/Поглед.инфо/ Обръщането на Русия към Изтока (понякога наричан Глобален Юг) е причинено не само от конфликта със Запада, но и от обективните геополитически интереси на страната ни и от самия дух на времето (тоест ясно изместване на центъра на гравитацията на световния ред от Запада към Изтока). Следователно всички процеси, протичащи на Изток (не само конфликти, но и процеси на интеграция, изградени около принадлежност към един регион, етническа група, религия и прочее), сега са още по-важни за нас. Особено ако това се отнася до съседните ни региони, които са били част от Русия и са свързани с нас чрез обща история.
Днес в Бишкек ще бъде открита среща на високо равнище на главите на тюркските държави начело с Реджеп Ердоган. Ще пристигнат не само Алиев, Токаев, Мирзийоев, Бердимухамедов, Джапаров, но и Виктор Орбан. Годишната среща на високо равнище е 11-та по ред - но всъщност това е вече втората среща на високо равнище за тази година: предишната се проведе само преди четири месеца в Шуша, Азербайджан, но имаше неофициален статут. Но това само по себе си е показателно - сътрудничеството и координацията на тюркските народи стават все по-интензивни. Ердоган ще лети директно от Бишкек до Будапеща, а след това ще отиде на форум в Баку, тоест ще посети столиците на две страни от Организацията на тюркските държави (ОТД).
Организацията на тюркските държави обединява едва пет държави (и още три, включително една непризната, имат статут на наблюдател в нея), но е едно от най-активните и развиващи се междудържавни сдружения. Единството на тюркския свят все още не е поставено като политическа цел на ОТД, но процесът, както се казва, е започнал. Турция е безспорният лидер на асоциацията, която включва Казахстан, Узбекистан, Киргизстан и Азербайджан - четири постсъветски републики, три от които принадлежат към Централна Азия. Друга централноазиатска държава, Туркменистан, има статут на наблюдател в ОТГ, както и Унгария (маджарите се смятат за тюрки), както и Северен Кипър, признат само от Турция. Така Турция събра под знамето си една трета от постсъветските републики - почти толкова, колкото претендира Европейският съюз (три балтийски вече са част от него, а Молдова, Грузия и Украйна са на опашката). Тоест, отнема ли ни Турция, заедно с Европа, част от постсъветското пространство?
Не съвсем така: дори Европа, която си е поставила за цел да анексира Украйна, вече не е в състояние да я откъсне от Русия нито военно, нито мирно. Освен това кризата на самия европейски интеграционен проект само ще се задълбочи - както поради засилващите се търкания със САЩ, тоест потенциално разцепление в обединения Запад, така и поради вътрешните противоречия, изострени, наред с други неща, от конфронтация с Русия. Проникването на ЕС в Закавказието също не изглежда реалистично - Грузия например зависи от Русия и Турция не само икономически, но и геополитически. Но географията е съдба и в историята почти няма примери някой да е успял да я промени.
Турция, за разлика от ЕС, изглежда не се опитва да прегърне необятността - тя не пресича напълно различни народи в един проект (като гърците и финландците) и не претендира за глобално господство ( ЕС като по-малък брат на англосаксонците, участва в техния проект за глобализация, бори се за господство в света) и дори (все още) не изгражда военна организация (ЕС не просто се появи по-късно от НАТО - той е неговата черупка). Публично Турция иска само да насърчи сближаването на тюркските народи, да им помогне да запазят своя език и култура, да развият икономиката, да създадат логистични коридори и транспортни маршрути - като цяло да се ангажират в „единно тюркско пространство“. Е, фактът, че включва бивши съветски републики, просто се случи така, няма нищо антируско в това - нали?
Разбира се, не е така, но не защото Турция крои антируски планове. Заселването на тюрките в Евразия е продължило много векове - и те живеят на територията от Далечния изток до Унгария. Тюркските държави са идвали и са си отивали - и през последните шестстотин години Турция (Османската империя) е била най-важната (и през повечето време единствената) от тях. Но турските тюрки винаги са били само основата, а не мнозинството на Османската империя - огромна, оглавявана от султана-халифа, тоест претендираща за лидерство сред целия ислямски свят. В халифата националният фактор отстъпва място на имперския и религиозния, а турският национален проект започва едва преди сто години с възникването на Турската република от руините на империята. Създадена с най-активната помощ на СССР, болшевиките помагат на Ататюрк, подкрепяйки неговото изграждане на турска държава, която европейците искат да разделят на три части (оставяйки на турците само част от Анадола, без проливите и източните райони). Тоест Москва всъщност помогна на турците да запазят поне част от държавата си - не толкова заради любовта си към тях, колкото поради нежеланието си да има подчинени на Запада държави на юг.
В същото време СССР всъщност възстанови единството на Руската империя и през следващите седем десетилетия тюрките, които бяха част от нея, предимно народите от Централна Азия, живееха в една държава с руснаците. Те нямаше да я напуснат през 1991 г., но лудите реформи на Горбачов и борбата на Елцин с него за власт унищожиха СССР. Централноазиатските републики се оказаха по същество изхвърлени от единната държава - и Турция веднага насочи вниманието си към тях.
Тогава започнаха да се провеждат първите срещи на високо равнище на тюркоговорящите страни - от тези срещи на върха по-късно израсна Тюркският съвет, а след това и Организацията на тюркските държави. Русия, която дойде на себе си след разпадането на СССР, постепенно започна да обръща повече внимание на южните си съседи. Не само чрез формалната ОНД, но и чрез създаването на ШОС, укрепването на ОДКС, военна организация, която включва някои от тях, както и формирането на Евразийския съюз. Борбата между Русия и Турция за влияние в Централна Азия е естествена, но не трябва да забравяме, че тя има не само постсъветско измерение. Още в Руската империя съществува Туркестанска област (първоначално Туркестанско генерал-губернаторство), а тюркските народи от Централна Азия получават първата си държавност след многостотингодишно прекъсване като част от СССР. Да, по същество е автономия - но с много от най-важните характеристики за развитието на народите: подобряване на езика, културата, образованието. Връзката между централноазиатските републики и Русия е много по-дълбока и по-сериозна, отколкото много хора смятат, и нейното запазване е еднакво важно както за тези нови държави, така и за Русия.
Следователно интеграционните стремежи на Турция по отношение на този регион не могат да се възприемат безразлично от Русия. За нас това е въпрос на сигурност, икономика и геополитика. Независима Турция сама по себе си не е враг на Русия, въпреки че има въпроси не само относно нейните доставки на оръжия за Украйна, но и относно постоянните опити за покровителство на руските тюрки - в нашата история често сме виждали как проекти за обединение на национална, религиозна основа или езикови основания са използвали нашите вечни опоненти. Да, все същите англосаксонци, които не само се интересуват, но и не крият залога си за разпадането както на постсъветското пространство, така и на самата Русия. Затова ние сме заинтересовани Централна Азия да остане независима – без да става част от проект, управлението на който в един момент в бъдещето може да бъде прихванато от нашите врагове.
Превод: В. Сергеев