/Поглед.инфо/ Има едно силно движение за поставянето на Сюзън Райс като почти сигурният номиниран за държавен секретар в администрацията на Джо Байдън.
Сюзън Райс е служила в правителството последно като съветник по националната сигурност на президента Барак Обама. Поне един медиен репортаж твърди, че Барак Обама лично е лобирал пред Джо Байдън от нейно име.
Подобно високопоставено лобиране е нужно за една фигура от калибъра на Сюзън Райс.
Противоречията около нея, около справянето й с нападението от 2012 година в Бенгази гарантират, че администрацията на Обама не може да я номинира за каквато и да било позиция, която изисква потвърждение от Сената за втори мандат.
Но тя не е просто персона нон грата за републиканците. Репортажите за избора й на позиция във вероятния кабинет на Джо Байдън доведе до гняв и от крайнолевите.
Антивоенни активисти си спомниха, че Сюзън Райс е основният подбудител на катастрофалната американска интервенция в Либия, например.
Освен това, те са ядосани, че един от авторите на катастрофата днес може да бъде първи избор на кандидат за каквато и да било правителствена номинация.
Но проблемите около Сюзън Райс се разпростират далеч отвъд бедите на Америка в Либия.
Това е епоха, в която американската дипломация и международните геополитически маневри са фокусирани върху това, което едно по-старо поколение нарича Далечен Изток.
А историята на Сюзън Райс по отношение на Азия е отвратителна.
Миналото й и даде в региона лоша репутация, която отдавна трябваше да я дисквалифицира от това някога въобще дори да бъде обмисляна за избор за топ дипломат на Америка.
Отвращението, което госпожа Райс генерира в азиатските дипломатически кръгове, се изразява с необичайна прямота. Така например, по-рано тази година то беше ясно показано, когато сингапурският дипломат Билахари Каусикан го изрази.
В отговор на слуховете, че Сюзън Райс е водещ кандидат в търсенето на Джо Байдън за вицепрезидент, бившият дипломат се изрази доста недипломатично:
"Сюзън Райс ще бъде катастрофа".
"Тя има много малък интерес в Азия, няма никакво желание за конкуренция и мисли за външната политика като за хуманитарна интервенция", казва сингапурецът.
"С Райс начело, ще гледаме обратно към Тръмп с носталгия", добавя той.
Да гледат към Доналд Тръмп с носталгия! Какъв ли шок трябва да предизвикат тези думи на всеки яростен поддръжник на демократа Джо Байдън!
Не бяхме ли предупредени, че администрацията на Доналд Тръмп непоправимо е навредила на позиците на Америка по света?
Не ни ли беше казано, че Доналд Тръмп и националистическата му реторика са развалили американските съюзи и са дезинтегрирали международните ни партньорства?
Че са унищожили всички възможни шансове да работим в концерт с други външни сили?
Как тогава един от най-известните дипломатически гласове на Азия предпочита още един мандат на президента Доналд Тръмп, отколкото връщането на съветник от ерата на Барак Обама?
За да разберем този шокиращ възглед за Сюзън Райс, първо трябва да развенчаем някои митове относно американската дипломация в епохите на Барак Обама и Доналд Тръмп.
Тогава можем да продължим и с конкретната роля на Райс в една от най-големите грешки на ерата на Барак Обама.
Либералите често представят епохата след Барак Обама като ера на непрекъсната и непоправима дипломатическа криза. Време, когато неадекватни външни политики властват, а реториката "Америка на първо място" пречи на възможността на страната да влияе на международните дела.
Има истина в тези обвинения. Но тези обвинения са много по-истинни за някои региони, както и за някои отношения, за разлика от други.
Както Джеръми Стерн убедително обяснява, външната политика на администрацията на Барак Обама беше дефинирана не от номиналния му "завой към Азия".
Не, тя беше дефинирана от дълбокия му ангажимент към трансатлантическите отношения.
Розовото приемане на президента Обама от елитите на Европейския съюз беше установено чрез неговата Нобелова награда за мир и циментирано със силни работни връзки с лидерите Дейвид Камерът, Франсоа Оланд и Ангела Меркел.
"Споделената сила за взимане на решения на администрацията с Европа по регионалните конфликти в Либия, Сирия и Украйна", казва Стерн е важен фактор.
"Освен това и по глобални въпроси като климатичните промени и оръжейния контрол", добавя той.
"Администрацията на Обама видя и третира взимането на Скалборо Шал от Китай като много по-незначимо събитие от анексирането на Крим от Русия", твърди Стерн.
"Тя договори иранското ядрено споразумение не със съгласието на местните заинтересовани страни, а с Германия и Съвета за сигурност на Обединените нации", добавя той.
Прехваленият ангажимент на президента Обама за многостранността беше и ангажимент към институциите и структури като Европейския съюз, НАТО и ООН.
А това привилегирова европейските интереси и въплащава следвоенния трансатлантически консенсус.
Не е изненадващо, че недоверието на администрацията на Тръмп към многостранните организации, презрението към технократската етика, която Барак Обама споделяше с властовите кръгове в Берлин и Брюксел, както и пълното желание да се изхвърлят либералните лозунги заради "сделки" с авторитарни сили, ще предизвика вълни от ужас сред европейските столици.
Но същинските извори на ужас за Европа често бяха източниците на сила в Азия. Там международната политика се движи по различен начин и по различна музика.
При раждането на следвоенния консенсус, азиатските сили са все още колонии или скорошни завоевания. Те имат много по-малко инвестиции в тези трансатлантически многостранни структури, отколкото Берлин или Париж.
Следователно, азиатските елити са много по-малко притеснени за ерозията си, отколкото европейските.
Нито пък азиатските общества са особено ентусиазирани за западноевропейските норми и ценности.
Европейският страх от национализма няма голяма стойност на континент, където политическата идентичност се формира по-малко от спомени за Западния фронт, отколкото от такива за славата на национални револции срещу западния империализъм.
Много азиатски сили, включително няколко от ключовите съюзници на Америка са доста студени към либерализма.
Дипломацията на Доналд Тръмп, която е фокусирана на личните отношения с външните лидери и окачествена като простото преследване на националните интереси, не се разглежда като субверсивна сила в Азия, както е случаят в Европа.
Тя просто вкарва американската дипломация в линията на съществуващите регионални норми в Азия.
Външната политика от епохата на Барак Обама често взимаше мантията на надменен либерализъм, налаган със студени действия, които не стоплиха много сърца за американската кауза.
Дори един регионален съюзник като Австралия, която е наследник на същата либерална традиция като Съединените щати и е еднакво ангажирана за глобалната демокрация, често открива себе си в несъгласие с администрацията на Обама.
Австралийците не са съгласни често с желанието на администрацията на Обама да изтъргуват интересите и сигурността си за някаква фантомна схема за хармония с Китайската народна република.
Обявеният "завой" на администрацията на Обама към Азия беше по-скоро реторически.
През двата мандата на президента Барак Обама, американската дипломатическа енергия и военна сила бяха изцяло вложени в кризи в Близкия изток.
В контраст на това, фокусът на администрацията на Тръмп е върху нарастващата идеологическа, разузнавателна и военна заплаха от страна на китайската мощ.
Именно той постави някои седящи на оградата азиатски нации в тежка ситуация, но пък беше и добре дошъл за регионални съюзници, които се страхуваха, че Америка няма фокус или капацитет за да отговори на китайските амбиции.
За най-близктие съюзници и партньори на Америка в Индо-Тихоокеанския регион, Сюзън Райс представлява най-лошите аспекти на дипломацията на Барак Обама в човешка форма.
Тя се асоциира с външнополитически подход, който е закотвен в европейските перспективи и ценности.
Това е един надменен и "по-свят от вашия" стил на дипломация, а освен това и отклонява внимание към близкоизточните кризи, което разсейва от обявените ангажименти на Съединените щати в Азиатско-Тихоокеанския регион.
Но преди всичко друго, Сюзън Райс има добре заслужена репутация на американски представител, който е готов да жертва интересите на партньорите ни, за да преследва това, което самата тя нарича "разширено сътрудничество" с Пекин.
Съюзън Райс се хвали с командваща роля при прилагането на китайската стратегия на Барак Обама.
В мемоарите си тя описва как в качеството си на съветник по националната сигурност е трябвало да поеме контрол над американските отношения с Китай.
И това е станало вместо да допусне някои друг представител, като например държавния секретар, да вземе водеща роля.
"Китай отдавна предпочиташе да се разправя директно с Белия дом по двустранните отношения", казва Райс.
"И предвид сложността на връзките ни, много от икономическите и стратегически аспекти в тях, както и нуждата да се гарантира, че многото различни агенции пеят една и съща песен, едно силно лидерство в Белия дом има смисъл", разказва тя.
"Като съветник по националната сигурност, аз поех тази отговорност", казва с гордост Райс.
Това рамкиране може и да изглежда безобидно, но сантиментите в него повдигат притеснения из цяла Азия.
Издигайки американско-китайските отношения като двустранната връзка в американската външна политика - това царство на сътрудничеството, което изисква продължителна координация от Белия дом, Сюзън Райс обезценява реалните ни партньори в региона.
Впрочем, тя нарича отношенията с Китай "най-значителните двустранни отношения в света".
Тайванските, филипинските, австралийските и индийските дипломати (да не говорим за сингапурските, тайландските и виетнамските им колеги) знаят, че всички аспекти на китайското партньорство са взаимосвързани.
При това положение те осъзнават, че интересите им ще бъдат винаги изътгрувани за по-добро китайско поведение по отношение на Иран, Северна Корея, климатичните промени, киберсигурността или някоя друга сфера, която китайците решат да раздвижат.
Това рамкиране е дори по-унизително за японците.
То ги принуждава да се преместят в едно незаслужено второкласно място.
Токио е най-важният съюзник на Америка. Япония е този хъб, на който разчита американската външна политика и тази сила.
Това е страната, която е важна за водената от САЩ финансова и макроикономическа кординация. При това повече отколкото Пекин е бил някога.
Въпреки това, Токио не получава същия двустранен достъп до Белия дом на Барак Обама, който Сюзън Райс урежда за Китайската комунистическа партия.
Сюзън Райс е притежавала китайските отношения. В този смисъл, японските притеснения очевидно не са довели до никакво внимание от страна на отговорните американски фактори.
Президентът Обама рядко говореше с руския си колега Владимир Путин, без преди това да е чул позицията на канцлера на Германия Ангела Меркел.
В същото време, за сравнение, японците рядок получаваха каквато и да е информация за американската стратегия спрямо Китай.
Тук отново администрацията на президента Тръмп предоставя един изненадващ контраст.
Екипът на Доналд Тръмп не само разпознава значението на китайските цели за доминация. Те също така разбират, че всеки съгласуван отговор на плановете на Китайската комунистическа партия, трябва да започва с Япония.
Това беше отразено и в личното представяне на президента Тръмп.
В едно есе, в което обяснява как японските официални кръгове са загрявали с Доналд Тръмп, анонимен японски политик описва приоритетите на президента:
"Тръмп звънеше на министър-председателя Абе във всеки важен случай - преди и след срещите си със Си Дзинпин."
"Той звънеше например, докато планираше отварянето си към Северна Корея", разказва той.
"Според медийните репортажи, към май, 2019 година, Шинзо Абе и ДОналд Тръмп са се срещнали десет пъти, говорили са по телефона 30 пъти и са играли голф заедно четири пъти", допълва японецът.
"Това ниво на ангажираност и връзка, измервано в телефонни разговори вече беше едно четири пъти по-голямо покачване на връзката, която Абе имаше с Барак Обама", завършва той.
Преди Доналд Тръмп подобен вид сътрудничество и връзки бяха резервирани за китайците, любимите европейски съюзници и близкоизточните страни, които тогава бяха обект на американски анти-бунтовнически кампании.
Биографията на Сюзън Райс отразява този фокус.
От 482 страници в тази биография, само 13 покриват Китай и повечето хвалят кибер споразумението на администрацията на Обама с Пекин от 2015 година.
Което споразумение между другото, никога не е имало надежден механизъм за прилагане и все още не беше напълно приложено към края на мандата на Барак Обама. Малко по-късно то бе изоставено от китайците, след като той напусна кабинета.
Но да се върнем към Райс. Сред тези 13 страници в биографията й и има и хвалби за неуспешните опити на правителството да убеди Китайската комунистическа партия да заеме по-твърда линия срещу Северна Корея.
Но тези 13 страници са една планина спрямо незабележимото й третиране на азиатските партньори.
Така например, из цялата книга на Япония и Индия са посветени само няколко разпръснати споменавания. Американско-филипинските връзки са едно изречение.
За Тайван дори няма споменаване и в индекса.
Сюзън Райс се хвали в книгата си, че "разбира интересите и индивидуалните особености" на китайците. В същото време тя никога не демонстрира подобно знание или притеснение за някоя друга страна в региона.
"И те го знаят", казва Сюзън Райс.
"Сюзън Райс, която служи като съветник по национална сигурност на администрацията на Обама, се спряга като вицепрезидент на господин Байдън", притеснява се Татсухико Йошизаки, виден японски американофил.
"Виждайки завръщеното на това име, което е централна фигура на политиката на компромиси с Китай, ще натъжи сърцата на много от нашите политици", казва японецът.
В колонка, в която отговаря на репортажите, че Сюзън Райс е вероятната номинирана за държавен секретар, бившият индийски дипломат М.К. Бхадракумар споделя подобни притеснения:
"Честно казано, тези репортажи предизвикаха едно тягостно настроение."
"Съмнително е дали Райс има дълбоко вкоренени разбирания или убеждения, но Китай със сигурност ще си отдъхне, ако Байдън избере Райс като държавен секретар", казва Бхадракумар.
Бившият директор на външнополитическата програма на ДПП, управляващата партия на Тайван, Лай И-чънг отразява подобни притеснения в скорошно интервю:
"Какво е написала Сюзън Райс за Китай или Тайван? Липсата на дълбоко разбиране на проблема на Тайван от съветниците на Байдън е нещо, което предизвиква много притеснения тук".
Отново и отново, виждаме как азиатските дипломати и анализатори поставят под въпрос възможностите на Сюзън Райс да разбере притесненията им.
Те са също така притеснени дали тя ще се изправи срещу китайците.
Има място за дебат относно това колко точно Америка трябва да се изправя срещу авторитарните планове на Китайската комунистическа партия.
Американските съюзници и партньори може и да натискат Съединените щати да правят ангажименти, които са повече за техните интереси, отколкото за американските.
Няма причина да им даваме всичко, което поискат.
Но задачата да се идентифицира къде съюзническите интереси се отклоняват от американските, както и последвалото предизвикателство за изработването на единна политика в лицето на тези разнопосочни интереси, изисква друг тип дипломат.
Такъв дипломат, който е уважаван от външнополитическите си колеги, и който разбира техните политически и културни особености. Дипломат, на който може да се вярва да не приоритизира съперника и тормозителя на съюзниците си, пред тях.
Сюзън Райс не е такъв дипломат. Не и в Азия.
Джо Байдън и Конгресът, който потвърди личните му номинации, трябва да решат колко значими са азиатските дела.
Номинирането на Сюзън Райс е далеч от успокояващо за нашите съюзници. Тя е представител на администрацията на Барак Обама, който е известен с това, че приоритизира китайските оплаквания пред притесненията на съюзниците ни.
Освен това, номинацията й приоритизира интервенциите в Близкия изток пред азиатските въпроси.
А това ще сигнализира на партньорите на Америка, че надпреварата за Азиатско-тихоокеанския регион няма вече толкова голямо значение за Съединените щати.
Превод: СМ