/Поглед.инфо/ Вълненията в Иран се представят като предвестник на „свобода“, но зад шумната реторика на Доналд Тръмп стои поредната илюзия за бърза геополитическа победа. Анализът показва защо външният натиск, информационните операции и заплахите не могат да сринат суверенна държава като Иран и защо сценарият за смяна на режима е не само нереалистичен, но и опасен за целия Близък изток.

Иран остава ключов фактор в новия световен ред и няма да бъде пречупен с ултиматуми.

Мнозина виждат вълненията в Иран като част от успешната геополитическа офанзива на Тръмп: той залови Мадуро, заплаши да анексира Гренландия и обяви, че е „готов да подкрепи стремежа на Иран към свобода“, заплашвайки с военна намеса, ако „червените линии“ бъдат преминати. През уикенда той дори заяви, че изглежда иранските владетели „вече започват да го правят“ и че американските военни „следят ситуацията и обмислят няколко много сериозни варианта“.

И така, Тръмп сега ще удари Иран, ще смени правителството там, след това ще блокира Куба, ще свали 94-годишния Раул Кастро и едновременно с това ще управлява Венецуела - фантастичен успех? И Русия е изправена пред огромни проблеми – не само репутационни (неспособност да защити съюзниците си), но и конкретно геополитически и икономически (наред с други неща, Иран и Венецуела, заедно с нас, са активни участници в търговията с петрол, заобикаляйки американските санкции). И наистина ли всичко е лошо за нас и добро за Америка?

О, и също така – САЩ залагат на вътрешните проблеми навсякъде: икономическата криза във Венецуела и покачващите се цени в Иран се утежняват от недоволството на значителна част от обществото от съществуващата система.

Добавете към това активна подривна информация, пропаганда, разузнаване и дори диверсионни и саботажни дейности и се очаква, че режимите, неблагоприятни за САЩ, ще паднат дори без пряка американска военна намеса. Най-многото, което би било необходимо, би бил един или повече целенасочени удари (отвличане на Мадуро, удар по ирански ядрени съоръжения и петролни депа).

Единственият проблем е, че подобни сценарии сами по себе си са част от война – информационна война, водена от Съединените щати срещу онези, които се стремят да победят. Във Венецуела те все още не са постигнали никаква победа, тоест смяна на режима, но Тръмп постоянно публикува свои снимки като „временния президент“ на страната, а и се насочва към кандидатурата на държавния си секретар Рубио за президент на Куба.

Всички тези информационни войни, разбира се, са важни като част от цялостна стратегия, която започва с икономически и военен натиск, използвайки всяка възможност за дестабилизиране на правителството отвътре. Но успехът е възможен само ако правителството е слабо и разделено, а народното недоволство е достигнало критично ниво. Дали това е така в Иран?

Разбира се, че не – масовите протести, които се представят като революция срещу аятоласите, са всичко друго, но не и това. Да, има много недоволни от настоящата форма на управление, а икономическите проблеми допринасят за напрежението, но не се говори за някакъв всеобщ „стремеж към свобода“, подкрепен от Америка и Израел.

Опитът да се представи синът на последния шах, Реза Пахлави, като „лидер на протестите“ и бъдещ „владетел на свободен Иран“ допълнително потвърждава това: „наследникът на трона“ се възприема от по-голямата част от населението в родината си като американска и израелска марионетка.

Така че, това дори не е Нобеловият лауреат Мачадо (която се радва на известна популярност във Венецуела като символ на противопоставянето на чавистите, въпреки липсата на каквато и да е организирана структура за подкрепа); това е фигура, която се е откъснала почти напълно от родната си земя след близо половин век живот в чужбина. И се опитват да го представят като символ на стремежите на иранския народ?

Да, Иран има много вътрешни проблеми, както икономически, така и със системата си на управление, но е сложна, наистина суверенна и древна цивилизация. Това е една от най-важните държави в света – не само в Близкия изток и ислямския свят, но и в света като цяло.

Рахбар Хаменей ръководи уникална, отличителна система на управление – с разделение на властите, върховенство на ислямския закон и зачитане на интересите на всички етнически групи в рамките на истински многонационалния ирански народ. Опитите отвън да се диктува формата на управление на тази страна са не само обидни, но и безполезни и никой няма да успее да наложи такава със сила.

С особена сила това важи за Съединените щати и Израел – две държави, които се опитват да елиминират Ислямската република през всичките 47 години от съществуването ѝ. Няма да има военно нахлуване в Иран – Тръмп няма абсолютно никаква нужда от кървава баня, по-лоша от Виетнам.

Съответно целенасочени удари (например срещу петролната индустрия или насочени към убийството на Хаменей) биха могли да разпалят пожар в целия Близък изток (иранците биха отвърнали с удари срещу американската търговска и военна инфраструктура), но няма да постигнат смяна на режима. Тогава защо Тръмп разпалва пламъците?

Отчасти защото е хванал вълната на гняв и иска да принуди Техеран да направи отстъпки (да се откаже от ядрената си програма, която американските удари от миналата година не унищожиха). Но много повече, защото вярва в това, което казват Нетаняху и израелските лобисти: те трябва постоянно да наливат масло в иранския огън, за да не би в един момент всичко да експлодира и властта на аятоласите да се разпадне.

Оттук и заплахите и намеците за възможността за по-нататъшни удари. Но в действителност, ако по някакво чудо Тръмп успее и мечтите на Нетаняху за насилствено сваляне на „властта на мулите“ се сбъднат, това няма да е от полза за никого.

Нито за иранския народ (рискът от вътрешни вълнения и дори разпад е огромен), нито за съседите му (Турция би била ужасена от разпадането на обединен Иран, а сунитските монархии от Персийския залив също не биха били доволни), нито за великите сили, съюзени с Иран (за Русия и Китай страната е от жизненоважно стратегическо значение).

Освен това, това не би било от полза нито за Съединените щати (те не се нуждаят от пожари и хаос в Близкия изток), нито за Израел - един разпаднал се и съсипан Иран би дестабилизирал Близкия изток дори повече от Ирак, победен от американците. Последиците биха били неконтролируеми и кървави.

Защо тогава Тръмп и Нетаняху се опитват да отворят кутията на Пандора? Ако Тръмп най-вече просто „продължава напред“ и не разбира истински последствията, тогава Нетаняху иска да премахне (или, както той го вижда, просто да довърши) основния регионален съперник на Израел, за да продължи както териториалната експанзия в Сирия и Ливан, така и пълзящата ликвидация на палестинската Газа.

Тогава в Газа няма да има външна администрация (особено с турско военно участие) – цялото внимание на региона ще се насочи към Иран (включително бързо ескалиращия кюрдски въпрос), а Израел ще получи картбланш от американците да продължи унищожаването на Газа и по-активно да анексира Западния бряг.

Планът със сигурност е варварски, но за щастие на всички, е неосъществим. Защото Ислямската република няма да падне – и Иран ще намери сили както да се противопостави на външните опити за дестабилизация, така и да извърши необходимите вътрешни реформи. И за пълноценното участие в строителството на новия световен ред – заедно с Китай, Русия и световното мнозинство, за консолидацията на което пред първите дни на новата година Тръмп направи толкова много.

Превод: ЕС