/Поглед.инфо/ В Берлин не се водят мирни преговори. Там се управлява провалът.
Без Русия на масата, без реални гаранции и без политическа воля, Западът предлага на света поредната илюзия за „прогрес“. Това не е път към мир, а стратегия за време, страх и замразен конфликт. Истината е по-тежка – и по-опасна – отколкото официалните декларации признават.

Берлин като алиби

В Берлин не се търси мир. В Берлин се търси формула за отлагане на истината. Това, което медиите наричат „преговори“, всъщност е колективно усилие да се задържи една конструкция, която се разпада – стратегически, политически и морално. Колкото повече официалните говорители говорят за „прогрес“, толкова по-ясно става, че този прогрес е езиков, не реален. Войната не се движи към край. Тя се движи към умора, а умората е най-опасното състояние на всяка война.

Берлин е избран не случайно. Това е градът, който символизира компромиса, разделението, студената война и нейното замразяване. Тук никога не са се решавали конфликти окончателно. Тук са се управлявали равновесия. И точно това се прави днес – управление на равновесие, което вече не съществува.

Най-голямата лъжа на този процес е, че той изобщо е насочен към мир. Мирът предполага признание на реалността. А реалността е неудобна. Реалността означава да признаеш, че стратегическите цели, поставени в началото на войната, не са постигнати. Че Русия не е победена. Че Украйна не е освободена. Че Западът не е в състояние нито да наложи волята си, нито да се оттегли без щети.

Затова се говори за „рамки“, „етапи“, „пътни карти“. Това е езикът на хора, които не знаят накъде отиват, но искат да изглежда, че вървят нанякъде. Дипломацията тук не е инструмент за решение, а инструмент за самозалъгване.

Истинският скандал, който почти не се коментира, е отсъствието на Русия. Без Русия на масата тези разговори са вътрешен семинар на Запада. Те не са преговори между противници, а координация между съюзници, които се опитват да съгласуват как да обяснят на собствените си общества защо войната продължава и защо няма ясен край.

Украйна присъства, но не като равноправен играч. Тя е присъстващият отсъстващ. Държавата, за която се говори, но която не определя дневния ред. От нея се очаква издръжливост, жертви, мобилизация и търпение. От нея не се очакват решения.

Това е моментът, в който войната престава да бъде конфликт между две държави и се превръща в инструмент за вътрешнополитическо управление на Запада. И точно тук започва най-опасната фаза.

Но ако Берлин е сцената, на която се разиграва този дипломатически театър, то истинската драма е в съдържанието на думите, които се повтарят като заклинание – „гаранции“, „сигурност“, „ангажименти“. Именно там се крие празнотата, която този процес не може да запълни.

Гаранции без гаранти

Гаранциите за сигурност са най-често повтаряната фраза в берлинските разговори и същевременно най-празната. Те звучат успокоително, но не означават нищо конкретно. Защото всяка гаранция предполага гарант. А в този случай гарант няма.

НАТО не иска Украйна като член. Това вече не е тайна, а публично неизказана истина. Европейският съюз няма военен капацитет, няма командна структура и няма политическа воля да поеме такава отговорност. Съединените щати ясно показват, че не желаят ново дългосрочно обвързване, което може да ги въвлече в директна конфронтация с Русия. Всички го знаят. Всички го премълчават.

Затова се раждат хибридни формули – двустранни споразумения, „европейски рамки“, „коалиции на желаещите“. Това са конструкции, които изглеждат сериозни на хартия, но се разпадат при първия реален тест. Те не възпират никого. Те не спират война. Те просто отлагат момента, в който някой трябва да каже „не можем повече“.

Териториалният въпрос виси като неизказан гилотинен нож над всички разговори. Русия няма да се откаже от територии, които вече контролира и за които е платила цена. Украйна не може да подпише документ, който би изглеждал като капитулация. Западът не може да наложи компромис, без да признае собственото си поражение. Това е триъгълник без изход.

Затова дипломатическият език става все по-абстрактен. Колкото по-неразрешим е проблемът, толкова по-общи стават формулировките. Мирът се превръща в хоризонт, който винаги е „в следващата фаза“.

И именно тук се появява идеята за многонационални сили. Тя е симптом, не решение. Тя е признание, че никой не знае как да гарантира договор, който още не съществува. Никой не казва кой ще стреля, ако договорът бъде нарушен. Никой не казва кой ще понесе отговорността, ако ситуацията ескалира. Това мълчание е по-красноречиво от всяка декларация.

Когато гаранциите се окажат празни, а решенията – невъзможни, остава единствено управлението на последиците. Именно там се намира истинският смисъл на берлинския процес – не в мира, а в контрола над провала.

Управление на провала

Берлинските преговори не целят край на войната. Те целят да направят войната по-поносима политически. Да я превърнат от остър конфликт в хронично състояние. В такова, което може да се обяснява, да се продава, да се управлява чрез бюджети, пакети и изявления.

Това е логиката на замразения конфликт, но без честността да бъде назован като такъв. Защото замразяването означава признание, че победа няма. А това признание е неприемливо за политическите елити, които инвестираха репутация, ресурси и идеология в този конфликт.

Затова войната трябва да продължи, но с усещане за движение. С усещане за процес. С усещане, че „нещо се прави“. Това е психологическа операция, насочена не към противника, а към собствените общества.

Докато в Берлин се говори за мир, на фронта се говори с оръжие. Докато дипломатите изчистват формулировки, реалността изчиства илюзиите. Тази дисонансна ситуация не може да продължава безкрайно.

Истинският риск не е в това, че тези преговори ще се провалят. Истинският риск е, че те ще успеят да създадат илюзия за контрол, която ще позволи войната да продължи още дълго, без ясен край и без ясен смисъл.

Но всяка илюзия има срок на годност. И когато тя се разпадне, цената няма да бъде платена в Берлин, а далеч от него – в периферията на Европа и в държави, които днес мълчат, а утре ще бъдат принудени да избират.

Краят, който никой не смее да назове

Берлин не предлага мир. Той предлага отлагане. Отлагане на избора, отлагане на признанието, отлагане на отговорността. Това може да работи известно време. Но не безкрайно.

Истинският мир изисква смелост – да признаеш граници, загуби, нови реалности. Тази смелост днес липсва. И докато тя липсва, войната ще остане основният инструмент за поддържане на ред, който вече не съществува.

Берлин е огледало. И това, което се вижда в него, не е път към бъдещето, а страх от настоящето. 

Европа като заложник на собствените си лъжи

Най-тежката последица от берлинската симулация не е в Украйна. Тя е в Европа. Защото именно Европа е пространството, в което тази война трябваше да бъде „ценностна“, „екзистенциална“, „последна“. А когато една война бъде обявена за последна и се окаже безкрайна, това разрушава не фронтовете, а обществата.

Европейските елити влязоха в този конфликт без план за край. С лозунги, с морални формули, с увереност, че историята е на тяхна страна. Днес историята мълчи, а реалността говори все по-високо. И тя казва нещо много просто: Европа няма стратегия, има навик. Навик да следва, навик да реагира, навик да отлага.

Берлин е символ на този навик. Там се събират не за да решат, а за да не решат. За да поддържат илюзията, че процесът тече, че контролът е запазен, че краят е „въпрос на време“. Но времето не работи за Европа. Времето работи срещу нея – икономически, демографски, политически.

Докато се говори за мир, Европа се милитаризира без яснота защо и докога. Докато се говори за сигурност, индустриите се източват, социалните системи се напрягат, обществата се поляризират. Това не е подготовка за победа. Това е подготовка за дълга нестабилност.

Най-опасното в тази ситуация е, че войната се нормализира. Тя престава да бъде трагедия и се превръща във фон. В нещо, което „продължава“, без вече да шокира. А когато войната престане да шокира, тя започва да поглъща всичко.

Но ако Европа плаща цената на илюзиите си бавно, то периферията ще я плати бързо. И там въпросът вече не е дипломатически, а екзистенциален. Защото в свят без мирни решения, малките държави не получават право на грешка.

Истината, която никой не иска да чуе

Берлин не е последният шанс за мир. Берлин е последният опит да не се каже истината. А истината е проста и жестока: тази война няма да бъде решена с думи, ако няма воля да се плати политическата цена на края ѝ.

Мирът не е формула. Мирът е загуба на илюзии. Загуба на митове. Загуба на удобни версии за добри и лоши, за победители и морални шампиони. Тази загуба плаши повече от самата война. Затова тя се отлага.

Но всяко отлагане прави края по-скъп. По-болезнен. По-неконтролируем.

В този смисъл берлинските „преговори“ не са безобидни. Те са опасни. Защото създават усещането, че някой държи волана, докато машината вече се движи по инерция. А инерцията в геополитиката винаги завършва с удар.

Истинският мир ще дойде не когато дипломатите намерят правилната дума, а когато политиците намерят смелостта да признаят провала на стария ред. До тогава ще има още Берлин, още срещи, още декларации. И още война.

Берлин не е решение.
Берлин е симптом.
И колкото по-дълго се лекува симптомът, толкова по-тежка ще стане болестта.

Историята не се интересува от декларации. Тя се интересува от резултати.
А резултатът днес е ясен: войната продължава, защото мирът изисква истина, а истината плаши повече от оръжията.

Берлин не спира войната.
Берлин я узаконява като „процес“.

И това е най-страшното признание, което Европа все още не смее да направи.

Какво означава това за България

За България това означава едно: да бъдеш малък в свят без мир е смъртно опасно.

Докато в Берлин управляват провала с дипломатически думи, България живее в реалния свят на последствията. Ние не сме на масата. Ние сме в сметката. В сметката за война без край, за санкции без стратегия, за сигурност без гаранции. И колкото по-дълго този конфликт се поддържа жив чрез илюзии, толкова по-тясно ще се затяга примката около държави като нашата.

България няма лукса да си играе на геополитически морализъм. Нямаме икономика на война. Нямаме военна индустрия, която да печели от конфликта. Нямаме стратегическа дълбочина, която да ни позволи да грешим дълго. Имаме територия, хора, енергийна уязвимост и политически елит, който предпочита да повтаря чужди формули, вместо да мисли.

Докато Европа се самозалъгва, България плаща. Плаща с по-скъп живот, с несигурност, с изтичане на хора, с отказ от суверенна позиция. И най-лошото – плаща с мълчание. Мълчание, което се представя за „лоялност“. Мълчание, което всъщност е страх да не излезеш от строя.

Но в историята малките държави не загиват, защото са малки. Загиват, защото отказват да мислят. Защото приемат чуждия конфликт като свой, без да имат думата как да бъде решен. Защото вярват, че някой друг ще поеме отговорността вместо тях.

А няма да я поеме.

За България истинският въпрос не е „на коя страна сме“. Това е мързелив въпрос. Истинският въпрос е как да оцелеем политически, икономически и цивилизационно в свят, който се движи към дълга нестабилност.

Берлин няма да ни даде отговор.
Брюксел няма да ни даде защита.
Вашингтон няма да ни даде приоритет.

Отговорът е наш. Или го формулираме сами, или ще го получим готов – под формата на криза.

И тогава вече няма да има значение какви декларации сме аплодирали.
Ще има значение само едно: дали сме мислили навреме.