частични избори за Конгрес, те ще си върнат контрола над едната или двете камари на Конгреса - и тогава Байдън може да забрави за своята историческа мисия . Установяването на еднопартийно управление (или, както казват републиканците, либерална диктатура) ще бъде отложено за неопределено време.
Друг е въпросът, че остава почти година, а тази година можеше да се постигне много, стига партията да беше абсолютно лоялна и единна в редиците си. Но предвид ниската популярност на президента, това е непостижима задача.
Факт е, че двете водещи партии в САЩ според европейските стандарти всъщност не са дори партии, а един вид конгломерат от политици или федерация от няколко сили със значителни разлики в програмите. Ако единият край на демократическата идеологическа линия лежи при социалистите и радикалните активисти на „Черните животи имат значение“, то от другия край има много умерени функционери от консервативни щати, които се сливат с либералните републиканци и в много случаи са неразличими от тях.
Днес подобно политическо разнообразие под едно партийно знаме е още по-слабо изразено от преди. Например, по време на десегрегацията, извършена от Демократическата партия, някои конгресмени и сенатори от Юга с открито расистки възгледи не посмяха да променят партийната принадлежност (традициите са много важни за американския Юг), но в Конгреса започнаха да гласуват заедно с републиканците. Наричаха ги „демократи-сини кучета“.
„Сините кучета“ на нашето време, които се разбунтуваха на кораба в най-решаващия момент, се наричат Кирстен Синема и Джо Манчин. Първата представлява Аризона в Сената, вторият представлява Западна Вирджиния. Щатите са относително консервативни, а Аризона, преди масовата миграция на латиноамериканците там, дори беше смятана за крайно консервативна - в продължение на много години сегашното място на Синема (между другото, първата открито бисексуална и втората представителка на ЛГБТ в историята на Сената) беше зает от крайнодесния фанатик от Студената война Бари Голдуотър, който беше приятел със „сините кучета“.
С партийните инициативи за преоформяне на Америка, разделящи нацията и водени от дълбоко непопулярна администрация, гласуването в унисон с мнозинството членове на партията няма да се хареса на много от избирателите на Синема и Манчин. Демократите в Аризона не са същите като в либерална Калифорния и на бъдещи избори те с готовност ще подкрепят умерен или дори не съвсем умерен републиканец (след Голдуотър, Джон Маккейн, известен в Русия, също беше сенатор - радикален по въпросите на външната политика, но умерен в социалните).
В съседния на Западна Вирджиния на Манчин щат Вирджиния, смятан преди за бастион на демократите, на фона на всичко, което се случва в страната, вече избраха за губернатор доста консервативния Глен Йънгкин. Това беше удар за цялата партия и ясно предупреждение както за Синема, така и за Манчин.
Те не искат да рискуват кариерата си, но все пак са чували за партийна дисциплина, затова прибягнаха до един вид хитрост. Ако по въпроса за избирателната реформа членовете на партията все пак успяха да ги убедят (а Байдън лично активно участваше в убеждаването), тогава по въпроса за премахването на филибъстъра те заеха категорична позиция - нека си остане същото.
„Премахването на филибъстъра би било твърде лесно. Не мога да подкрепя такъв опасен курс за нашата нация“, каза например Манчин. Това означава, че изборната реформа няма почти никакви шансове в Сената - с правото на филибъстър републиканците няма да позволят да мине. Синема и Манчин са наясно с това и се държат със съпартийците си като безскрупулни бизнесмени: ще ти дам колата, ако трябва, но нямаш споразумение за колелата, волана и двигателя.
Сега Белият дом ги заплашва с наказание. Вицепрезидентът и председател на Сената Камала Харис вече каза, че „няма да прости действия или бездействия“, които водят до провала на избирателната реформа. Но наказването на опортюнистите не означава потушаване на бунта и Манчин и Синема със сигурност знаят, че са под заплаха от най-непопулярния демократически вицепрезидент в историята.
Що се отнася до Байдън, макар че той е малко по-популярен от президента Джордж У. Буш в края на втория му мандат, той едва ли ще изпълни основната си политическа мисия. Това е основният резултат от първата му година начело на САЩ.
Превод: В. Сергеев