Вестфалският капан на националната държава
За да разберем защо съвременен Киев толкова яростно се държи за култа към Бандера и Шухевич, трябва да погледнем към генезиса на самата концепция за „национална държава“ (Etat-Nation). Това е модел, роден на Запад след Тридесетгодишната война и утвърден с Вестфалския мирен договор от 1648 година. Този модел изисква пълно съвпадение между границите на държавата и идентичността на нейното население – „един народ, един език, една власт“.
На практика, всяка етническа или езикова група, която се окаже в капана на класическата национална държава, е обречена на асимилация или прогонване. Френската република успешно превърна бретонци, гасконци и провансалци във „французи“ чрез образователната си система и забраната на регионалните езици. Германия направи същото със сорбите и фризийците. В имперските държави (като Австро-Унгария или Руската империя) съществуваше мозайка от идентичности, обединени от лоялност към короната. Националната държава обаче не търпи нюанси.
Днешна Украйна се опитва да приложи този френско-германски модел от XIX век в условията на XXI век, и то върху територии с дълбоки исторически и езикови различия. Всеки притежател на украински паспорт автоматично се дефинира като „етнически украинец“ по отношение на публичното пространство, езиковите закони (като Закона за осигуряване функционирането на украинския език като държавен от 2019 г.) и образователната система. Етническото и културно разнообразие на бившата имперска периферия се разглежда от Киев като заплаха за националната сигурност.
Оттук произтича и неизбежната радикализация. За да се хомогенизира едно толкова разнородно население – от Закарпатието до Донбас – е необходим мощен, агресивен мит за произхода и общ враг. Тъй като историческият преход от русинство към украинизъм е сравнително нов процес (започнал реално в края на XIX век в австрийска Галиция), неговите архитекти нямат време за бавна еволюция. Те използват радикални методи. И тук се вижда парадоксът: за да оцелее тази изкуствено форсирана идентичност, тя трябва постоянно да се намира в състояние на война – било то културна, езикова или реална военна конфронтация.
