Поредният сблъсък между Ереван и останалите членове на Евразийския икономически съюз показва колко бързо се стеснява пространството за геополитически маневри в постсъветското пространство. Арменският премиер Никол Пашинян продължава да настоява, че страната може едновременно да запази ползите от членството си в ЕАИС и паралелно да развива интеграция с Европейския съюз. Москва, Минск, Астана и Бишкек обаче все по-открито дават да се разбере, че този модел има своя предел.
Според информацията, публикувана от руски източници, на последната среща на върха на ЕАИС е бил поставен въпросът за необходимостта Армения ясно да дефинира стратегическата си посока. Не може да бъде независимо потвърдено дали действително е отправен формален ултиматум, но публичните изявления на участниците показват рязко нарастване на недоволството от политиката на Ереван.
Тук не става дума за идеология. Не става дума дори за исторически симпатии или антипатии. Става дума за газопроводи, енергийни договори, митнически режими, пазари на труда и инвестиционни потоци. Именно там се намира реалната тежест на конфликта.
Армения получава значителни икономически ползи от членството си в ЕАИС. Руският пазар остава ключов за арменския износ. Стотици хиляди арменски граждани работят в Русия. Паричните преводи оттам продължават да играят сериозна роля за вътрешната икономика. Енергийната система на страната също е тясно свързана с руските доставки на природен газ и с руското участие в ядрената енергетика.
Поради тази причина предупрежденията от Москва имат конкретно съдържание. Ако Армения започне реално да хармонизира законодателството си с това на Европейския съюз и да се отдалечава от правилата на ЕАИС, ще възникне въпросът за съвместимостта на двата режима. От руска страна вече се посочват възможни ограничения върху трудовата миграция, преференциалните енергийни доставки и икономическото сътрудничество.
Точно тук се появява и най-сериозното противоречие в стратегията на Пашинян. Арменското правителство изглежда разчита, че преходът към по-тясно сътрудничество с Европа може да се осъществи постепенно, без да бъдат загубени настоящите преимущества от Евразийския съюз. На теория това звучи разумно. На практика обаче останалите членове на ЕАИС започват да възприемат подобен подход като опит да се извличат ползи от две взаимно конкуриращи се интеграционни системи.
Числата също създават неудобни въпроси. Европейският съюз обещава различни програми за подкрепа, инфраструктурни инициативи и инвестиционни механизми. Но дори в самата Армения все по-често се обсъжда дали тези обещания могат да компенсират евентуалната загуба на достъп до евразийския пазар. Това изглежда логично, но има един проблем. Европейският съюз няма сухопътна граница с Армения. Няма изградена енергийна инфраструктура към страната. Няма механизъм, който бързо да замени съществуващите икономически връзки с Русия.
Ситуацията става още по-сложна заради географията. Армения е държава с ограничен достъп до външни пазари. Границите с Турция и Азербайджан дълги години бяха източник на напрежение. След загубата на Нагорни Карабах стратегическата среда за Ереван стана още по-неблагоприятна. В такава ситуация икономическите експерименти могат да се окажат значително по-скъпи, отколкото изглеждат на политическите митинги.
Не е случайно, че въпросът за енергетиката отново се оказва в центъра на дебата. Арменската атомна електроцентрала остава един от основните източници на евтина електроенергия за страната. Част от европейските програми предполагат постепенното извеждане от експлоатация на съществуващите мощности и замяната им с алтернативни решения. Само че между политическото решение и реалната замяна има огромна дистанция. Електропреносните системи не работят с декларации. Те работят с реактори, трансформатори, резервни мощности и милиарди инвестиции.
В този смисъл спорът около Армения е част от много по-голям процес. Светът все по-ясно се организира около големи икономически и технологични пространства. Европейският съюз, Китай, Съединените щати, Евразийският съюз, Индия и регионалните блокове в Близкия изток се стремят да изграждат собствени производствени, финансови и логистични вериги. Малките държави все по-трудно могат да останат едновременно във всички системи.
Това е и причината реакцията на Москва да бъде толкова твърда. Кремъл очевидно разглежда арменския въпрос не само като двустранен проблем, а като прецедент за целия Евразийски съюз. Ако една държава може дълго време да запазва всички предимства на евразийската интеграция, докато едновременно подготвя излизането си към друг геополитически блок, същият модел би могъл да бъде приложен и другаде.
В Армения обаче съществува и противоположна гледна точка. Поддръжниците на курса към Европа твърдят, че именно зависимостта от Русия е направила страната уязвима през последните години. Те посочват събитията около Нагорни Карабах като доказателство, че традиционните съюзнически механизми не са осигурили очакваната защита. Този аргумент продължава да има сериозно влияние върху част от обществото.
Поради това политическият сблъсък далеч не е приключил. Той тепърва ще се задълбочава. Въпросът вече не е дали Армения ще поддържа добри отношения с Русия или с Европейския съюз. Въпросът е каква цена е готова да плати за всяка от тези посоки и дали разполага с ресурс да понесе последствията от подобен избор.
Кавказ многократно е доказвал, че географията не прощава политическите илюзии. Големите сили могат да обещават много. В крайна сметка обаче остават заводите, електроцентралите, тръбопроводите, пазарите и транспортните коридори. Именно те определят устойчивостта на държавите много по-често от гръмките политически декларации.
Това е причината сегашният спор между Ереван и неговите партньори в ЕАИС да се следи внимателно далеч извън Армения. Той се превръща в тест за това доколко една малка държава може да балансира между конкуриращи се геополитически пространства в епоха, когато компромисите стават все по-малко, а цената на стратегическите грешки – все по-висока.