Това, което си спомням беше ужасното състояние на "терена". Почти нямаше и стръкче трева, което да е оцеляло по него, а маркировките всъщност бяха обърнати пластмасови кашони и кутии за отпадъци с боядисани върху тях линии.
Чернокожите ни опоненти ни плашеха с това, че бяха много по-едри, както и когато скандираха преди мачовете в синхрон и с пляскане. Виковете и плясканията бяха нещо, което никой от нас не беше виждал преди.
Спомням си огромния им и респектиращ ръст и осанка, както и плюенето, щипането и ритането в слабините след мачовете.
Също така си спомням и един мой опит за помирение, когато взех по-хлабавия шлем на един от огромните ми опоненти и му го подадох. Вътре всичко беше гранясало и мазно до такава степен, че едвам го хващах. Бях незапознат с този чернокож ритуал, а именно да си слагаш химически гел за изправяне на косата. Можех да видя лъскавата коса на момчето под шапката за къпане, която изглежда всички носеха под каските си.
Това беше първият ми опит с тези хора.
Детството ми беше добро и израстнах правейки нормалните неща - футбол, игра на войници и стрелба с въздушни пушки. Никога не съм бил свидетел на насилствени престъпления.
Бях в голяма гимназия с около 1500 души, повечето от които бели. Имаше толкова малко чернокожи, че все още си спомням имената на всички от тях. Понякога имаше бой, но той почти винаги беше между белите ученици и в него имаше правила - винаги едно на едно, без "скачане" и без оръжия. Веднъж щом някой беше победен, нямаше мръсни ходове. Тълпата, която се събираше винаги беше готова да накаже нарушителите.
Години по-късно бях погнусен, когато видях големи тълпи в гетата, които се нападат едни други по най-страхливия и мръсен начин.
През гимназията работех обикновените ръчни работи - вериги за бързо хранене, ремонт на покриви, строежи и тнт. По късмет или съдба, станах част от правоохранителните органи на 18 и кадет на местната агенция на съда.
Като невъоръжен кадет имах няколко задачи. Бях отговорен за пощенските пратки до общинския съд и по-точно за прегледа им със сканираща машина и металодетектор, както и носенето на документи на хората в съда.
По време на тази първа работа започнах да си имам по-често срещи с чернокожи. Работейки като охрана в съдебната зала, бях преди всичко изненадан от това колко много от тях се появяват в съда. А в чакалните на съдебните зали винаги беше пълно с чернокожи мъже и жени, които крещяха и се караха. Святостта на съдебната зала и процедурите й не достигаха до тях.
Много от тях не разбираха какво е металодетектор. Често се опитваха да минат покрай нас с големи ножове в джобовете си, боксове и огромни катарами от колани и тнт. Стигна се дотам, че трябваше да ги спирам преди да минат през детектора, за да им припомням какво може да се счита за "метално".
Няма да забравяме как една чернокожа дама сложи бебешкото столче на колата си на лентата на сканиращата машина с все бебето на нея. Често слагаха и пълни с кафе чаши на скенера.
Едно от задълженията ми бе да раздавам призовки. Никога няма да забравя една улица, където носех по няколко призовки всеки ден в седмицата. Общинските жилищни сгради бяха ярко зелени и нямаше нито стръкче трева никъде, а всеки прозорец изглеждаше строшен. Независимо от деня или часа, винаги имаше някой вкъщи, който да приеме призовката.
Винаги имаше и големи тълпи от здрави чернокожи мъже от 17 до 40 годишна възраст, които се разхождаха наоколо. А аз съвсем наивно си мислех:
"Ехааа, сигурно всичките получават почивни дни във вторник!"
Щом почуках на някоя врата ми отваряше гигантски, мускулест чернокож мъж обикновено, взимайки документите от ръцете ми и затръшвайки вратата.
В края на една от смените ми сержантът ме извика в кабинета си. Беше се изненадал да научи, че аз, млад кадет, ходех с униформа и значка на онази улица. Тогава ми каза, че моята наивност за малко не ме е убила. Забрани ми да ходя повече на онази улица.
Когато станах на 20 започнах да ходя с полицай, който работеше за най-голямата полицейска агенция в общината. Той работеше в подразделението, което бе известно като това с най-многобройното цветнокожо население, както и с най-многото престъпления.
Иронично, беше същата зона, в която играех футбол като малък. Оттогава игрищата само бяха станали по-лоши. Докато се возех в колата с полицая, веднага ми направиха впечатление големите групи местни, които седяха до магазините за алкохол и на ъглите на улиците. Почти всички се разбягваха щом полицейската кола наближеше. Спомням си как вървях след полицая, докато се опитваше да хване бягащите. Гледах с изумление торбичките с крек-кокаин или пистолетите подаващи се от гащите и джобовете.
По-късно полицаят ме взе за обиск за наркотици. Позволено ми беше да вляза вътре (днес това е забранено). След като заповедтта за обиск бе дадена, видях парченца крек-кокаин разпилени из целия хол, където заподозреният ги беше метнал преди полицията да дойде. Имаше и три малки дечица в къщата. Те бяха мръсни и в памперси, които отдавна не бяха сменяни. Именно от този случай насетне реших твърдо да стана полицай.
Нещо друго, което ми направи впечатление беше, че в зле обзаведения апартамент беше адски топло. Всичките четири котлона на печката бяха включени, а фурната беше на 400 градуса и отворена. Както научих по-късно, техните апартаменти обикновено са адски топли.
В Южна Калифорния рядко се нуждаеш от топлина, но те винаги затопляха жилищата си до степен, която е непонятна за нас. И често имаше случаи на пожари заради това.
В началото на 90-те, когато се опитвах да получа работа като полицай, т.нар. позитивна дискриминация беше в пълната си сила. Всички бели приемаха, че ще ни е невъзможно да си намерим работа в този "климат".
Опашките само за писмения изпит бяха от стотици хора и почти всичките бяха бели. Повечето подаващи молби за назначение бяха току-що уволнили се военни и си спомням, че масата бяха добре облечени и носещи се професионално.
Знаехме, че квесторите на теста са членове на агенцията, в която кандидатстваме. Позитивната дискриминация направи всичко една много трудна битка, тъй че искахме да направим възможно най-доброто впечатление.
Още си спомням, почти 30 години по-късно, как седя с костюм и вратовръзка ис е потя над примерните тестове за последен път преди да отида на изпита.
Пробвах се за четири различни агенции, всеки път отбелязвайки резултати в най-горните пет процента. И никога не получих предложение за работа. Най-накрая, три месеца след като станах на 21 бях нает от агенция на юг от главния град в областта.
В академията бях с още 125 новобранци, а белите бяха малцинство в клас от чернокожи, латиноамериканци и азиатци. Доста изненадващо беше, че някои от чернокожите кандидати идваха с модифицирани коли с хидравлики и гърмящи уредби, от които се лееше "гангстерски рап".
Взех учението сериозно и бях сред десетте най-добри в класа. Няма да забравя как често някои от кандидатите бяха извинявани от физическите учения уж заради болежки, а всъщност защото не бяха бели. Често правеха и грешки на полигона за стрелба, както и в класната стая, но никой нищо не им казваше.
Един от другите в "златния" екип по тренировките беше бивш инструктор за морската пехота. Самият аз, още ненавършил 22 завърших с отличия академията. Много от колегите ми, които не заслужиха с нищо да завършат и се провалиха, все пак също завършиха само заради произхода си.
Всички започнахме в FTO (Фаза за тренировки на полицаи). Няколко седмици се возехме с опитни полицаи, които внимателно документираха и критикуваха всеки наш ход. Само след успешно завършване на тази фаза можеше да те вземат на пробация като полицай за една година.
Никога няма да забравя първото ми радиообаждане за служба. Отговорих на местното 7-Единадесет с тренировъчния ми офциер. Шейсетгодишен чиновник, който кървеше от главата си ни показа видео. Четирима едри чернокожи целите облечени в спортни анцузи и суичъри дойдоха въоръжени с помпи. Гледах видеото и видях как възрастният човек им дава парите. След като получиха 80 долара, заподозрените удариха човека по главата с дулото на помпа.
Спомням си и обаждане за случай, при който клиент се опитал да влезе във видеотека и звъннал на полицията, след като видял, че магазинът не работи в 17 часа. След като собственикът ни отвори и ни пусна, видях четиримата му служители завързани в задната стая. Двама души от гетото ги бяха завързали и обрали. След това взели шофьорските им книжки и им казали, че ще убият семействата им ако кажат на полицията.
Никога няма да забравя страха изписан по лицата на служителите, когато ги открихме. Бяха ужасени и ревяха, молейки с насълзени очи да ги развържем. Имаше трима мъже и една жена. Започнах да развързвам жената. Не можех да си представя ужаса, който бяха преживели.
Дали са си мислели, че ще ги застрелят и убият? Дали жената се беше страхувала, че ще бъде изнасилена? Мислели ли са си за любимите си, докато са се молели за живота си? Не можех да спра да мисля за агонията преживяна заради по-малко от 1000 долара в касата.
По-късно заподозрените бяха заловени да правят същото, но в друга част на щата. Този тип престъпления се наричат "грабежи с превземане" - група бандити влизат в магазин и "превземат всичко". Като по филмите те могат да открият и огън. Идеята е да се изплашат хората и да се наложи пълен контрол над ситуацията.
Един ден по време на патрул видях двама чернокожи във Фолксваген "Джета" с номера от щата Върмонт. Това повдигна интереса ми, тъй че ги спрях за проверка.
Шофьорът паркира и двамата излезнаха в различни посоки, бягайки. Единият от тях го открих зад кофа за боклук, а другият бе задържан от партньора ми в автоморга по-надолу.
Колата не беше обявена за издирване или като открадната и нито един от двамата не беше обявен за издирване за арест. Шофьорът нямаше книжка, но обикновено не взимахме колата, освен ако книжката не е била отнета.
Интуицията ми казваше, че има нещо нередно, тъй че пуснах двамата да си ходят, но рискувах да ядосам сержанта си, като прикачих колата. Все още си спомням как си мислех, че съм хвърлил заровете този път.
Върнах се в управлението за да свърша документалната работа и получих съобщение по пейджъра си да отговоря на сигнал веднага. Оказа се, че колата току-що е била открадната от двама цветнокожи мъже.
Върнахме се, където бяхме оставили двамата и изненадващо, те все още бяха там. Кражбата се бе случила в източната част на общината. Мъжете отвлекли собственика и го превели през няколко банкомата, за да изтеглят парите му. После го вкарали в багажника и го докарали до моя град. Спряли на магистралата, взели му обувките и го пуснали на свобода.
Човекът трябвало да върви бос до най-близката пътна станция за да извика помощ. По-късно казах на единия заподозрян, че е обвинен в отвличане и грабеж.
"Отвличане ли? Как може да е отвличане, след като сме го пуснали", попита ме той.
Друг инцидент с възрастна двойка ми повлия много. Господинът беше ветеран от Втората световна война. Човекът ми разказа, че не е могъл да спи и е отишъл в кухнята за мляко и бисквити. Видял восък от свещ на кухненския под и я проследил до стаята на жена си. открил 75-годишната си съпруга изнасилена и жестоко пребита. Тя описа нападателя като афроамериканец, а аз трябваше да й задам най-жестоките и срамни въпроси:
"Какво ви казваше, госпожо? Еякулира ли? Какво направи, когато свърши?"
Никога няма да забравя този разговор. Както често се случва при такива случаи, бижутата на жената също бяха ограбени. Не съм сигурен защо тя не е викала за помощ, може би нападателят е заплашил, че ще убие съпруга й или нея.
Често чуваме как в афроамериканските семейства хората казват на децата си, особено на момчетата, че всеки бял полицай търси начин и извинение да ги убия, заради което винаги трябва да сътрудничат и да са възпитани. Ако наистина има такива разговори, най-вероятно майката говори на децата (башите обикновено не са наоколо), че не трябва да правят нищо, което им се казва от полицията или да следват указанията и заповедите, че трябва да ни обиждат и да бъдат възможно най-агресивни.
Мога да изброя на пръсти случаите, когато афроамерикански заподозрени са били "възпитани и сътрудничещи". От началото на кариерата ми през 90-те до днес, всеки път, когато си имам работа с такъв заподозрян, той или тя е бил винаги агресивен и се е оплаквал от "расизъм" и "дискриминация".
Дори жертвите са агресивни. или са ядосани, че не сме хванали веднага нападателя, или отказват да сътрудничат. Седял съм над жертвите на престрелка между латиноамериканци и афроамериканци, които се гърчат от болка, докато парамедиците ги шият, задавайки им основни въпроси:
"Кой ви причини това? Кой беше с вас? Къде бяхте?"
Отговорът винаги е "нямам идея" или свиване на рамене. Искали да "решат проблема по техния си начин" с улично насилие. Виждат всеки опит за сътрудничество с полицията като слабост.
Поемал съм и много случаи на убийства, при които няма абсолютно никаква информация или следи, защото жертвата или свидетелите отказват да ни сътрудничат.
Една от най-честите практики след престрелка е приятелите на жертвата да го откарат в спешното отделение, да го хвърлят на вратата и да избягат. По този начин получават помощ за приятеля си без контакт с властите.
Независимо от обаждането или причината за контакта, има конфликт между полицията и афроамериканците. С националната истерия днес е още по-зле. Сега е почти задължително чернокожите заподозрени да крещят, че ги "дискриминират без причина" и да се съпротивляват вербално и физически.
Дори когато започнах кариерата си беше често срещано да се получават "оплаквания" от афроамериканци, но днес е хиляди пъти по-зле. Полицаите трябва да са много внимателни да не дават никакъв повод за оплакване, когато си имат работа с тях.
По време на полицейски контакт, възрастните афроамериканци най-често се обаждат на майките си, а това най-често завършва с искане на майките да говорят с полицаите, които задържат скъпоценните им ангелчета. Често на местопрестъплението идват и самите майки.
Можете сами да прецените дали те са там за да търсят съдействие или за да тормозят полицаите и да спорят с тях. Добавете към това и присъствието на големи групи агресивни представители на общността, които снимат всяко действие на полицая и ще получите идея колко дразнещо е да си имаме работа с тях.
Медиите непрекъснато търсят всяка история, която може да превърне афроамериканците в жертви, тъй че винаги предупреждавам подчинените си преди всеки контакт с въпросните.
Всичко може да се превърне в голяма новина и ако управлението бъде призовано да коментира, то трябва да знае какво се е случило. Всичко това значи, че полицаите се занимават с афроамериканците с нежелание.
Имаше и много латиноамериканци в областта, в която бях нает. Най-честите им престъпления бяха домашно насилие, наркотици и грабежи. Най-големите банди в града ни са испаноезични и си присвояват определени зони.
Латиноамериканците нападат всяка раса и етнос и извършват грабежи, кражби и всичко друго с материална цен, обикновено за да си купят наркотици. Що се отнася до насилието, основно нападат други испаноезични, тъй като престрелките и нападенията с ножове обикновено са срещу други подобни банди или понякога на семейна основа.
Преди брифингите ни, когато сержантът ни казваше, че е получил информация, че има парти "киунчеанера" тази вечер, всички на смяна тръгваха на работа с натежали сърца.
"Куинчеанера" е празнуването на 15-тия рожден ден на момиче и повечето латиноамериканци правят най-големите купони по този повод. Почти без изключение се стига до наръгвания, стрелби и бой, за които има две причини - далечен чичо, който е прекалил с будвайзерите (любимата им бира) и не е проявил "уважение" към друг роднина. Или другият вариант, когато банда от същия район се опитва да смаже купона, а семейството се опитва да го задържи, което води до бой и престрелки.
Много рядко латиноамериканците извършват "случайни" насилствени нападения срещу бели, възрастни, жени, които са иначе толкова характерни за афроамериканците.
Има много домашно насилие, но испаноезичните жени никога не звънят на полицията за гаджето или съпруга си. Ако ни викнат, винаги е някой друг. Основното притеснение за жените им е, че единственият човек, който предоставя хляба вкъщи може да бъде арестуван.
Огромното мнозинство от тях са нелегални имигранти и се страхуват от депортация най-много. Виждал съм уплашени и пребити жени, които седят на дивана и мълчат докато ги разпитваме с преводач, които отказват да съдействат.
Винаги в къщата търчат и деца, които най-вероятно са гледали как майките им са бити. Често се чудя колко ли пъти тези жени са пребивани без полицаите да разберем.
Също си имам работа и с много бели престъпници, най-често имотни престъпления, метамфетамини и от време на време насилие. Белите не извършват шокиращите и отвратителни престъпления, които правят афроамериканците, чийто любим грабеж е "чрез поемане на контрол", насилствените нападения срещу възрастни и жени, кражби на коли, изнасилвания и престрелки.
Не си спомням и кой знае какви шокиращи престъпления извършени от азиатци.
През годините съм работил с колеги от всяка раса. Един от партньорите ми в службата за наркотици беше изключително интелигентен латиноамериканец. Той беше завършил колеж и беше изключително красноречив. Постигна голям успех и бързо беше повишен. Двамата работихме и събрахме информация по много добри случаи.
По-късно научих, че е бил замесен в безразборна сексуална дейност и уволнен за кражбата на екипировка за 20 долара. Бях шокиран.
Имаше и голям брой мързеливи и некомпетентни полицаи, както бели, така и латиноамериканци, но най-много сред афроамериканските ни колеги. Рядко успяваха да минат сложните процедурни тестове за повишение и винаги бяха доволни да вършат възможно най-малко работа.
Рядко кандидатстваха да стават детективи например, защото има много стриктен процес за назначение, докато за нас това беше мечтаната работа, макар, че за да я вземеш трябва да пребориш планина от позитивна дискриминация. Не мога да преброя колко пъти компетентни полицаи са били отхвърляни заради некомпетентни колеги, само защото последните са от малцинство.
Спомням си един полицай от афроамерикански произход, който често не успяваше да даде коректна информация по радиостанцията или ни даваше несъществуващи локации, когато ни викаше. На няколко пъти сме ходели за зелен хайвер заради него. Толкова често се случваше, че го питахме за видими сгради и белези по улиците.
Друг полицай от малцинствата беше хванат, че лъже за локацията, от която отговаря, когато получи обаждане за подкрепление. Това му беше извинението, че му отнема 20 минути да си вдигне радиостанцията. Когато го разследваха се оказа, че има афери с няколко жени и ги обслужва по време на работа. Разследването бе заметено под килима, а той беше повишен в детектив.
Мен лично ме наеха с цветнокожа дама, която беше на тренировъчната програма с нас след академията. Тя беше изключително некомпетентна, а обучението й бе удължено с два месеца. Всеки друг полицай щеше да бъде уволнен. Тя дори не можеше да схване най-простите аспекти на професията и беше ясно, че е наета, за да изглежда управлението ни "добро" на хартия. Всеки от полевите й командири записваше некомпетентността й ден след ден, но никой не я уволни от страх.
Често чувате, че чернокожи полицаи се държели зле със заподозрени от тяхното малцинство, зад а ги накажат, че "злепоставят" общността. Е, аз не съм виждал такова нещо.
Бях успешен и продуктивен полицай. Бързо бях избран за отряда борещ се с бандите, а по-късно за силата за реагиране за наркотици и групировки. Веднъж бях в необозначената си кола, чакайки партньорите ми, за да дадем заповед за обиск. Носех маркиран полицейски, тактически елек и бадж на врата си. Цветнокож травестит мина покрай колата и почука на прозореца. Отворих, а той ме попита:
"Търсиш ли си забавление, сладък?"
Възмутено погледнах към баджа си и надписа "Полиция" на елека. Той каза: "Н*гро, не ми пука, че си кука. Искаш ли забавление или не?"
Бях вече от шест години на работа и започна да ми идва в повече.
Три последни инцидента ме изкараха извън правоохранителната система на Калифорния. Дадохме заповед за обиск за наркотици в една къща и афроамериканският ни заподозрян избяга отзад. Той разпръсна крек-кокаин на пода и се опита да вземе пушка от тоалетната. След кратък, но тежък сблъсък, го хванахме. Мястото беше изключително затрупано и нагъчкано.
Докато ровехме из къщата, открихме три деца на леглото в главната стая. Очите им бяха лепнати за порнографския филм, който мъжът е гледал преди да го задържим. Дори не са и забелязали ареста. Подозирам, че мъжът е паркирал децата в хола и им е пускал порнография, за да не го занимават докато си върши "бизнеса".
Покрай плажа имаше голям паркинг, където всеки уикенд стотици афроамериканци се събираха за да пият незаконно и да слушат музика, а понякога за да се стрелят. Правеха квартала негоден за живеене. За да се спре с това, пълнехме целия район с полиция и спирахме всяка кола, която има нещо нередно с номерата си.
Ако шофьорът караше с отнета книжка - често срещано явление сред тях, отнемахме колата.
Спрях жена за няколко нарушения и научих, че й е отнета книжката. Изведох я от колата, а тя ми изкрещя задължителните вербални обиди, когато й казах, че автомобилът ще бъде отнет. Трите й деца започнаха да се скитат из паркинга. Беше опасно - имаше много коли, а децата можеше да се загубят в тълпата. Тя само изкрещя на едното дете, около двегодишно:
"Йоо, Данте, дръж ръката на сестра си!"
Когато детето игнорира заповедтта й, тя изкрещя:
"Данте! Ши*аняк, дръж ръката на сестра си!"
Горе-долу по това време бях разбрал, че ще ставам баща. Не можех да проумея как някой говори на детето си по такъв начин.
Финалният инцидент беше свързан със съседката ми. Тя беше отишла до магазана на близката бензиностанция. Влезла за да плати бензина и оставила шестгодишната си дъщеря и невръстен син в колата. Чернокож влязъл в колата, а тя скочила и се опитала да го спре. Докато се борела с крадеца, шестгодишното й героично взело малкото си братче и избягало. Виждайки това майката спряла да се бори и гледала как миниванът й изчезва от паркинга.
Не мога да забравя изражението й, когато ми разказа историята. Мисълта, че децата й могат да се озоват в ръцете на този мъж ме накара да настръхна. В този момент разбрах, че няма да отгледам дъщеря си в проблемен квартал или да я пратя в мултикултурно училище. Гледайки 22 години назад, разбирам, че решението ми е било правилно.
Кандидатствах за работа в друга агенция в Северозапада и бързо бях нает. Избрах локацията, защото беше спокойна и населена предимно от бели и не съм разочарован. Веднага забелязах, че няма насилствени престъпления. Основните ни повиквания бяха за кражби, пътни инциденти, наркотици и спиране на опити за самоубийства. Нямаше графити, гангстерски банди, кражби на коли и най-вече, нямаше убийства, въпреки че почти всеки тук има оръжие.
Присъединих се към полицаи от десетки други мултикултурни градове. Имами полицаи от Сиатъл, Лос Анджелис, Финикс, Бостън, Балтимор и много други. Шегата между нас, когато някой полицай се премести е:
"Защо напусна хубавият, топъл град? Нямаше достатъчно сняг ли?"
Мнозинството избягаха от насилието и доведоха децата си в зона, където те няма да станат жертва на "многообразието" в училищата и престъпленията в кварталите.
Вече две десетилетия се радвам на друг тип полицейска работа. Вече не ми се налага да забавям патрула си, докато огромни групи афроамериканци се опитват да спрат колата ми. Не се занимавам с възрастни продавачи, застреляни в гърдите за 50 долара. С афроамериканци, които изнасилват и бият пенсионерки, отворени пазари за наркотици или улична проституция. Даже се изненадах и колко рядко ме викат за домашно насилие.
Имаме малко чернокожи полицаи тук, но те се вписват добре. Има някои от тях, които са професионалисти и много компетентни.
Никога не ми се наложи да използвам пистолета си, но често съм го вадил и насочвал. Полицаите, които вадят оръжието си го правят "очаквайки неприятност". Има много случаи, когато съм го вадил по няколко прости причини - виждам нещо, което ме притеснява и е потенциална заплаха, или отговарям на някой, който току-що е извършил престъпление с насилие. Вадя оръжието си не само за самозащита, а и за показ на сила и моментална доминация на потенциално насилствена ситуация, при която трябва да има преимуществото и да показа на опасните субекти, че съм готов да ги спра.
Бил съм в няколко ситуации, при които можех с право да стрелям, но не го направих. Никой полицай не иска да убива и да стреля, дори за да се защити. Полицаите доброволно са започнали работа, за да служат и защитават и сме се съгласили да поемаме калкулиран риск, за да може обществото да е сигурно.
В 30-те ми години като полицейски опит, никога не съм третирал някого зле заради цвета на кожата му. Днешната антиполицейска истерия ще ви накара да вярвате, че полицаите започват и приключват смените си, преследвайки цветнокожи, но истината е много проста.
Ние имаме радиостанции и компютри в колите си. Не се появяваме случайно там където има чернокожи. Пращат ни там. Не решаваме кой извършва престъпленията. Не контролираме жертвите или това кой звъни на 911. Ние спираме, разследваме и арестуваме повече хора от малцинставата само поради една причина, която е стастистически факт - те просто извършват повече престъпления.
Ако радиото или компютърът ни кажат, че зелен марсианец със скафандър е извършил въоръжен грабеж, ще отидем на мястото и ще търсим зелен марсианец в костюм. Ако радиото ни каже, че чернокож е застрелял няколко души, ще отидем на място и ще търсим..... чернокож мъж.
Джордж Флойд, Майкъл Браун, Райсхард Бруукс не са били избрани произволно. При всеки инцидент те са извършвали престъпления, за които е било докладвано от жертви или свидетели. Фактът, че са избрали да не сътрудничат или пък да нападнат полицията е техен избор.
Нашата работа е да прилагаме закона. Ако заподозреният се съпротивлява, използваме сила. Всеки един от тях можеше да е жив днес, ако беше следвал законовите команди и се беше подчинил при ареста си. Няма лъжа в този факт. Полицаите искат да арестуват бандити, за да защитават общността си и ще отидем навсякъде, където службата ни призове.
За съжаление, градът, в който работя сега се самоунищожава в името на "многообразието". Докато федералното правителство пълни града с хиляди африкански бежанци, все повече се чуват престъпления, които бяха преди това немислими - убити деца, престрелки и наемни убийства. Вече виждам субсахарци, които вървят на главната улица с 40-килограмови чували ориз на главите. Хора от Третия свят, който е препълнен, гладен и корумпиран идват в града ни и искат специално отношение, докато допринасят с нищо.
Никой политик не смее да се оплаче без да се самоубие политически. Без колебание като началник мога да кажа, че всеки сигнал напоследък за използване на оръжие или големи тълпи, е дошъл заради хора от малцинствата.
И докато движението за "де-финансиране на полицията" набира сила, полицаите напускат професията с хиляди. Агенцията ми не е изключение. Много скоро ще останат малцина кандидати за работата. За да се запълнят местата ще се премахнат изпитанията, тестовете и стандартите ще се снижат. Всичко това вече е опитвано в името на "многообразието" и е довело до лоши резултати. Катастрофа за обществото.
Гражданите ги е страх да говорят кой върши престъпленията. Гражданите станаха "мълчаливо мнозинство" за да защитят живота си и да не бъдат наречени с думичка, от която няма измъкване - "расист". Полицията е пълна с мъже и жени, които могат да кажат на управляващите много точно какво става в такива ситуации, но дали ще ни послушат преди да стане късно?
По-важното е, дали полицаите ще говорят? Никой не иска да се изправи и да понесе всичко. Полицаите из цяла Америка се опитват да защитят живота си и правото си на пенсия. И дали въобще ще постигнем нещо, ако рискуваме кариерата си?
Превод: СМ
