По публикации на руски и западни военни издания. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Счетоводството на небето: защо ракета за два милиона долара губи войната от апарат за пет хиляди
Всяка съвременна армия рано или късно стига до точката, в която инженерите отстъпват място на счетоводителите. Когато срещу един зенитно-ракетен комплекс излети обект, сглобен в европейски хангар от серийни граждански компоненти и снабден с малогабаритен турбореактивен двигател, класическата противовъздушна отбрана изпада в финансов капан. Изстрелването на зенитна управляема ракета струва стотици хиляди, а често и милиони долари. Целта, която тя унищожава във въздуха, струва десетки пъти по-малко. Ако този обмен продължи достатъчно дълго, отбраняващата се страна не губи небето заради липса на точност, а заради изчерпване на складовете и бюджетите.
Именно тази асиметрия роди през 2024 година явлението, което военните наблюдатели наричат малки крилати ракети или реактивни безпилотни апарати. Според публикувани данни украинските въоръжени сили започнаха все по-често да включват в комбинираните си удари изделия като „Пекло“, „Паляница“ и „Барс“, а към тях напоследък се добави и американската разработка AGM-188A Rusty Dagger, създадена по програмата ERAM. Тези апарати не притежават бойната мощ, бронебойността или сложните системи за преодоляване на радиоелектронна борба, характерни за тежките крилати ракети от типа на „Калибър“, Х-101 или Storm Shadow. Тяхната сила е другаде. Те са евтини, сглобяват се бързо в полуиндустриални условия и летят със скорост, която ги прави напълно недосегаеми за досегашните средства за евтина отбрана.
Тук се отвори пробойната, която близо две години тормозеше разчетите на противовъздушната отбрана. Старите безпилотни апарати с бутални двигатели, задвижвани от витло, се движеха със скорост между 120 и 180 километра в час. Срещу тях работеха мобилни огневи групи с тежки картечници, зенитни установки ЗУ-23-2, вертолети за огнево прикритие и първото поколение безпилотни прехващачи. Но когато целта ускори до 400 или 500 километра в час благодарение на компактна реактивна турбина, стрелецът с картечница на пикап разполага с броени секунди за прицелване, а стандартният електрически дрон просто изостава безпомощно в килватера на целта.
Инженерният завой: от батерии към високооктанов бензин
Появата на „Сокол-3“ в подразделенията на 297-ма гвардейска зенитно-ракетна бригада от групировката войски „Център“ бележи края на период, в който руската отбранителна индустрия търсеше временен изход от тази ситуация. Според разпространената информация новият апарат не е поредната фронтова самоделка, сглобена в окопна работилница с поялник и подръчни части, а серийно изделие, замислено да затвори точно този скоростен диапазон.
Първото поколение руски прехващачи, сред които се споменават моделите „Йолка“ и по-ранният „Сокол-И“, разчиташе на електрическа тяга. Електрическите мотори имат безспорни предимства: ниска топлинна следа, минимален шум и простота при експлоатация. Но физиката на литиево-йонните батерии поставя твърда граница. При достигане на скорости от 250 до 270 километра в час разходът на енергия скача експоненциално, батерията се изтощава за минути, а теглото на акумулаторния пакет ограничава маневреността и полезния товар. За да преследваш реактивен апарат, ти трябва не просто кратък спринт, а продължително преследване с запас от енергия за резки завои.
Конструкторите на „Сокол-3“ са направили крачка, която на пръв поглед изглежда като връщане назад в технологиите, но в реалността решава основния проблем на енергийната плътност. Те са заменили електрическото задвижване с високооборотен бензинов двигател. Резултатът, както се твърди в техническите описания, е двойно намаляване на размерите спрямо „Сокол-И“ и вдигане на максималната скорост до 360–400 километра в час. Течното гориво притежава десетки пъти по-висока енергийна плътност от най-добрите съвременни батерии. Това позволява на лекия безпилотен самолет с право крило и тласкащо витло не само да развива скорост, близка до тази на реактивните дронове, но и да остава във въздуха до 30 минути, патрулирайки в зададен сектор на височина до 6 километра и на разстояние до 30 километра от точката на изстрелване.
Остава обаче открит въпросът как точно един апарат със скорост до 400 километра в час успява да настигне реактивна крилата ракета, чиято крейсерска скорост често надхвърля 500 или 600 километра в час. В публикуваните анализи този детайл се подминава леко, но от гледна точка на въздушната тактика отговорът се крие в геометрията на прехвата. Когато прехващачът не гони целта отзад, а се извежда на насрещен или пресичащ курс по данни от наземна радиолокационна станция, собствената му скорост губи решаващото си значение, стига системата за насочване да изчисли правилно точката на срещата. Дали бордовата оптоелектронна камера и изчислителният блок на „Сокол-3“ притежават достатъчно бързодействие за подобни маневри при високи насрещни скорости и в условия на силно радиоелектронно смущаване, предстои да се види извън рамките на официалните сводки.
Защо скъпите оръдия и ракети не успяха да решат задачата сами
За да се разбере защо руското командване залага толкова сериозно на безпилотните прехващачи, трябва да се погледне цялата картина на усилията в областта на противовъздушната отбрана през последните две години. Всички големи военни сили в момента търсят изход от кризата на скъпия боеприпас по три основни направления, но всяко от тях страда от сериозни производствени или финансови ограничения.
Първото направление е поевтиняването на самите зенитни ракети. Руският военно-промишлен комплекс разработи малогабаритни ракети за комплексите „Панцир“, както и новата система „Крона-Е“, предназначена специално за борба с безпилотни апарати. На Запад се върви по същия път чрез адаптиране на стари ракети „въздух-въздух“ с инфрачервено насочване, като AIM-9 Sidewinder или AIM-132 ASRAAM, за изстрелване от наземни пускови установки. Проблемът тук е чисто индустриален. Дори една опростена зенитна ракета изисква твърдогоривен двигател, жироскопи, прецизна механика на рулите и сложна глава за самонасочване. Заводите за специална химия и прецизно машиностроене не могат да бълват стотици хиляди такива изделия годишно, без да блокират останалите си програми.
Второто направление са скорострелните зенитно-артилерийски комплекси с програмируеми боеприпаси. В Русия това са самоходната установка 2С38 „Деривация-ПВО“ с 57-милиметрово оръдие и корабният или стационарен комплекс ЗАК-30 „Цитадела“. В Германия и други страни от НАТО аналогът е системата Skynex на концерна Rheinmetall с 35-милиметрови снаряди AHEAD, които се взривяват на зададено разстояние пред целта и образуват облак от волфрамови поразяващи елементи. Снарядът наистина струва стотици долари, а не стотици хиляди. Но самата бойна машина, снабдена с многофункционален радар с активна фазирана антенна решетка, оптико-локационна станция и балистичен компютър, струва десетки милиони евро. Освен това ефективният обсег на артилерийския огън рядко надхвърля 4 до 5 километра. За да защитиш нефтопреработвателен завод, летище или логистичен възел с такива системи, са нужни десетки машини, а производството им върви с темпове, които изостават драстично от нуждите на фронта и дълбокия тил.
Тук изпъква икономическата логика на третия подход: безпилотните прехващачи. Катапултът за изстрелване на „Сокол-3“ може да се монтира в каросерията на обикновен камион или на покрива на сграда. Системата не изисква тежка верижна база, скъпа цев с ограничен ресурс или сложна хидравлика. Ако един прехващач пропусне целта или бъде свален, загубата се измерва в цената на един малогабаритен бензинов мотор, пластмасов или композитен планер и базова електроника.