/Поглед.инфо/ В Африка регионът Сахел получи най-голямо внимание през последните години по отношение на заплахите за сигурността, където продължават сериозни вълнения. През следващата година обаче много по-голяма опасност, включително от гледна точка на разпространението на военните действия извън региона и въвличането в тях на извънрегионални играчи, крие ситуацията в източната част на континента, предимно в зоната на т.нар. Африкански рог.

Конфликтът, който назрява тук, е в много отношения първият голям сблъсък, в основата на който стои борбата за вода - изключително ценен и оскъден ресурс в местните условия.

Анализаторите отдавна прогнозират, че 21-ви век може да бъде белязан от нарастващ недостиг и поредица от спорове, произтичащи от това, но това, което се случва сега в отношенията между Египет и Етиопия, отговаря на определението за предвоенната ситуация.

Последният е пред завършване през септември 2024 г. на изграждането на грандиозната водноелектрическа централа на възела ГЕРБ на Сини Нил, която по мащаб и мощност (5250 МВт) трябва да надмине известната водноелектрическа централа Асуан почти два и половина пъти.

Първоначално египтяните са били загрижени, че създаването му ще влоши проблемите им с водоснабдяването. Министърът на напояването и водните ресурси на Египет Хани Севилам каза по-специално, че Адис Абеба изгражда този язовир, "за да установи политическо господство над река Нил".

Той каза, че ГЕРБ представлява "екзистенциална заплаха" за повече от 100 милиона души в Египет. Египет се нуждае от до 114 милиарда кубически метра вода годишно, докато средно получава само 60 милиарда.

Въпреки това, след тежки преговори и взаимни отстъпки, вече са минали четири етапа на пълнене на водоема ГЕРБ. Според плана петият наближава, обещавайки най-големите проблеми на Египет. И тук настъпи пълна безизходица, всички преговори бяха прекратени. Нито една от страните не желае да прави допълнителни отстъпки.

Именно от гледна точка на този проблем очевидно си струва да се разгледа наскоро сключеното споразумение между Етиопия и бунтовническия сомалийски регион Сомалиленд за предоставяне за дългосрочно използване на пристанището на Бербера, откъснато от морето в Адис Абеба, заедно с част от брега (20 км за създаване на военноморска база).

По този начин етиопското ръководство очевидно се опитва да повиши стратегическата стабилност на страната си в лицето на наближаващата конфронтация. Кайро и Могадишу реагираха изключително остро на подписването на този документ, почти до степен да го обявят за „casus belli“.

Веднага след това в региона започнаха да се оформят по същество две противоположни коалиции. Основният критерий за присъединяване към тях беше именно позицията по отношение на ГЕРБ - за или против.

Изчислението на Етиопия очевидно се основава на факта, че Египет в момента е разсеян от събитията в Газа и също така изпитва проблеми с изплащането на външния си дълг. Той просто може да няма достатъчно средства, за да отвори друг фронт.

Освен това Судан, който може да бъде обект на сухопътна инвазия от египетската армия, тъй като централните му власти също са недоволни от изграждането на язовира, в момента е в разгара на гражданска война.

В същото време командирът на Силите за бързо реагиране (RSF) Мохамед Хамдан Дагало, който контролира южната част на страната, е по-лоялен към Етиопия. Той вече беше приет в Адис Абеба от министър-председателя Абий Ахмед, след което Дагало посети редица близки африкански страни, заинтересовани да получават електричество от ГЕРБ и следователно в знак на солидарност с етиопското ръководство в спора му с Кайро (Джибути, Чад, Уганда, Кения, Руанда).

Размирици има и в новосформирания Южен Судан. Преминаването на египтяните през него също би било изключително трудно. Адис Абеба може да няма втори такъв благоприятен момент за пускане на ГЕРБ с пълен капацитет, което ще позволи получаване на максимален икономически ефект и бързо връщане на заетите средства за строителство.

Но самата Етиопия едва ли е в по-добра форма да се бори с такъв конфликт от Египет. По-специално, Сомалия, недоволна от поведението на отцепилата се част от Сомалиленд, може да се възползва от тази възможност не само да го ограничи, но и да си спомни за етиопския Огаден, населен със сомалийски племена.

Еритрея, която остана неутрална по време на току-що приключилия сблъсък на Адис Абеба с отцепилата се провинция Тиграй, което позволи на централните власти да постигнат трудна победа там, е в състояние да преразгледа позицията си.

Президентът на Сомалия Шейх Махмуд вече си осигури нейната подкрепа. Еритрея също има добри отношения с Кайро и все още поддържа териториални претенции към части от Етиопия. Африканските съюзници, които последният бързо добави към своята коалиция, не са много надеждни източници на военна сила.

Този назряващ конфликт е особено опасен, защото се случва в непосредствена близост до рязко ескалиращ конфликт в Близкия изток, а участниците в първия са въвлечени и във втория. Евентуалното сливане на тези две огнища е изпълнено с криза с такива размери, че всички други точки на напрежение на планетата ще бледнеят в сравнение.

Проливът Баб ел Мандеб, който е ключов за глобалната морска комуникация, който сега е обстрелван от хусите, може да бъде напълно блокиран.

Ще има остър проблем за „съюзническата идентификация“ за великите сили, тъй като ще бъде изключително трудно да се прокарат разделителни линии между коалиции от потенциални съперници.

Русия поддържа приятелски отношения и с двете спорещи страни – и с Египет, и с Етиопия. По едно време Москва вече беше изправена пред труден избор, когато избухна конфликт между Етиопия и Сомалия в Африканския рог.

Този път явно за нея е по-смислено да се съсредоточи върху помирението на страните, на първо място постигането на компромис по петото попълване на ГЕРБ. Изглежда удобна възможност за това ще се появи на срещата на върха на БРИКС, която трябва да се проведе през октомври 2024 г. в Казан.

На нея и двете държави ще бъдат провъзгласени за пълноправни членове на тази организация и ако в този момент между тях се постигне и силно споразумение за разрешаване на възникналите проблеми, то това със сигурност ще спомогне за повишаване на международния авторитет на двете страни от БРИКС като цяло и Русия като организатор на срещата на върха в Казан.

В Западна Африка, особено в зоната на бившето колониално присъствие на Франция, също назряват конфликти, които могат да прераснат в сериозни междудържавни военни сблъсъци. Регионалната структура на ЕКОВАС се пропуква, от която Буркина Фасо, Мали и Нигер изоставиха парижкия чадър за сигурност и са заплашени от инвазия „поради проблеми с демокрацията“ от останалите членове на организацията.

Това до голяма степен се дължи на тромавите френски опити „с лоши средства“ да поддържат неоколониалното господство в региона. САЩ също дават своя принос, стабилно установени в най-населената страна на континента, богатата на петрол Нигерия (230 милиона души), стремейки се да я използват като местна крепост и „регионален жандарм“.

Директна връзка между тези два кризисни центъра може да не възникне, но поток от наемници и доброволци, предимно от Западна Африка към Източна Африка, е доста вероятно. Техен източник ще бъде Либия, която продължава да остава в състояние на постоянен хаос след западното нашествие.

В навечерието на новата година дългогодишният конфликт между Алжир и Мароко за Западна Сахара и фронтът Полисарио, борещ се за нейната независимост, се засили, извършвайки дръзка атака срещу района Смара.

Този конфликт също ясно разкрива подстрекателската роля на Съединените щати, които поеха курс на едностранна подкрепа за Мароко, обявявайки Полисарио за „терористична организация“, а Алжир за „държава спонсор на тероризма“.

Но ако някой тук разчита на факта, че „ако нещо се случи“, Вашингтон ще се притече на помощ, той може жестоко да греши, тъй като Киев и мнозина преди него вече са се объркали пред очите на всички.

Надеждите, че Западът може да бъде по-ефективен посредник в предотвратяването на потенциална експлозия в Африка, едва ли са оправдани.

Първо, много от конфликтите, които сега се разрастват там, са били подклаждани от него като част от традиционната му политика „разделяй и владей“. И второ, той самият е в такъв раздор, че все още може наистина да подкопае стабилността на много държави, но не само не иска да им донесе мир и просперитет, но и не е в състояние да го направи.

Според представата на Запада за Африка се предполага, че тя води „цивилизационна борба“ с Китай, оттук и подходът „всички средства са добри“.

Всъщност западните сили отдавна и безнадеждно изостават от Пекин в икономическото сътрудничество с африканските страни, въпреки факта, че никъде на континента не е забелязано разпалване на етноплеменни или междудържавни конфликти. Той има съвсем друга външнополитическа философия. И в това състезание ще спечели този, който „използва главата си“.

Превод: СМ