На 10 януари 49 г. пр.н.е. Юлий Цезар преминава река Рубикон в Италия. Известна е неговата решителност да започне гражданска война срещу Римската република с думите: Iacta alea est (зарът е хвърлен). Според някои изследователи причините да започне войната не са съвсем ясни. Макар че е амбициозен, не желанието за власт го принуждава да пресече реката. Опасността произтича от правото.
През годините на своята кариера Цезар не проявява почти никакво уважение към закона и конституционните норми, както и неговите консервативни опоненти. Корупцията и политическото насилие са често явление, докато съдебната система все повече започва да служи за политически инструмент. Цезар завладява Галия (съвременна Франция) благодарение подкрепата на възрастния генерал Помпей и докато е губернатор, той е с имунитет срещу съдебно преследване. Но тъй като губернаторството на Цезар изтича, Помпей се обръща срещу него. Старият генерал посвещава армията си в защитата на републиката, подкрепяйки длъжностни лица, които искат да обвинят Цезар в сериозни престъпления. Съюзът на Помпей с консерваторите избутва Цезар в политически ъгъл. Има само един изход.
Трудно е да не забележим приликата между времето на Цезар и нашето време. И в двата случая има конфликт между политици популисти и консервативен истаблишмънт, който – поради законодателната безизходица, води до политизиране системата на наказателното правосъдие. Възмущението поражда крайни мерки, а тези мерки изискват още по-остри отговори. Докато американската армия си остава аполитична, армиите на Рим ескалират конфликта от съдилищата към бойното поле. Лицата във властта, които повдигат обвиненията, предизвикват възмущение и изострят разделението, което през следващите десетилетия, в крайна сметка довежда Рим до автокрация – риск, пред който Съединените щати могат да се изправят днес.
В късната Римска република аристокрацията претендира да отстоява конституционната традиция, като многократно влиза в конфликт с популистите, защитаващи интересите на бедните. Аристократите виждат в опонентите си бъдещи автократи, които подкрепят поземлена реформа и безплатно раздаване на зърно – само за да спечелят благоволението на масите. Като доказателство за това те сочат популиста Катилина, който след като губи поредица избори, се опитва да свали републиката през 63г. пр.н.е. Четири години по-късно аристократите получават още по-голямо потвърждение за мотивите си, когато тълпата насилствено изхвърля един от противниците на Цезар от публично събрание, за да се гарантира приемането на един от законите му – за поземлена реформа.
Но аристокрацията далеч не е била образец на конституционно благоприличие. Самият Помпей някога е служил на консервативния генерал Сула, който временно прибягва до помощта на армията, за да стане диктатор – уж да предпази Републиката от популистки претенденти. През целия си живот Помпей се е намирал на границата между популистите и елита. Въпреки че командва армията на Сула, той иска по-късно извънредни пълномощия от Републиката и в крайна сметка се присъединява към популиста Цезар, за да осигури изгоди за войниците си. Но през 49 г. пр.н.е. ревността на Помпей към по-младия Цезар може би го подтиква да предаде някогашния си съюзник и да се присъедини отново към елитарната фракция.
Пишейки близо век след гражданската война между Цезар и Републиката, поетът Лукан сравнява Помпей със стар дъб. Висок и горд, но древен, с клони без листа. Лукан – аристократ със синя кръв, ненавижда Цезар за това, че е предизвикал граждански войни, които са заменили републиката с автокрация. Макар да проклина Цезар, той трябва да обясни причината за крайната победа на популистите. В крайна сметка армиите на Помпей и Цезар се срещат при Фарсала в Гърция на 9 август 48 г. пр.н.е. Докато разяжданите от омраза към Цезар елитни съюзници на възрастния Помпей го подтикват да започне битката веднага, по-младият му съперник изпреварващо разгромява армията на Помпей.
В крайна сметка блясъкът на Цезар не трае дълго. Консервативни сенатори го пробождат с нож на заседание на Сената пет години по-късно. Конфликтът между неговите наследници и противници се заплита повече от десетилетие, преди неговият осиновен син и наследник Август да стане първият император. Той разрешава изборите да продължават да се провеждат поименно, така че никой да не разбере, че е сложен край на републиката. Разбират го, но твърде късно.
Въпреки че примерът е тревожен прецедент, има една основна разлика между Римската република и съвременна Америка. Помпей, Цезар и техните съперници – всички са били опитни генерали, които плячкосвали Средиземноморието, спечелвайки си личната лоялност на армиите с раздаване на земя и плячка. Американската армия – от своя страна, е подложена на двупартиен контрол и войниците не проявяват склонност да превръщат генералите в диктатори. Всъщност, намалява и вероятността политиците да имат какъвто и да било военен опит.
Но епохата на Цезар предлага уроци на съвременните американци. Малцина римляни по онова време биха могли да предположат как ще завършат гражданските войни. След многобройните диктатори, една авторитарна монархия не би представлявала особена изненада. Но начинът, по който това става, е по-малко предвидим.
Подобно на американците днес, римляните се изтощават в хода на постоянните конфликти и провокации. И двете страни [в Рим] са били склонни – ако им е било заповядано, да сложат край на конфликта, стига да бъдат зачетени техните ценности. Август осъзнава това. Като осиновен син на Цезар той можел да претендира за лоялността на популистите и запазва съществуващите порядки, като например безплатното жито. Той също така непрестанно и политически коректно говори за уважение към републиката, представяйки се за неин консервативен защитник.
Лесно е да си представим подобна рецепта за политически успех и днес. (Политическият) наследник на един популист би могъл да претендира за наследствена подкрепа, за да се добере до властта. Ако след това възприеме политически коректен стил, елитите може да са склонни да пренебрегнат истинската му програма, дори ако масите – ръководени от лична лоялност, продължават да го подкрепят. Преходът на Рим към авторитаризъм – избори за длъжностни лица, които вече не притежават реална власт; владетел, който се отклонява от задълженията си, за да добие неформална власт; – това може да се окаже мощно средство в съвременния свят. Най-голямата заплаха за политическата свобода не са острите различия, а невъзможността те да бъдат разрешени, без да се прибягва до автокрация.
Но има и основания за оптимизъм. Римските императори не биха могли да отстраняват харизматични претенденти, ако не притежаваха скритата заплаха от сила. Правната битка за президентските избори в САЩ през 2024 г. може да застраши демократичната ни традиция, но докато армията остава в казармите, малко вероятно е страната да приеме монархия. Зарът може и да е хвърлен, но не е предопределено да се приземи на същата страна, като този на Цезар.
Превод: д-р Радко Ханджиев
