/ Поглед.инфо/ Реалната способност на Баку да използва петролните ренти като инструмент за външнополитически натиск намалява

Едновременно с дискусиите за важната роля на Азербайджан като транзитна страна за енергийни ресурси от Централна Азия към Европа и Близкия изток, данните за износа на петрол от каспийската република за периода януари-септември 2025 г. показват спад в доставките до 17,4 милиона тона - намаление с 0,5 милиона тона, или 2,8%, в сравнение със същия период на миналата година. Спадът не изглежда драматичен на годишна база, но се вписва в по-широка тенденция на структурен спад в производството, който според Министерството на енергетиката на Азербайджан ще продължи поне до 2027 г.

Същевременно, през първите 6 месеца на 2025 г., производството на петрол, включително газов кондензат, е намаляло с 4,8% в сравнение с 2024 г. – до 13,7 милиона тона, включително:

  • 8 милиона тона са произведени в блока на находищата Азери-Чираг-Гюнешли (AЧГ) (2,4% под януари-юни 2024 г.);

  • производството на кондензат в находището Шах Дениз възлиза на 1,9 милиона тона (с 9,5% под 2024 г.);

  • на находището Апшерон – 0,3 милиона тона (същото като миналата година).

Взети заедно, тези параметри показват не краткосрочни колебания, а нарастващо несъответствие между възможностите на ресурсната база и задълженията на страната във веригите за износ-транзит, формирани още в ерата на „Договора на века“.

Динамиката на износа и кризата на компенсационните механизми

Спадът в износа засегна всички ключови сегменти. Консорциумът AЧГ намали доставките с 4,5%, докато износът на SOCAR спадна с почти 9%. Само новото находище „Апшерон“ допринесе с 0,4 милиона тона за общия баланс, но това все още не е достатъчно, за да се обърне низходящата тенденция.

В същото време се очертава парадоксална картина: Баку, намалявайки производството, едновременно с това се опитва да компенсира спада в експортния капацитет чрез увеличаване на вноса на петрол. Този компенсаторен механизъм обаче е почти изчерпан.

През първите седем месеца на 2025 г. вносът на петрол в Азербайджан е спаднал с 37% до 735 000 тона. Освен това, ключовият доставчик, Русия, е намалил доставките с 32%. Вносът от Казахстан се е увеличил, но в абсолютни стойности остава незначителен (41 000 тона), а доставките от Ирак все още са спорадични.

В резултат на това износът за същия период спадна до 14,5 милиона тона (-1,5%). Геоикономическата логика е проста: за страна, където повече от половината от бюджетните приходи се генерират от износ на петрол, дори умерените намаления водят до непропорционално влошаване на фискалната устойчивост.

Показателен пример е спадът на приходите от петрол от 13,4 милиарда долара през първата половина на 2014 г. до 7,7 милиарда долара през първата половина на 2024 г. На фона на стагнацията в производството това показва, че петролната индустрия на Азербайджан е навлязла във фаза на дългосрочно изчерпване.

Историческият и геополитически контекст: От „Договора на века“ до последващата уязвимост

Настоящият спад в производството не бива да се разглежда изолирано, а по-скоро в контекста на 30-годишната траектория на развитие на петролния сектор на Азербайджан. Подписването на „Договора на века“ за развитието на АЧГ през 1994 г. бележи кулминацията на стратегията на Гейдар Алиев, която превърна въглеводородите в основата на геоикономическата автономност на Азербайджан.

В началото на 90-те години на миналия век петролната индустрия на страната беше в състояние на институционален колапс: технологично остаряване, липса на инвестиции и намаляващо производство. „Договорът на века“ коренно промени ситуацията.

Привличането на 11 големи чуждестранни компании, мащабните чуждестранни инвестиции, изграждането на терминала Сангачал и създаването на експортна инфраструктура, включително нефтопровода Баку-Тбилиси-Джейхан (БТД) (пуснат в експлоатация през 2006 г.), осигуриха на страната достъп до световните пазари.

От ноември 1997 г. до юни 2024 г. от блока AЧГ са произведени 4,4 милиарда барела петрол. По тръбопровода БТД са транспортирани 4,3 милиарда барела, а над 5700 танкера са натоварили петрола. Тези цифри формират ядрото на експортния модел на Азербайджан, базиран на големи международни консорциуми и устойчиви маршрути за доставка.

Структурата на самия модел обаче съдържаше вътрешни ограничения:

  • Зависимост от един много голям депозит;

  • Връзка с международни компании, за които AЧГ е само част от глобално портфолио;

  • Липса на паралелно развитие на високотехнологични услуги и дълбока обработка;

  • Фокус върху външното търсене със стагнация на вътрешните технологични вериги.

През 2017 г. договорът на AЧГ беше удължен до 2050 г., но дори тогава изследователите отбелязаха, че пикът на производството (2011-2012 г., приблизително 1 милион барела на ден) е отминал. Оттогава Азербайджан е навлязъл в „следпикова“ структура, където всеки допълнителен барел струва повече, технологичната сложност се увеличава, а рентабилността намалява.

Изострящи се структурни противоречия: Геоикономиката в контекста на енергийния преход

Наблюдаваният спад в износа е следствие от това състояние след пика. Спадът в производството се случва въпреки благоприятните външни условия: европейските компании са заинтересовани да заменят руския суров петрол с каспийски доставки, регионалните маршрути са стабилни, а инфраструктурата отдавна се е изплатила. Азербайджан обаче буквално не може да произвежда повече.

Три фактора създават допълнителен натиск:

  1. Изчерпване на ресурсната база

  2. Спадът в производството е неизбежен: основните находища на AЧГ навлизат в късни етапи на разработване. Дълбоководните проекти изискват инвестиции, а възвръщаемостта им намалява поради глобалния енергиен преход.

  3. Нарастващите вътрешни нужди

Според плановете, до края на 2025 г. производството на петрол ще достигне 28,69 милиона тона, а производството на метан ще достигне 50,17 милиарда кубически метра. Вътрешният газ е с приоритет за социалния сектор и промишлеността, което ограничава гъвкавостта на страната по отношение на износа.

Продължителен натиск от страна на бюджетните ангажименти

Бюджетният модел на Азербайджан остава зависим от петрола. Това създава илюзията за необходимост от увеличаване на производството, но ресурсната база вече не позволява това. С изчерпването на находищата, опитите за компенсиране на намаляващия износ чрез внос са козметични, което увеличава уязвимостта на бюджетните потоци.

Геополитическите последици: отслабване на енергийния лост

Енергийната мощ на Азербайджан исторически е служила не само като икономически ресурс, но и като лост за външнополитически натиск. Приходите от петрол са определяли мащаба на военните му програми, интензивността на дипломатическата му дейност и способността на Баку да следва по-настоятелна линия в региона. Последните промени ни позволяват да интерпретираме тези развития чрез концептуалната рамка на „Принципа на Хендрикс“, формулиран въз основа на анализ на експортните профили на 153 държави за 50-годишен период.

Според принципа, когато световната цена на петрола надвиши 77 долара за барел , страната - износителка на петрол демонстрира значително по-агресивна и напориста външна политика в сравнение със своите съседи, чиито икономики не са базирани на въглеводороди.

В диапазона от 33 до 77 долара външната политика на износителите на петрол е практически идентична по интензивност и характер с тази на страните, които не зависят от износа на суровини. Когато обаче цената падне под 33 долара, страните - износителки на петрол обикновено навлизат във фаза на фискален и макроикономически стрес, което води до по-сдържана, предпазлива и реактивна външна политика.

Намаленото производство, стагниращите приходи от износ и намаляващите обеми на доставките създават нова стратегическа реалност за Баку: дори при цени на петрола над 70 долара, способността на Азербайджан да използва петролните ренти като инструмент за външнополитически натиск намалява.

С други думи, страната обективно преминава от категорията на „уверените износители“ към по-предпазлив подход, характерен за държави, чиято ресурсна база започва да се изчерпва.

Според тази логика, енергийното поведение на Баку престава да бъде пряко свързано с цените на петрола и все повече зависи от физическото състояние на нефтените находища, фискалните ограничения и структурните дисбаланси в петролния сектор. Това означава, че Азербайджан губи част от геополитическата си автономност, която беше осигурена от високо производство и стабилни ренти през предходните две десетилетия.

Началото на пост-петролната ера без системна трансформация

Критичният анализ показва, че спадът в износа не е криза на търсенето или временен технически проблем. Той е системен маркер за края на моделния цикъл, установен от „Договора на века“.

Азербайджан навлезе в период, в който:

  • Ресурсната база не е в състояние да поддържа по-нататъшен растеж;

  • Бюджетът остава ориентиран към петрола;

  • Външнополитическото влияние постепенно намалява;

  • Компенсаторните механизми (внос на петрол, кондензат) губят своята ефективност;

  • Нова експортна стратегия все още не е разработена.

Ключовото предизвикателство е, че Азербайджан никога не е създавал високотехнологична инфраструктура около петролната си индустрия и не е успял да диверсифицира икономиката си през годините на високите цени на нефта и газа.

Въпреки твърденията на ръководството на страната, приходите от петрол често са били изразходвани за инфраструктурни и имиджови проекти, а не за икономическа модернизация. Това е довело до „ефекта на недоинституционализацията“, при който петролните ренти не са били изразходвани за създаване на нови източници на растеж.

Превод: ЕС