/Поглед.инфо/ Българин съм, слава Богу, не съм американец, нито гражданин на САЩ, нито живущ в тази велика страна. Затова не са наемам да изразя каквото и да е мнение за стоте дни на избрания от американците президент. Стана, видя се, нещо в тази страна, дали е за добро или лошо, те ще го усетят и сигурно по американски няма да се притеснят да го покажат, дали им харесва или не.
Що се отнася обаче до външната политика, която Тръмп проведе през тези 100 дни, и най вече онова което касае моят роден континент - нали вече ни наричат европейци - и в частност моята многострадална страна - все още държа да се наричам българин - трябва да признаем, че такова чудо не сме предполагали, че ще видим в живота си. Ако трябва да го кажа съвсем по български, като еврейски фокусник ни омая и направо през главата ни превъртя русокосият симпатяга. Издуха ни всичките вградени и имплантирани мисли за европейското единство и най вече за европейските ценности. Тия последните отидоха та се не видяха. Последно време прави впечатление, че единственият начин да чуем нещо за Урсула фон дер Лайен в медиите е за поредицата нейни корумпирани прояви и за това, колко са й ядосани нейните европейски партньори. Просто да ти стане жал за тая наша, преди не повече от няколко месеца като светица превъзнасяна, лидерка на Европейския съюз.
Наблюдавам поведението на Тръмп и съответно действията на неговия екип и в главата ми се завърта една коварна мисъл, че това всичкото, което в момента прави Тръмп би могло да е плод на отдавна премислен, многократно оценяван, експериментално провеждан, тренировъчно проверяван и най накрая пуснат в действие план. Трудно е да се повярва, че човек, който от днеска до утре си мени мнението и позицията по два пъти, би могъл да бъде в центъра на подготовката на такава мащабна операция, каквато бе проведена, макар все още не де юре, а само де факто засега, ако трябва да ползваме термините, с които жонглира сегашната американска администрация. Това че Тръмп си постави задачата да си оправя отношенията с Русия за да решава в перспектива своите проблеми в Далечния изток и още по нататък в Азия, беше понятно от началото, но също така стана ясно още от думите на Ванс в Мюнхен, че тези му намерения няма да срещнат по принцип традиционно верноподаническото отношение на Европейския съюз към САЩ. Политиката на Байдън беше подкрепяна, но само в онези параметри, които бяха изгодни за Европейския съюз или по точно, които даваха надежда на Брюксел, че ще могат най-накрая да се изплезят на Русия. Тогава обаче и мисъл не минаваше, че Байдън ще посегне да си възстановява отношенията с Русия. Напротив, чудеше се човекът как по-агресивно да насъска европейската камарила, заблуждавайки се, че като елиминира Русия ще остане само да се разправи с Китай. Това нека го отдадем на политическата му неграмотност и старческа деменция.
Тръмп подходи по друг начин. Още в момента в който се чу, че той смята да стане посредник на двете враждуващи страни като елиминира Европейският съюз, се разбра – не само от постоянно повтаряната дума „сделка“ - , че тук мирише на някаква далавера. За пръв път обаче видяхме, че се прави сделка като с двамата участници в нея посредникът разговаря по отделно, буквално дори в отделни помещения, защото изначално се знае, че те няма да пожелаят да се срещнат. Това беше май коронният номер на фокусника и беше използван по прекрасен начин. Трябва да се отдаде дължимото на Тръмп, че той си намери точните помощници. Рубио и Виткоф като фронтмени и доверени офицери на шахматната дъска си свършиха перфектно работата. Говориха с едните и с другите и на всяка от страните беше подсказано, че ще бъде представено желаното решение. На Русия - такова, че тя да повярва в добрите намерения на САЩ за бъдеща бизнес дейност и политически съвместни действия. На Украйна, че, ако все още се е надявала на Европейския съюз, бързо да дойде на себе си и да се сети на кого трябва да разчита. Понеже Зеленски се оказа малко трудно възприемащ нещата, му беше организирано шоуто в овалния кабинет, където той, казано деликатено, беше оакан и в такъв вид отпратен да търси сред европейските си партньори, с какво да си обърше…лицето.
Шумотевицата, която се вдигна след разговора, колкото и да е парадоксално, помогна точно на Тръмп да покаже на Путин колко е близък с него по мислене и по намерения и също така, кой му пречи да стигне до съглашение с него. Това от една страна, а от друга, като остави Зеленски да се помотае из европейските дворове на всевъзможните срещи на „желаещи“ и всякакви други активисти, сам да узрее, че без САЩ е за никъде. Тогава дойде времето на голямата сделка. На Путин беше представен мирен план, който почти удовлетворяваше руската страна, кощунствено обявявайки завладените територии, по някаква откачена формула „де юре - де факто“, че са руски и че никой няма намерение да им ги вземе. На Зеленски пък му беше направено предложение, на което той да не може да откаже, а именно, че само ако в Украйна се настанат американски, не миротворци, а бизнесмени, които да поемат подпочвените ресурси, ще се гарантира сигурността на страната. И тук, под черта, в договора бе подсказано, че никакви европейски, миротворчески или не знам какви си още измислени сили в бизнеса не са желани.
Путин веднага отговори, че е съгласен по принцип, но по путински започна да поставя допълнителни условия в съчетание с продължаващите военни действия. Тоест подсказа на Тръмп, че докато има проблеми с украинското и европейско статукво, ще продължи това което се прави досега. От хорски срам Тръмп, разбира се, веднага заяви, че ще увеличи санкциите. Но това само на приказки, защото истината е, че отново направи фокус и се оказа, че Путин в случая му помогна сделката с Украйна да стане. По-важното от сделката обаче бе, че от цялата работа отношенията между Русия и САЩ минаха на съответното ново ниво, което може и да не се знае, колко ще продължи, но за момента е по-добрият от байдъновския вариант на замразени контакти. А другото е, че евентуалното прекратяване на военния конфликт вече е изведено от дневния ред на брюкселските „желаещи“ и ще се решава под светлината на подписаното споразумение със САЩ.
Като взехме да си говорим вече на езика на сделките, не трябва да пропускаме един интересен „остатъчен“ факт, че почти половината от земята плодородна на Украйна вече е продадена, доколкото се знае, на консорциума, в управлението на който участва небезизвестния син на Байдън. Това, което беше останало, беше под земята и то сега беше предадено „де факто“ на Тръмп. Така че на Зеленски засега му остава само въздухът на Украйна, който в момента по-скоро му създава проблеми, а не печалби. На търговската банка на Украйна май вече не остана нищо за продажба, защото въздухът не е конвертируема стока предвид това че е пренаселен с дронове и представлява военен обект. Изтърваха далаверата и другите „желаещи“, които се надяваха нещо да остане и за тях.
Съдбата на Украйна може да се каже, че е спазарена. Каквото се реши от Тръмп следващите седмици в преговори с Путин това ще е. С Европейският съюз никой не се занимава. Той е оставен сам да си оправя нещата във вътрешния двор, защото процесите на разпад или на преформатирането в нов вид са в ход. Този процес както виждаме, активно се подкрепя от страна на САЩ. Стига да вземем като пример Румъния и няма какво повече да говорим. А това кой ще отиде на парада на 9-и май в Москва, кой в Киев, а кой в Англия е просто толкова глупаво като политически ход, че се чудя кой желае да се самозаблуждава още, какво в действителност се случва в момента на Европейския континент. А става това, че фокусникът от САЩ само за сто дни още преди да изтече окупационния договор за Германия окупира Украйна, блокира Европа и застана срещу Русия с категорично установената си позиция на решаващ фактор в делата европейски. За съжаление, за разлика от друг път нашето присъствие като европейци ще бъде на банката на наблюдателите, на тези, които имат право да кажат каквото искат, но нямат право да решават нищо. И вината за това ни незавидно положение е на нашите велики брюкселски лидери. Едва ли ще има нов международен съд, който да отсъди и да ги осъди за положението, до което ни докараха. Ние, европейците сме търпеливи хора, ще дочакаме новите избори и тогава ще видим какво ще се случи. Не ми се ще да приема, че разузнавателните и контраразузнавателни служби на европейските страни ще успеят до такава степен да се намесят в обществения живот, че да предприемат съответните възпиращи и блокиращи ходове по модела на румънския синдром. Европейското общество все още притежава съответните вътрешни сили да преодолее настигналата ни беда и да се опита да възстанови авторитета и позицията на Европа като велика сила.
Време обаче ще е нужно, а колко още, тъжно ми е да го кажа, но все още основание за оптимизъм не се вижда. На всички ни се иска това да се случи по-скоро, но все ще се намери някой като, представете си, външният министър на „неутрална“ Швейцария да каже нещо от рода, че както изглежда Русия завинаги ще си ни остане като враг. А подобни „окуражителни“ заявление под път и на път ги слушаме непрекъснато. Така че май ние отново сме в положението на зрителите, които чакат и се надяват от цилиндъра на фокусника да изскочи гълъбче, а не нещо друго.