/Поглед.инфо/ Александър Бовдунов е евразийски експерт по геополитика и международни отношения, който говори за своето ключово изследване за състоянието на Източна Европа днес, което произведе голямо впечатление на консервативното общество в Русия и стана важна опора за разбирането на политическите и философски процеси, случващи се в този регион.

– Александър, от колко време се интересуваш от Източна Европа? Защо започна да я изучаваш?

– Първо започнах да изучавам Румъния, когато учих в МГИМО. Вторият ми чужд език беше румънският. Тогава развих интерес към румънската консервативна православна мисъл и по съвпадение, в същото време започнах да превеждам нещо, а след това прерасна в по-широк, комплексен интерес към региона [на Източна Европа]. Тогава се оказа, че понятието "регион" е слабо приложимо към тази сложна гранична структура. Всъщност този регион е плаваща граница между Русия и Европа.

Впоследствие въпросите какво да се прави с тази граница, какви могат да бъдат алтернативи на настоящата геополитическа ситуация, прераснаха в научен интерес, в докторска теза за алтернативна геополитическа реорганизация на Европа. Интересува ме проблемът какви алтернативи на своето статукво виждат източноевропейците. В крайна сметка тя се превърна в книга и по съвпадение публикуването на книгата се случи в бурно време, когато интересът към региона нарасна значително.

– Кога започнахте да пишете книгата?

– Основният корпус е написан през 2012-13 г. при подготовката и защитата на дисертацията за научна степен кандидат на политическите науки. После я актуализирах, написах няколко нови глави, изцяло посветени на философските пространства на Източна Европа. Тоест книгата е писана с прекъсвания: първо през 2010-те и допълнена през 2020-21.

- Казахте, че интересът към Източна Европа се е увеличил през „горещото време”. Специалната военна операция по някакъв начин повлия на съдържанието на книгата, направихте ли някакви допълнения след нейното начало?

– За съжаление нямаше такава възможност, тъй като по това време книгата беше изпратена за публикуване. Концептуално обаче нищо не се е променило в региона. По-скоро онези атлантически стратегии за контрол над региона и разширяването му в статут на „буферна зона“ на изток, които се обсъждат в книгата, станаха още по-отчетливи.

Ясно е, че позицията на определени политици също се променя, защото някои автори, които бяха открито проруски, бяха принудени да млъкнат. Но вече е ясно, че тази тенденция се променя.

Тоест експертите започват да се противопоставят на доставката на оръжие за Украйна, говорят за нормализиране на отношенията с Русия и т.н. Мисля, че всъщност всичко ще се върне към нормалното. Освен това, колкото повече успех постигне Русия, толкова по-добре, парадоксално, ще бъде третирана.

Колкото по-силно Русия действа в рамките на специалната военна операция, толкова по-добро ще бъде отношението към нея на онези, които досега са заели скептична и изчакваща позиция, но не са готови да приемат дегенерацията и деградацията, която носи съвременната западна цивилизация.

Ще трябва да се съобразяват със силната Русия, а здравите консервативни и традиционалистки (в най-широкия смисъл на думата) сили ще видят подкрепа в силна Русия. Мнозина вече смятат, че трябва да се ориентират към Русия, че тя е важен играч на геополитическата арена, предизвикващ Запада.

– В тази връзка как виждате отношенията между Русия и страните от Източна Европа след края на спецоперацията?

– Мисля, че сегашното захлаждане е временно и в бъдеще просто ще трябва да търсят диалог. И тогава геополитическите антиатлантически, континенталистки концепции, дори и сега да съществуват само на ниво идея и да не се подкрепят от голям брой хора, ще изиграят своята роля, ще бъдат принудени да се обърнат.

Основното нещо е да има идеи и тях ги има. Те живеят до нас и ми се струва, че ще дойде известна преориентация, поне в страни, където има сериозни проруски позиции, например в България, в Словакия.

С Полша е по-трудно: трябва да водим сериозен, дълбок цивилизационен диалог с нея, защото в много отношения сме антиподи, а полско-руският спор не е толкова спор между католицизма и православието, а спор между две големи сили, които се опитаха да концентрират хегемонията в ръцете си в тези части на Европа.

Русия успя, Полша не. Възниква въпросът: правилен ли беше изборът, който Полша направи? Полската имперска носталгия се проявява по различни начини: както в политиката на създаване на прометеизма, така и в идеята на Ягелон, за която се говори в моята книга, и в един вид „носталгия“ по Руската империя! По тази тема мога допълнително да препоръчам книга на полския автор Мариуш Свидер „Как изградихме Русия“.

Това е много популярна книга в Полша: има много издания, поляците се интересуват активно от нея. Разказва каква роля са изиграли поляците в историята на Русия, че в Руската империя е имало много повече поляци в армията, в административните органи, в полицията, отколкото представители на други етнически групи, че са участвали в създаването на руската култура . И сега са носталгични по величието, което им даде тя.

Ние предлагаме да търсят това величие заедно с Русия, а не срещу Русия, не за интересите на западните либерални доктрини, които в крайна сметка ще унищожат Полша. Няма смисъл полските „крилати хусари“ да се противопоставят на Русия, ако ЛГБТ общностите им идват зад "перата". Заплахата за тяхната идентичност не идва от Русия.

– Книгата ви направи положително впечатление на голяма част от консервативната общност в Русия, защото темата за Източна Европа сега вълнува мнозина. Кажете ми, има ли руски изследвания върху този регион или неговите отделни аспекти, философски или геополитически, които бихте могли да дадете за пример и които може би са повлияли и на вашата работа?

– Преди всичко „Номахия” от Александър Гелиевич Дугин, има два тома, които се занимават пряко с регионите на Източна Европа. Като цяло дискусиите, които се провеждаха в рамките на Центъра за консервативни изследвания през 2010-те години, повлияха. Вярвам, че това са образцови произведения, които трябва да се четат.

Що се отнася до други руски произведения, смятам, че в момента се публикуват малко сериозни неща. Можете да потърсите преводи на литовски автори, като Антанас Мачейна, който е преведен блестящо от Максим Медоваров, както и на румънски автори.

– В книгата си посочвате също, че освен от "Ноомахия", книгата ви е повлияна и от други трудове на Дугин – "Геополитика" и "Основи на геополитиката". Такива концепции като цивилизационния подход и четвъртата политическа теория играят ли роля във вашето изследване?

– Цивилизационен подход – да. Колкото до Четвъртата политическа теория, не пиша директно за нея. Но в книгата има параграф, озаглавен „Голяма Източна Европа: Пробуждане или „Рестарт““, която говори за концепциите на „Великото пробуждане“ и как може да се провежда контрахегемонистичен дискурс, който е свързан с понятието „трети традиционализъм“ – апел към селския хоризонт.

Струва ми се, че се комбинира с Четвъртата политическа теория. Самият феномен на източноевропейския популизъм е просто опит за излизане отвъд дихотомията дясно-ляво, което всъщност е израз и отражение на един и същ просветителски проект, но в различни формати. Така че отчасти всичко това отразява концепциите на това, което Александър Гелевич нарича Четвърта политическа теория.

- Относно цивилизационния подход: отделяте ли Източна Европа като отделна цивилизация, или има твърде много вътрешни противоречия, които пречат на това?

– Не, този регион, разбира се, не може да се счита за отделна цивилизация – това е поле на контакт между различни цивилизации: ислямска, православна, католическа. Друго нещо е, че в тази област има нещо общо, от което може да се изгради проектът за Велика Източна Европа, а именно консервативен компонент, който очевидно присъства в тези страни и който е частично свързан с нас.

Има още един пласт – същият този селски хоризонт, защото Източна Европа е родното място на европейското селячество, където цивилизацията на Великата майка е насложена върху Дионисианството (Дионис идва от Източна Европа, от Тракия). И тези философски хоризонти също са важни за намирането на общ език.

Има общи точки дори в славянската идея, защото, изглежда, панславизмът и евразийството не са много съвместими, но всъщност трябва да се обърнете към дълбокото измерение на славянската идея, към езика, към езиковото изследвания, до опитите за формиране на философия, основана на езика.

Така македонският философ Бронислав Сарканянц отбелязва, че може да се проследи как философските концепции, които съществуват в южнославянските езици, са изминали дълъг път от гръцката традиция, в латинската, германската, руската, сръбската и т.н.

Имахме Кирил и Методий, имаше традиция на превод от гръцки, който всъщност беше превод от философски гръцки, езика на Новия завет и християнския платонизъм. Защо не се обърнем заедно към кирило-методиевската традиция? Това вече е доста интересно предизвикателство.

Вместо да преминем през веригата на загуба на смисъл, ние можем да се опитаме да достигнем до Античността чрез общата ни кирилско-методиевска традиция. Образът на Кирил и Методий е важен и за нас, и за сърбите, и за словаците, които имат Кирило-Методиевия кръст на герба си.

При словаците могат да се открият дълбоки руски, славянски тенденции. Може да се открият взаимни влияния на философските течения: същите словаци имат философска школа, основана от Николай Лоски.

С поляците ни обединява фигурата на Тадеус Зелински, интересен и голям специалист по античността, основоположник на идеята на славянския ренесанс. Като цяло има много различни слоеве, които се пресичат и припокриват един друг и това прави региона интересен.

– До какви изводи стигате в книгата си и какви надежди изразявате по отношение на бъдещето на Източна Европа?

– Изводът е следният: можем да изградим проект за Източна Европа. Този проект ще бъде уважаван, ще се зачита идентичността на региона. Страните от Източна Европа трябва да се обърнат към дълбоките философски хоризонти, които ги обединяват, от една страна.

От друга страна, прагматичните и геополитическите аспекти играят важна роля. За целта е необходимо преди всичко да се сложи край на западноцентризмът, който не позволява на Източна Европа да настигне Запада, защото самият дискурс сега се изгражда по такъв начин, че е невъзможно да го настигне, Източна Европа завинаги е принудена да бъде вътрешният "Друг" на Запада, да го копира, да елиминира собствените си характеристики, а Русия - да бъде външният "Друг".

Това, което Европа в момента отрича сама по себе си, се проектира върху образа на „Другия“. За да излезете от този порочен кръг е необходимо да напуснете „Другата“ Европа, да станете „Другата Европа“. Трябва да търсят своята алтернатива в традициите и заедно с Русия.

Превод: СМ

ВАЖНО!!! Уважаеми читатели на Поглед.инфо, ограничават ни заради позициите ни! Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?