Той е познат и като „барутния погреб на Европа“, а някои анализатори през последните месеци никак не се притесняват да твърдят, че това може да се окаже и балканската съдба в близко бъдеще. Защото какво друго освен пряк сблъсък предполагат преплитането на стратегическите интереси на САЩ, Русия, Китай и Турция на Балканите? В белградския „Блиц“ написали, че „те се стремят да разширят влиянието си в региона и не се колебаят, понякога твърди директно, да говорят открито за това, което искат от отделните страни и региона като цяло“. А пък старият познайник, заместник-помощник на държавния секретар на САЩ Хойт Брайън Ий, пред „Гласът на Америка“ в пряк текст казал, че „САЩ ще увеличат своя ангажимент на Балканите, за да го защитят от отрицателното влияние на Русия“. Американската идея не от вчера е, че „по този начин ще се съхрани стабилността и евроатлантическата интеграция в региона“ т.е. „САЩ ще защитават интересите си и ценностите на съюзниците в региона“. В случая морковът, с който Западът ухажва Балканите, е членство в НАТО и ЕС, а мимоходом се споменава за инвестиции на местно ниво. По настойчиво звучат призиви за установяване на „приятелски отношения между съседите“, за да се гарантира стабилност в тази на практика транзитна територия в двете направления- към Европа и към Близкия изток. Както се казва, „рапорт даден, рапорт приет“ и настана една шетня на Балканите, каквато не е имало от десетилетия. Дипломатическите совалки из региона с участието на представители от чужди мисии стана ежедневие. На всякакви форуми – в Дубровник, Бриони, на 2 август в Подгорица държавните и правителствени ръководители от Западните Балкани се убеждават взаимно, че няма алтернатива на желанието им за членство в ЕС и НАТО и обясняват на задължителните гости от зад Океана колко усилия им коства да поддържат евроатлантическата ориентация на страните си. В това отношение най-любопитна е ситуацията в Белград.
Изказването на новия премиер на Сърбия, Ана Бърнабич, че „между ЕС и Русия Сърбия ще избере ЕС“ създаде сериозна суматоха в страната. Известни са пристрастията на сърбите към Русия и съответно политиката на балансиране /вече десетилетия/ между Москва и Запада като цяло на всички управляващи в Белград. Но и Сърбия, както и Македония, Босна и Херцеговина, Черна гора и Албания, се надява да бъде приета в европейското семейство, ако може преди другите, но за разлика от тях все още се изживява като водещ фактор на Балканите. Или навиците от времето на бивша СФРЮ не са изживени, или наистина водената политика дава основание за ярка роля на балканската сцена. Гарнирана по традиция /на Балканите това се цени от векове/ с велик национализъм и висша форма на т.н. патриотична гордост. Години вече силният човек в Белград е Александър Вучич, президент и бивш премиер, още по-бивш съратник на последователите на Милошевич, но днес безспорно е лидерът, който „по ръба на бръснача“ лавира между национализма и европейската идея, между Вашингтон, Москва и Брюксел и поне досега успява да отбелязва точки в полза на страната си. Считат го за проевропейски лидер, който с назначаването на Ана Бърнабич за премиер подава сигнал на Запад, че имиджът на Сърбия ще е свързан с европейските ценности. В тази връзка Западът очаква Белград „да върви в правилната посока“ т.е. ще действа за приобщаване към ЕС и НАТО. Но, казват не случайно, Ана Бърнабич направи уточнение /не къде да е, а пред СNN/ относно предпочитанията на страната към Брюксел като посочи, че Русия за Сърбия е „голям пазар и търговски партньор“, което дава възможност „да се продължи устойчивото икономическо развитие“. Думи като „трябва да се запазят връзките с Русия, която е един от важните източници на нашия растеж“ звучат съвсем различно от заклинания за предпочитания към този или онзи. Практично, нали? Сръбският премиер в това интервю съобщава,че за 2016г страната й има 2% растеж на БВП, а за 2017г се очакват 3%. Доста по-добри показатели от тези в повечето страни-членки на ЕС, независимо от повторена декларация, че „стратегическата цел е ЕС“. Съзнателно търсена стиковка с казаното от Бърнабич, че „не вижда факт Русия да използва Балканите за намеса във вътрешни дела на ЕС и НАТО“. Типично по сръбски!
Именно в такава обстановка нашият външен министър е на посещение в Белград, където ще има среща на всички високи нива там. Едва ли обществеността ни ще разбере нещо повече като конкретни позиции по въпроси от взаимен и собствени интерес, така както не получи информация за съгласуване или размяна на мненията при срещата в Солун между премиерите Борисов, Ципрас и президента Вучич. Нормално за дипломатическата практика при подобни разговори, когато темите са щекотливи и засягат достатъчно външни сили. Ние и в Белград ще потвърдим подкрепата си, „безусловно“, както казват някои, за членството на Сърбия за ЕС и НАТО, ще запознаваме ръководството на съседа за акцентите в българското председателство на Съвета на Европа от1 януари, сигурно ще се опитаме да координираме действия от взаимен интерес, ще предложим помощ в процеса за присъединяването към Брюксел, ще си поговорим за опасностите от тероризъм, мигранти и ислямизация на региона и т.н. Няма как да не се призовем отново да завършим най-после инфраструктурните връзки между нашите столици и да стимулираме бизнес-отношенията. Съмнително е, че ще успеем да се явяваме като посредник в отношенията между Белград и Скопие, които са в различна фаза при новото правителство в Македония. Нека да не живеем с илюзията, че Белград е изпуснал „пулса на Македония“ предвид опитите на Скопие да излезе от т.н. изолация /внушено от западни приятели и сигурно недалеч от истината/ като подаде ръка към всичките си съседи с желание за добросъседство и решаване на натрупани проблеми. Нашият брадясал Договор за добросъседство и сътрудничество с Македония е само част от попътния вятър на различната политика в Скопие. Въпросът е не само дали Македония наистина ще успее да реализира тези идеи, предвид сложната вътрешнополитическа обстановка в страната /свързана със силната все още опозиция в лицето на ВМРО-ДПМНЕ/, а дали Сърбия е избрала само път към ЕС, но не и към НАТО. Последното, поне на този етап, не се споменава като стратегическа цел. Без значение, че се провеждат общи учения с представители на НАТО и дори сръбски войници бяха при проведените наскоро у нас военни учения в рамките на НАТО.
У нас малко се коментира, че в Сърбия има и различни мнения от тези в заявената политика на управляващите и от посочваните „стратегически цели“. Сръбските медии често дават думата на опоненти, които казват, че „ако Сърбия стане член на ЕС, тя ще се превърне в държава-втора ръка, като България например“. Като мотиви се използват факти, че днес промишлеността на Сърбия е само 40% от тази, която са имали през 1990г, че насилието е нахлуло по улици и сред цялото общество, че последиците от промените в образованието са повече от тревожни, че се променя православния поглед към нещата от живота, че вече не човекът е на първо място в обществените ценности, а парите и бизнес-забогатяването, че развитието след разпада на съществувалия модел на държавно устройство е довел до невиждана корупция, че има криминализация на голяма част от загубилите социално ниво граждани, че „лошото е излязло на повърхността“ и т.н. Растат опасенията, че държавата и регионът са заплашени от ислямизация и се твърди, че това не са празни приказки. Между другото се споменава напоследък и че предстои „приватизация на землищата и водите“, които ще се предоставят на пазара за продажби, най-вече на чужденци. Следват призиви „да се върне държавата на народа“. Такива тези има не само в Белград и те са свързани с лансирани често идеи, че определени глобални центрове действат за смяна на модела на управление в дадени страни и това неминуемо води до промяна на бита, държавата става територия, а народът- маса,тълпа. Тогава всякакви експерименти са възможни, включително обявяване на семейните ценности, православието и традициите за отживелица. Гей-парадите са само част от тези схеми. Различното в Сърбия е, че такива настроения се споделят от немалка част от обществото, което едва ли скоро ще приеме и Косово като независима държава, а не като изконна част от историята на Сърбия. Това няма общо с резултатите при избори, но налага воденето на политика на балансите, за да не се разпадне и държава, и общество. Трудно може да се разбере такава политика например в Брюксел, където наскоро Вучич беше на посещение. Този път изразът на лицето му бе различен от познатата вечна усмивка на сръбския лидер. Когато той реши да повтори, че „Сърбия твърдо остава на европейския път и тук се чувства като у дома си“, Доналд Туск го контрира с „така трябва да се чувства в неговия офис“. ЕС, разбира се, е наясно със ситуацията в Сърбия и няма илюзии, че думите не винаги се покриват с дела, особено по отношения на приятелските ненарушими отношения с Русия. Дълго време Брюксел си затваряше очите, защото, както казва Вучич, и „ЕС поддържа близки отношения с Русия, особено Германия“. Днес „разговорите без ръкавици в Брюксел“ показаха ясно, че на Белград са поставени условия за продължаване на процеса за присъединяване към ЕС, които трудно могат да се преглътнат на този етап. Направо бе посочено, че Сърбия трябва да избира между „национална гордост и реална перспектива за членство, което би осигурило просперитет на страната“. Дали това е нов подход на Брюксел, за да размрази разширяването и да се позиционира като водещ играч на глобалната сцена, е спорен въпрос. От Сърбия се иска да намери вариант да признае Косово, да се откаже от Русия, да въведе върховенството на закона в практиката си и всичко това е гарнирано с готовност да се продължи диалога с Белград. Това при положение, че Вучич от години действа за развитие на сръбската икономика и затяга контрола върху държавата, което минава и през уронване престижа на институциите в страната. Преди имаше впечатление, че Вучич се чувства недосегаем и Западът го приема без условия. Последното му гостуване в Брюксел е различно и се създаде чувство, че вече я няма самоувереността му в стил “ЕС се нуждае повече от Сърбия, отколкото ние от него“. Не получи дата и срок за членството, а получи сигнал, че трябва да направи избора. Темата Косово и Русия се оказва важната за Брюксел, а тя е най-чувствителната в Сърбия.
Именно затова трябва да се подхожда особено предпазливо при разговори със сръбските лидери в такава обстановка. Изказването на становища от позицията на „превъзхождащи“ поради получено предимство с нашето членство в ЕС, не е удачна позиция. Каквото и да поставят като условия в ЕС, Сърбия си има своето влияние и лобита в страните от бивша СФРЮ на Балканите и не може да има съмнение, че упоритият сръбски характер няма да позволи унижения, независимо от къде идват. Който познава историята, го знае. Ние също сме имали и имаме своите проблеми с този съсед, чувствали сме се предадени и потърпевши от дадени действия, имаме сме /дали?/ едно на ум във връзка с македонизма и политиките към Македония на Белград. Но днес Балканите се нуждаят от съвместни действия, за да останат извън нечии сценарии за превръщането им в буферна зона или предмостие за някакви действия. Ислямизацията в региона и наличието на удобния за използване „албански фактор“също задължава да се съгласуват прояви, които не само ще стимулират икономиките и ще гарантират ликвидиране поне на бедността, но и ще осигуряват онази стабилност, която ще ни отдалечи от „барутния погреб на Европа“. Въпросът е дали ще се успее и дали ще издържат настоящите лидери на Балканите. Много са желаещите да гостуват в балканските столици и всички са с условия, които нямат връзка със собствени т.е. балкански интереси. Нормално е сърбите да ни дават за пример в това отношение. Дано сме си научили най – после урока, както се казва.
