/Поглед.инфо/ Първата пресконференция на Джо Байдън като президент на САЩ изобилства на новини. Пентагонът ще остане в Афганистан в продължение на няколко месеца, миграционната криза остава остър проблем, а борбата срещу пандемията е основната задача. Но имаше и нещо, което може да се счита за сензация: собственикът на Белия дом нарече своя външнополитически приоритет... Северна Корея. Какво е това - опит за заблуда на противниците или хитър ход?

В цифри пресконференцията е впечатляваща. Тя продължи един час и две минути, съдържаше десет въпроса и се забави повече от два месеца, като по този начин постави рекорд за последните повече от 100 години.

Впечатлението не би било пълно, ако не споменем, че няколко часа преди тази дългоочаквана пресконференция журналисти три пъти питаха Байдън как се подготвя за нея. „Каква пресконференция?“ - изненадано попита президентът на САЩ.

На фона на всичко това (и всичко, което беше казано за здравето на Байдън по-рано), като анекдот прозвуча отговорът на въпроса, който можеше да се избегне: планира ли той да бъде преизбран през 2024 г.? „Моят отговор е „да“, смятам да се кандидатирам за преизбиране и на това разчитам”, отсече г-н президент.

Но отговорът на друг въпрос, вече наистина важен, изглеждаше още по-парадоксален - относно основния приоритет на Белия дом във външната политика. Едва ли подобен въпрос би бил поставен в “Стани Богат”, защото е невъзможно да се отгатне: основният приоритет на САЩ е проблемът на Северна Корея и ядреното разоръжаване на Корейския полуостров.

Както знаете, същата сутрин КНДР извърши първото изпитателно изстрелване на балистични ракети от година насам. Два нови образци, уж способни да носят бойна глава с тегло до два и половина тона, цопнаха някъде в Японско море, но не докоснаха изключителната икономическа зона на Страната на изгряващото слънце. Токио смята, че може да става въпрос за копия на руския “Искандер”.

Инцидентът, разбира се, нарушава резолюцията на Съвета за сигурност на ООН относно ядрената програма на Северна Корея, но не може да се каже, че е особено шокиращ. Всички са свикнали и знаят, че „режимът на чучхе“ се придържа към такъв икономически модел в продължение на няколко десетилетия: първо, напомня за себе си с поредните тестове на страховити оръжия, след това разменя отказа от изпитания с храна и мазут и известно време по-късно „всичко ще се повтори“.

Байдън в такава ситуация е лесно разбираем по чисто човешки начин. В политическия мейнстрийм се обсъждат структурните проблеми на Вашингтон в контактите с Москва, Пекин и Берлин. Но отношенията с Русия висяха „на тънък нерв“, опитът за ограничаване и „търговска война“ с Китай се превърна в отвратителна кавга и надеждата за бързо възстановяване на взаимното разбирателство с Германия в името на „политическото единство на Запада "също не се материализира.

Тоест провали, провали, провали. Но изведнъж маршал Ким изстрелва поредната ракета: о, Еврика, ето го, нашият основен външнополитически приоритет, дори ако много американци са искрено изненадани от такива приоритети. Тук обаче не става дума, че президентът на САЩ „най-накрая окончателно полудя“ или нещо подобно. Напротив, той се измъкна.

Севернокорейските ядрени и ракетни заплахи във Вашингтон са нещо с вечна ценност - те се приемат изключително сериозно и винаги са били третирани така. Американците не са сами в това отношение. В Руската федерация и Китай експериментите на КНДР се коментират по-сдържано, но все пак там са недоволни - както с огнище на нестабилност близо до собствените си граници, така и с разпространението на ядрено оръжие извън официалния "ядрен клуб".

Не трябва да се забравя, че самата резолюция на Съвета за сигурност и санкциите, наложени на Северна Корея, биха били невъзможни без основното съгласие на Москва и Пекин (единственият съюзник на Пхенян, както се смята). В същото време и ние, и китайците сме напълно наясно, че би било невъзможно да се върне назад ситуацията без одобрението на Вашингтон, който е изключително враждебен към КНДР - ние приехме санкциите заедно с него и трябва да ги отменим заедно с него.

С други думи, за трите велики сили корейската посока за сътрудничество е алтернатива на по-нататъшната ескалация на отношенията в условия, когато никой не иска (и не може) да отстъпи. И се оказва, че Байдън по-скоро е показал дипломатическа мъдрост, отколкото е родил поредния „байдънизъм“.

Коментарите му за Китай от същия ден също звучат като изследване на почвата за евентуално „рестартиране на отношенията“. Острата форма на съперничество между САЩ и Китай сега е неизбежна - така се развиват обстоятелствата, но Байдън определи китайския лидер Си Цзинпин като „прям и много умен човек“, с когото той („според някои оценки“) е прекарал повече време заедно от други световни лидери.

Може би това е вярно: в администрацията на Барак Обама Байдън беше зает с китайското направление както смятат журналистите в Азия, беше почти в приятелски отношения със Си и част от обкръжението му. Много неща се промениха оттогава: след четиригодишния период на Тръмп искрите летят между двете страни, но припомнянето на изминалите години за личното разбирателство очевидно е помирителен жест.

Що се отнася до Русия, сега във Вашингтон говорят за нея или лошо, или нищо, но този път нямаше нищо. Байдън само веднъж спомена Владимир Путин, сравнявайки Си с него като лидер „без демократична кост“. Като се вземе речникът, който американският президент използва наскоро, това също е напредък и опит да се избегне допълнително изостряне.

Като цяло изведнъж поставянето на Ким на ръба и превръщането му в „основен приоритет“ не е толкова глупаво, колкото изглежда, предвид липсата на положителни тенденции в другите сектори на външнополитическия фронт. Това не беше отговор на „стария сънлив Джо“, както републиканските активисти му се подиграват, а на Байдън, който е отдал на международна дипломация почти половин век от живота си.

Неговото „Ще кандидатствам за втори мандат“ звучи не само като неоправдан оптимизъм, но и като декларация: най-накрая се докопах до статута на първо лице, дълго ще съм тук, ще трябва да се съобразявате с мен. Очевидно той наистина мисли така.

Дали има основания за това (т.е. дали здравето му ще позволи) е друг въпрос, но в условия, когато всяка стъпка заплашва да направи една трудна ситуация още по-трудна и опасна, някак изведнъж цялото внимание беше насочено към към „Ужасното дете“ на световната политика - Маршал Ким Чен-ун се оказа почти миротворец.

Ако Байдън, с неговите ограничени сили, дипломатическо минало и пламенен стремеж да управлява, се нуждае от нещо, с което да се заеме, нека наистина по-добре да се занимава с КНДР - останалите страни ще имат хем по-малко вреда, хем повече мир от това. Най-накрая Северна Корея - този дързък съсед и „куфар без дръжка“ - наистина ни се коаза полезен.

Превод: В. Сергеев