/Поглед.инфо/ Крепостничеството, което се появява в белоруските земи по времето на Великото Литовско княжество, има особеността, че в случая между господари и крепостни селяни съществуват не само класови, но и етноконфесионални борби.
Собствениците на земя като правило са католици, поляци и полонизирани благородници от белоруски или литовски произход. Селяните са белоруси, православни християни и униати. Крепостничеството, основано на класовото неравенство, само по себе си създава социално напрежение, което периодично води до селски бунтове. Белоруският историк, професор от Санкт Петербургската духовна академия Михаил Осипович Коялович (1828-1891) дава следната оценка на положението на обикновените хора: “Робство, ужасно робство, каквото единствено може да се наблюдава в демократичните общества, е легнало на него с такава тежест, както лежи върху негрите от южните американски щати”.
След разделянето на Полско-литовската Речпосполита, белоруските земи стават част от Руската империя. По този начин позицията на земевладелците бива засилена. Същият историк Коялович пише, че крепостничеството под полска власт е по-лошо от крепостното право в Русия. Въпреки това, ако в Полско-литовската общност селяните заплашват единствено земевладелците с техните въстания, то след разделянето на Полша силната централизирана държава се изправя в защита на шляхтата: „Русия, със своята държавна организация, пълна със сила и винаги способна за възстановяване на реда, спасява полската шляхта от този страх. Те биха могли спокойно да смажат селянина, лишен от всякаква възможност и надежда да обуздае пана”.
Един от най-впечатляващите примери за подигравка с белоруски селяни през 1840-те. става делото на мозерската помешчица Хонората Стоцкая. Слухът за деспотизма и патологичната жестокост на тази жена се разпространява в Минска провинция, процесът е докладван на Сената.
Родът Стоцки произхожда от полската шляхта. Един от клоновете на този клан е представен от Бернар и Хонората Стоцки (съпруг и съпруга), които държат бившото йезуитско имение Ремези в окръг Мозер на Минска губерния. Още през 1835 г. местният данъчен орган обръща внимание на глупавото управление на имението на Стоцки. Членовете на Мозерския земски съд са инструктирани да поемат контрол върху поведението на тези помешчици. Два месеца по-късно селянинът Степан Степаненок се обърна към Земския съд в района на Мозер с жалба за жестокостта на Стоцки. Съдът прави негласно запитване за вероятността от показанията на Степан и след това изпраща своя оценител Заблоцки за официално разследване. Намерено е потвърждение за грубото отношение на Стоцки (особено Хонората) с техните селяни, както и за прекомерната тежест на техния труд и като цяло неумелото управление на имението. Въпреки това Бернар Стоцки обжалва действията на оценителя Заблоцки (за който се твърди, че е пристрастен) и го сменя за ново разследване, което се провежда година по-късно. Новият процес представи делото в благоприятна светлина за семейство Стоцки. Тъй като заседателите на земския съд се избират измежду от местните дворяни и помешчици, сред тях винаги има хора, които поставят класовите и егоистичните интереси над съображенията за дълг и съвест. Въпреки новите идеи на Минската съкровищна камара, да се извърши разумно разследване и да се вземе имението на Стоцки под благородническо попечителство, не е възможно да се промени ситуацията. Делото се проточва до 1843 г., когато Минската наказателна камара намира Стоцки свободни от отговорност. Първият етап на производството приключва според поговорката „ръката мие другата“.
През есента на 1846 г. обаче делото е започнато от другата страна. Свещеник от православната църква в Ремези Яков Родевич казва пред земския съд в Мозер, че неговият слуга, тринадесетгодишното момче Иван Ковал, е починал от жестокото отношение към Хонората Стоцкая. Тялото му било тайно (през нощта) погребано без съответния християнски обред. Ново разследване разкри подробности за тормоза на Стоцкая. В продължение на две години момчето е търпяло ежедневни побоища „за това, че не е донесло вода навреме, неумело е сервирало чинии, задрямало е и ако е било изпратено за нещо, не се е върнало скоро”. Наказанието с камшик (до 30 удара) е извършено със собствената ръка от Стоцкая или нейните хора от двора. Накрая, заради счупена чиния и бавното (според помешчицата) носене на вода, слугата бил така бит от домакинята, че умрял през нощта. Тялото му е било скрито в продължение на три дни и след това тайно погребано.
Разследването разкри и други факти за скандалната жестокост на Хонората Стоцкая. В доклада на следователя Турски се казва: „Тази помешчица, която има силно пристрастяване да наказва хората, в някои случаи за напълно малозначителна (дори често случайна) вина, а в други случаи дори без вина или измислена от нея, като за: започване на разговор и смях, подлага на наказание до сто удара с пръчки и камшици. И тези наказания са извършени дори по този начин: тя, като нарежда в стаята си железен прът на тавана, тя обесва човека, съблича го гол, заповядва да се накаже. Тази мярка за наказание е изпълнявана до такава степен, че изпиталите я бяха лишени от сетива; освен това тя много често нанася побои с тояга или с всеки твърд инструмент, който и попадне под очите, дори с нож по главата, гърба, ръцете и краката. Не се задоволява с това, тя хапе тялото със зъби, стиска гърлото с ръце и натиска гърдите и стомаха с крака и колене. В същото време тя подлага на изтезания: излива вряла вода около врата, влачи с кука и въже по покритата с лед земя, от което кожата се разкъсва до кръв, заповядва да се ядат мъртви пиявици, изгаря тялото с нажежено желязо, заповядва им да танцуват в стаята ѝ.
Съпругът на Стоцкая е напълно потиснат от деспотизма на жена си и, за да ѝ угоди, помага във всички зверства. Помешчиците отказват да отговарят на въпросите на властите, провеждащи разследването. Селяните са толкова уплашени и потиснати, че се страхуват да свидетелстват срещу господарите си. Освен общи приказки за побои, не е възможно да се намери конкретна информация за имената и състоянието на жертвите, за времето и обстоятелствата на извършените престъпленията. Но случаят вече е поет от генерал-губернатора на Вилно. В Ремези пристига цяла анкетна комисия. Разкрити са обстоятелствата около бруталното убийство на слугинята Авдотя Тимошенкова, която господарката решава да измъчва до смърт само защото един от слугите изпитва сърдечни чувства към нещастницата. По време на наказанието с камшика Хонората при това говори мили думи на жертвата. Битото момиче умира в затворената стая. Съпругът на Хонората отнася тялото ѝ дълбоко в гората с кочияш, където останките са изгорени. Комисията успява да убеди кочияша, участвал в тези действия, да направи самопризнания. Тогава съпругът на Хонората, Бернард Стоцки, не издържа и си признал. Помешчиците са поставени в ареста в Мозер в очакване на съдебен процес. В началото на 1847 г. имението е предоставено на попечителство. Това премахва всяко влияние на Стоцки и техните роднини върху бившите им селяни. Осъдена на тежък труд, Хонората се отравя и умира в затвора.
Така приключва този случай. Не се знае колко живота е съсипала Стоцкая с жестокостите си, но дори престъпленията, открити от следствието и доказани в съда, са поразителни. Има и много други случаи, когато собствениците на земя, възползвайки се от имотния си статут, се подиграват на белоруските селяни. И най-често им се разминава, тъй като местните благородни (дворянските) събрания намират начини да предотвратят подозрения, уж „заради липса на фактически доказателства“.
В паметта на обикновените хора обаче са запечатани многобройни примери за жестокостта на господарите към техните крепостни селяни. Ето някои откъси от спомените на селянин от Могильовска губерния - Яков Чебодко за живота на благородниците и техните роби през първата половина на XIX век.
„Познавайки добре живота на полската шляхта от онова време, аз винаги виждах в тях желание за груб произвол, за необуздан разкош, за празен, весел живот, за самохвалство и унижение на своите крепостни селяни”.
„В живота на полските господари в Беларус особено внимание се привлича от тогавашния полски разврат. По това време е трудно да се намери полски пан, който да не лишава от невинност дъщерите на своите крепостни селяни. Освен това, уреждайки вечери в имението си и канейки гости, панът изпраща свои упълномощени лица по селата със заповед да съберат и доведат при него определен брой селски момичета, не изключвайки омъжените жени. Доведените дъщери и съпруги на селяните са предоставени на пълно разположение на гостите за целия период на престоя им при господарят.
„Често панът и по-често съпругата му, преди да подложи крепостника на сеч, лично им нанася всякакви побоища, дори за всякакви дреболии, например: за малко количество събрани плодове или гъби, за пресоляване или недосоляване на супа или печеното на пана, за неравномерна прежда, за некачествено миене на подове, за лошо гладене на ризите на пана, за закъснение за работа и други подобни. В такива случаи пан или пани, особено пияни, бият своите слуги и другите крепостни селяни с всичко по ръка: с юмруци, крака, събаряйки ги на земята, с тояга, камшик, обувка или чехъл, влачат ги за косата, удрят ги през лицето, избиват им зъбите и други подобни."
На този фон жестокостта на Хонората Стоцкая не изглежда изолиран случай. Тормозът, споменат от Яков Чебодко, преселването на селяни от място на място, тежката работа, бедността, пиянството, притъпява всички други чувства с изключение на праведния гняв - убийството на пановете, изгарянето на имотите им е отговор на потиснатите. Жестокостта на господарите поражда реципрочната жестокост на крепостните селяни, доведени до крайности. Освобождението на селяните от крепостничество през 1861 г. става за тях освобождение от класовия деспотизъм на полските земевладелци. Благодарните жители на Минск по своя инициатива през 1901 г. издигат паметник на цар-освободител Александър II. Това е първият паметник на държавник в Минск. За съжаление не се е запазил.
Превод: В. Сергеев