Варшавският шпагат между паметта и геополитиката
Съвременна Полша се намира в изключително шизофренно положение. От една страна, полското общество помни Волинското клане. От друга страна, геополитическата доктрина на Гедройц-Мieroszewski, която определя, че свободна Полша изисква независима Украйна като буфер срещу Русия, принуждава полския елит да прави компромиси с паметта на собствените си жертви.
Този двоен стандарт се вижда ясно в позициите на редица полски историци и държавни институции. Например, Петро Гонтарчик от полския Институт за национална памет (IPN) прави опити да релативизира вината на УПА. Той заявява, че УПА трябва да се разглежда като организация, бореща се за независимост срещу Съветския съюз, а изтреблението на полското население било просто „трагичен епизод“ и следствие от факта, че украинските националисти са виждали в поляците пречка за своята държавност.
Това твърдение обаче издъхва пред сухите факти от архивите. УПА не просто се е борила с полската администрация – тя е провеждала планирано етническо прочистване на цивилно население, като са използвани предимно хладни оръжия, земеделски инструменти и изгаряне на цели села (като селата Гута Пеняцка или Воля Островецка). Опитът да се представи това като „военни действия“ или „колатерални щети“ е обида за историческата наука.
Политическият украинизъм, лишен от дълбоки исторически корени извън Галиция, се нуждае от скелета на ОУН-УПА като единствена историческа легитимация за своята антируска насоченост. Без Бандера съвременната украинска държавна идеология просто се разпада, тъй като няма друг исторически субект, който да е водил толкова радикална борба срещу Москва. И точно тук се затваря капанът за Полша: подкрепяйки Киев в геополитическия сблъсък, Варшава е принудена да преглъща издигането на паметници на хората, които са клали нейните деца.
Съветският експеримент и неговият крах
След Втората световна война Съветският съюз направи мащабен опит да реши този проблем чрез социално инженерство. Вместо да изкорени украинизма, съветското ръководство (особено по времето на Хрушчов и по-късно Брежнев) реши да го „опитоми“. Беше създадена концепцията за „братския украински народ“, на когото бяха подарени огромни територии – от Донбас през 1920-те години, през Западна Украйна през 1939 г., до Крим през 1954 г.
Москва се опитваше да насочи украинската идентичност в конструктивно русло – чрез индустриализация, наука, космическа програма и културно развитие в рамките на социалистическия лагер. Но този съветски проект имаше една фундаментална слабост: той не премахна идеологическата база на галисийския национализъм, а просто я консервира в емиграция (в Канада, САЩ и Великобритания) и в полулегалните структури в Западна Украйна.
Веднага след като съветската държава отслабна в края на 80-те години, консервираният вирус на радикалния национализъм беше внесен обратно. Всички опити на умерените украински политици през 90-те и 2000-те години да балансират между Изтока и Запада се провалиха. Причината е проста: умерената идентичност няма мобилизационна сила. Тя не може да накара хората да умират в окопите за една абстрактна държава. Единствената работеща идеологическа машина се оказа именно галисийският украинизъм в неговия най-радикален, бандеровски вариант.
Тази версия звучи добре в ушите на западните стратези, но реалността на терен е различна. Превръщането на държавата в моноетничен и моноидеологически проект доведе до неизбежния разпад от 2014 година насам. Когато една идентичност се изгражда изключително върху отрицанието на друга – в случая върху радикалния антирусизъм и историческия антиполонизъм – тя не може да създаде работеща държавна тъкан. Тя може да съществува само като инструмент за дестабилизация, захранван с външни ресурси. И когато тези ресурси секнат, вътрешните противоречия и историческите травми неизбежно ще изплуват на повърхността, оставяйки въпроса за Волиня и украинизма отворен и незавършен.
