/Поглед.инфо/ На 30 ноември щеше да се навършат 150 години от рождението на Уинстън Чърчил, един от най-известните британци в историята. Политик, журналист, Нобелов лауреат по литература, два пъти министър-председател - изглежда, че е най-обаятелен човек. Но в действителност малцина могат да се сравняват с него по кръвожадност.

Според проучване на BBC от 2002 г. Чърчил е обявен за най-забележителния британец в историята. Удивителното единодушие на хората от 21-ви век, възпитани от телевизията и либералните вестници - и никога не познаващи истинският Чърчил.

Но бащите и дядовците на сегашните инфантилни жители на острова, които наистина познаваха Чърчил, бяха на друго мнение. Неслучайно, те масово и доста единодушно гласуваха „против“ „най-забележителния британец“ на изборите през лятото на 1945 г.: при това победителят, героят на великата война! Наистина трябва да се постараеш за да заслужиш това.

И Чърчил знаеше как да направи това като никой друг. В политиката той последователно и основно се луташе от консерватори към либерали и обратно, като неизменно нещастно губеше всички избори. Спечелил си репутация на дезертьор, при това изключително агресивен, некомпетентен и безпринципен: единственият принцип на Чърчил е личната амбиция. Той успява да проникне във властови позиции или чрез партийни листи, или чрез интриги: така получава и поста си на министър-председател през 1940 г.

Но дори и на най-високите постове го очакваха само провали, най-оглушителният от които беше като лорд на Адмиралтейството, когато поведе Кралския флот към катастрофата на Галиполи. Това също беше катастрофа за политическата кариера на Чърчил.

Връзките му му помогнаха да остане на повърхността и през 1940 г. той буквално повтори своя „успех“ (отново като лорд на Адмиралтейството), напълно губейки от германците, които, след като научиха за британските планове да завземат Норвегия, успяха да го направят първи.

След това дойде Дюнкерк, последван от война на унищожителни бомбардировки срещу Германия, в която некомпетентен командир започна съмнително (и, очевидно, най-успешното си) състезание за лаврите на най-големия военнопрестъпник на 20-ти век.

Но нека не избързваме. Да започнем отначало.

Роден със златна лъжица в устата, обречен от люлката на политическа кариера, Уинстън, който не беше много блестящ в обучението си (средната оценка беше три точки, поведението му беше лошо), рано показа своята психопатична природа.

Покръстен в англиканството, още в младостта си, с характерната си ярост, той скъса с християнството, предпочитайки алкохола и манията по войната. Завършил (след два неуспешни опита да се запише) Кралския военен колеж, той най-накрая се потапя в любимата стихия на войната: потушаването на кубинското въстание, наказателните акции в Судан, войната с бурите, Сомалия, Родезия...

Манията по войната и прекомерната жажда за власт очевидно са наследство от неговите предци (потомък по мъжка линия на първия херцог на Марлборо), докато алкохолът лекува пристъпи на черна меланхолия, когато политическата му кариера е изправена пред нов колапс.

В зряла възраст - осем силни пури на ден, при това пълен с галон силен алкохол. Вероятно само тази адска смес може леко да смекчи маниакалната природа на човек, чиято духовна структура е най-добре описана от следното изявление: „Ако Хитлер нахлуе в ада, ще сключа съюз и с дявола“ - това беше целия Уинстън.

Трябва да се каже, че арабският свят беше невероятно възмутен от думите за съюза на Чърчил с дявола срещу Хитлер, особено след като те единно се противопоставиха на Британската империя на страната на Германия.

Чърчил отговори на „всички тези негодници“ със същото, като нарече цветнокожите поданици на империята хора-зверове и веднъж заяви: „Мразя индианците. Те представляват зверски хора със зверска религия. Но той мразеше германците почти еднакво, настоявайки, че „индианците и германците по целия свят трябва да бъдат третирани като животни“.

Е, вероятно е време да преминем към основните подвизи на нашия герой. Сред които несъмнено гладът в Бенгалия заема видно място.

Почти четири милиона живота - това е цената на изкуствения глад, създаден от правителството на Чърчил през 1943-1944 г., което изнася цялата реколта от региона „за нуждите на фронта“. Апологетите се опитват да оправдаят Чърчил и все по-често просто премълчават геноцида, но фактите ясно показват умишленото зверство.

Този „масов убиец“ причини хуманитарна катастрофа в Бенгалия главно защото мразеше и презираше „тези зверове“, които смяташе също (или преди всичко) за изгубени за английската корона. На молбите на Леополд Емери и вицекраля на Индия Арчибалд Уейвъл да изпратят кораби с храна там, където хората умират от глад, отговорът беше язвителна телеграма: А защо Ганди още не е умрял?

Друго военно престъпление на Чърчил, едва ли по-малко от първото, е бомбардировъчната война, отприщена срещу цивилното население на Германия.

Когато Рибентроп, като германски посланик във Великобритания, се срещна с Чърчил, той му каза съвсем искрено: ако Германия се опита да си върне могъществото, ние ще я унищожим отново. Както виждаме, не става дума за Хитлер, или националсоциализма, или в каквото и да е друго. Всичко беше свързано с една и съща маниакална жажда за власт и инстинктивна омраза към всички тези, които посягат на нея.

През 1943-1944 г. бомбената война на Чърчил придобива формата на огнен холокост. Безспорният връх на което беше разрушаването на Дрезден - град, напълно лишен от каквато и да е военна инфраструктура, но препълнен до горе с бежанци.

„Не искам да чувам предложения за това как можем по-добре да унищожим важни военни цели в предградията на Дрезден, искам да чуя предложения за това как можем да изпечем 600 хиляди бежанци от Бреслау в самия Дрезден. Британският писател Дейвид Ървинг изрови този цитат от Air Historical Branch, файл CMS 608. Според главния маршал на авиацията сър Уилфрид Фрийман Чърчил е направил това изявление на 26 януари 1945 г.).

И още нещо, което трябва да знаете за нашия свят: през 1953 г. Чърчил е удостоен с Нобелова награда за литература „за своето майсторство... за брилянтното ораторско умение, с което говори в защита на най-висшите човешки ценности“.

Не трябва да ни учудва умението, с което в наше време превръщат и най-обладаните маниаци в най-изтъкнатите пазители на свободата и най-висшите човешки ценности. То, нашето време, като цяло изненадващо майсторски е способно да превръща изметта в герои, а героите в злодеи (и има към какво да се стреми: по-нататък, според Светото писание, ни очаква вълнуващото зрелище на превръщането на Антихриста в подобие на Христос).

А за нас той остава като: един от главните творци на световната война, която превърна християнска Европа в руини (и даде останалото от нея в ръцете на чичо Сам), който унищожи самата Британска империя (защото такъв беше резултатът от войната), стана носител на съмнителната титла предвестник и глашатай (да не забравяме речта на Фултън) на Студената война – ето кой е Чърчил.

С кого може да се сравни този наистина забележителен негодник в британската история? Знаем с кого - с неговия не по-малко изключителен предшественик, първият херцог на Марлборо, получил титлата си за блестящото предателство на крал Джеймс в дните на така наречената Славна революция.

Г.К. Честъртън пише за този велик човек в своята „Кратка история на Англия“: „Когато Уилям акостира на брега на залива Торбей по покана на други благородни виги, Чърчил реши да добави ярки краски към образа на Искариот, който бе взел за подражание. Първо той отиде при краля с декларации за любов и вярност. От него, начело на армията, той тръгна да защитава родината си от нашествието. След което спокойно предаде армията си в ръцете на завоевателя...”

Може би това е достатъчно.

Превод: ЕС