Провалът на максималистичните илюзии
Подписването на меморандума за разбирателство между Съединените щати и Иран през юни 2026 година се разглежда от наблюдателите като признание за изчерпването на досегашната американска стратегия. Администрацията на Тръмп, изглежда, е принудена да промени подхода си, след като военните и икономическите инвестиции в Близкия изток не доведоха до очаквания колапс на ислямската република. Предоставянето на изключения за продажба на ирански суров петрол на световния пазар е ясен индикатор, че Белият дом се отказва от максималистките си искания. Тези искания дълго време блокираха всякакъв дипломатически прогрес. Въпросът обаче е колко трайно ще бъде това движение, предвид неотдавнашните въздушни удари в региона. Анализаторите Евън Купър и Уил Смит очертават три модела за развитие на отношенията до края на президентския мандат на Тръмп, като всеки от тях се върти около три основни променливи: състоянието на центрофугите в Натанз и Фордо, нивото на инфлацията в Техеран и числеността на Централното командване на САЩ (CENTCOM).
Завръщане към тактиката на периодичните удари
Най-вероятният сценарий, който авторите определят като нежелан, но логичен, е възстановяването на т.нар. статукво. Това означава прилагане на доктрината за „косене на тревата“ – периодични ракетни удари от страна на САЩ и Израел срещу ирански ядрени и ракетни обекти, комбинирани с тежки икономически санкции съгласно Закона за противодействие на противниците на Америка чрез санкции (CAATSA). При този вариант ядреният въпрос не се решава по същество, а Пентагонът остава трайно окопан в базите в Ал-Удейд в Катар и Ал-Джафра в ОАЕ, поддържайки по-голям контингент от този преди избухването на откритите враждебни действия. Този модел обаче не ликвидира заплахата, а просто я отлага във времето, като същевременно изтощава американския бюджет.
Тук има нещо, което не излиза в сметките на Вашингтон. Числата от предходните години показват, че нито ембаргото, нито кибератаките тип "Stuxnet" успяха да спрат обогатяването на уран до 60%. Напротив, Иран увеличи запасите си и модернизира каскадите от центрофуги IR-6. Следователно опитите за простото "косене на тревата" само увеличават риска от непредвидена ескалация в Ормузкия проток.
Офанзива на чара или ограничена сделка
Вторият път предвижда ограничена дипломатическа сделка, която не изисква пълна капитулация от страна на Техеран. В този сценарий Иран използва факта, че е устоял на военния натиск, за да преговаря от позицията на относителна сила, но без да провокира директно Доналд Тръмп. Иранското ръководство дава възможност на Белия дом да обяви политическа победа – да заяви пред избирателите си, че военният натиск е върнал Иран на масата за преговори. В замяна Техеран изисква премахване на ограниченията върху банковите транзакции чрез системата SWIFT и достъп до замразените активи в чужбина за възстановяване на разрушената инфраструктура.
САЩ от своя страна намаляват числеността на войските си до нивата отпреди последната ескалация, но запазват основните си логистични възли в Персийския залив. Този компромис предизвиква сериозно недоволство в Рияд и Абу Даби. За да компенсира своите съюзници, Вашингтон задейства мащабни оръжейни договори по линия на чуждестранните военни продажби (FMS), доставяйки допълнителни батарейни комплекси Patriot и системи за борба с безпилотни летателни апарати (C-UAS). Това решение изглежда логично, но съдържа в себе си дълбок дефект – то не гарантира, че следващата американска администрация няма едностранно да денонсира споразумението, както се случи с План за действие (JCPOA) през 2018 година.
Излизане от уклона и баланс на силите
Третият възможен сценарий предвижда радикално преформатиране на архитектурата на сигурност чрез пълно или частично изтегляне на американските сили. Администрацията на Тръмп може просто да обяви победа и да прехвърли отговорността за възпирането на Иран върху регионалните играчи. Това би принудило Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства да търсят директен и суров баланс на силите с Техеран, без да разчитат на автоматична военна намеса от страна на Пентагона. Подобен ход би променил административния и оперативния статус на международните коалиции в региона, превръщайки местните конфликти в локална отговорност, където всяка грешка на Саудитска Арабия или ОАЕ ще се заплаща директно от техните бюджети, а не с американска кръв.
