/Поглед.инфо/ Нараства убеждението, че ние, които сме живи днес, сме една в полу-невидима Четвърта световна война и че в този конфликт едната страна има рожденно предимство.
Трябва да разгледаме тази концепция, за да видим дали има някаква истина в нея, както и дали подобно конкретно предимство засяга глобалните дела.
Първата световна война е най-ужасният конфликт в историята между великите европейски империи, който е довел в крайна сметка до самоубийство им.
От пепелта на тези империи, трите големи идеологии на 20-ти век - либерализмът, комунизмът и фашизмът се бият за контрол над бъдещето в битка двама на един.
Тогава победителите влязоха в косвен конфликт, който обхвана няколко десетилетия, и който наричаме Студена война.
Но в крайна сметка, поради глобалния му ефект и прокси конфликтите по цялата планета може би трябва да започнем да го наричаме Третата световна война в учебниците за учениците.
Загубилите Студената война комунистически сили бяха или реформирани или ограбени (Русия и Варшавския договор)или пък превърнати във васали (Китай) Други от тях дори се превърнаха в незначителни (Куба).
Капитализмът спечели и на повърхността нещата изглеждаха мирно. Но след това един човек даде историческа реч в Германия.
Има все по-голяма мисловна школа, която вярва, че историческата реч на Владимир Путин в Мюнхен от 2007 година беше встъплението, което доведе до настоящата ситуация.
Ако Втората световна и Третата световна война бяха битки за изплуването на доминиращи икономико-политически системи, то този път въпросът е по-нюансиран, но също толкова разделителен.
Става въпрос как глобализацията ще се проведе, с каква цел, както и кои ще седят на масата?
Мюнхенската реч, която дойде от лидер на един от завръщащите се играчи от губещата страна на Студената война даде ясно да се разбере, че Русия няма тихо да си изчезне и да се изгуби в нощта, изчезвайки под управлението на свят, моделиран около Съединените щати.
Именно тук, по време на това мероприятие, тази концепция за "многополюсния свят" беше изложена публично за първи път пред човечеството.
Руската страна предложи, че има многобройни велики цивилизации на Земята, които представляват различни полюси на властта. Според Русия, всеки от тях трябва да запази собствената си уникална култура и да има глас в продължаващото развитие на нашия глобализиран свят.
Очевидно е, че Вашингтон мълчаливо отказа предложението чрез действията си. Елитите във Вашингтон имат много по-различна визия за света.
На повърхността едно от очакванията за настоящото напрежение между Вашингтон и Москва е, че Русия се завръща на световната сцена като действащ фактор, който може да контрабалансира действията на "голямото куче".
Това със сигурност може да се види в Сирия, но може би истинската битка, в която сме в момента е между многополюсна и еднополюсна визия за бъдещето, дори и целта да е много по-неясна от доста по-простите цели при полу-разкритата Студена война.
Човек е свободен да вярва, че без обявяване на война, няма война, но със сигурност видяхме с времето два лагера, които се появиха в тази словесна схватка.
Западът (Съединените щати, Обединеното кралство, Европейският съюз и НАТО) срещу Останалите (Китай, Русия, Иран, Турция и тнт.) и има една идея, че в крайна сметка многополсната страна ще победи заради едно наследствено "руско предимство".
Ако човек иска да изгради еднополюсен свят, то това изисква абсолютното и тотално унищожение на всеки възможен противник, заедно с пълната интеграция и контрол над цялата планета.
Този тип мислене е виден в "Проекта за нов Американски век" например.
Ако нови конкуренти се появят, то еднополюсният свят просто не може да съществува или се връща назад с поколения. По много начини това е точното нещо, което се случва в момента.
Втората икономика в света не е точно склонна да бъде евтината работилница на Запада повече. Русия пък, изправена пред унищожение и забвение се издигна от пепелта на загубата за да предостави идеологическото ядро на многополюсната страна.
Турция постоянства със своята собствена външна политика доста смело около Кипър, Либия, Сирия и Нагорно-Карабах. Изглежда, че в момента Турция е в полу-разбойнически и непокорен модус като член на Северноатлантическия алианс.
Работата е там, че Турция на президента Реджеп Тайип Ердоган или одобрява или не одобрява теорията за Руското предимство.
Руското предимство е, че в тази битка за многополюсния свят, всяка цивилизация, която се надига за да защитава собствените си интереси, се гледа като още една победа, дори въпросната нация да е враждебна към самата Русия.
Турция със сигурност изпълва тези критерии напълно.
Вашингтон трябва да доминира напълно целия свят за да доминира. Руснаците и техните приятели трябва да се съпротивляват като оцеляват.
Разбира се, те трябва да стигнат и до едно по-лесно и удобно предразположение на повърхността.
Така или иначе, едната армия трябва да превзема всяка вражеска фортификация с щикови атаки, а другата просто трябва да издържи няколко нападения.
Но като нищо може да има контра логика на "руското предимство", за която никога не се говори никъде в "ру-интернета". Това е фактът, че максимата "разделяй и владей" все още работи.
Руското предимство беше използвано като нещо, с което да се предложи обяснение защо Москва толерира различни актове на агресия от Турция и от време на време избира диалог и дори партньорство най-често.
От гледна точка на Москва би имало смисъл да се прояви толерантност и да се играе дългата игра, тъй като независима Турция, която се опитва да разпали наново своето османско минало, създава още един полюс на силата.
Но какво ще стане, ако Турция в привидно невероятните си действия в близката си чужбина през последното десетилетие, всъщност отиде много по-далеч в рамките на своите задължения към НАТО, отколкото изглежда?
Поради геополитическото разположение, Турция и Русия са в противоречие в продължение на векове и ако някой може да бъде разглеждан като фалшив член на отбор "Многополюсност", това ще бъде Турция, независимо дали турците са наясно с този факт или не.
Страхът от хегемона и базите на НАТО, обграждащи Русия, Китай и Иран, може би ускори необходимостта от разбирателство между страните и снимки на ръкуващи се лидери.
Но много от другите възможни полюси на властта, които теоретично биха могли да съществуват като Субсахарска Африка и Централна / Южна Америка, може и да не са толкова готови да се борят за някаква идеологическа победа.
Поне не и в сравнение с руснаците или китайците, които виждат предстоящото си "сдържане" на хоризонта.
Може би ако многополярната страна продължи да изчаква другите да се издигнат, ще се наложи да си чакат цяла вечност, позволявайки на Вашингтон да спечели.
Освен това, Москва може да има значително по-дълбока представа за бъдещето на Съединените щати, отколкото аз, но само чакането Вашингтон да се разложи окончателно не е точно стратегия за гарантирана победа.
Пророчествата за Страшния съд що се отнася до националния дълг, разпадащата се инфраструктура и други проблеми са признаци на "края" от десетилетия и въпреки това Америка все още е номер 1.
Дори и да изглежда, че Съединените щати заковават собствения си ковчек толкова бързо, колкото могат от гледна точка на блогосферата, не трябва да забравяме някои неща.
Съединените щати имат най-силната геополитическа позиция на Земята, а освен това и тотална доминация над собствените медии. Те изнасят и повече от всеки друг.
Освен това, Съединените щати са дом на огромни международни корпорации, от които зависят, както руснаците, така и китайците.
В този смисъл всички пътища водят към американския "Рим".
В заключение, логиката, на която разчитат много руски мислители, а именно, че настоящата идеологическа война може да се спечели основно чрез оцеляване, има смисъл, но съвсем не е стратегия без грешки.
Пасивното и реактивно планиране дава на вашия опонент контрол над играта, дори и да изглежда, че към момента той е в по-неизгодната позиция.
Тази логика обаче, обяснява и това, което се крие зад много от решенията на Русия от гледна точка на външната политика. Тоест, че всеки резултат е по-добър от повторен колапс и времето изглежда е на руска страна.
Превод: СМ