По публикации на международни и ирански специализирани издания, както и по анализи на военни и космически експерти. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Сянката на разрушените цехове
Истината за днешната космическа програма на Ислямската република не се крие в лъскавите презентации на министерството на комуникациите, а в едно сухо признание от 3 октомври 2026 г. Тогава изпълняващият длъжността ръководител на Иранския център за космически изследвания Надер Макари съобщи, че повредената по време на скорошните военни сблъсъци инфраструктура вече е възстановена до степен, позволяваща работата по спътниците да продължи. Веднага след това обаче той добави ключовото уточнение: предприятията все още не са върнали пълния си производствен капацитет.
Този детайл преобръща целия разказ за технологичния триумф на Техеран. Когато секретарят на Върховния съвет по киберпространството Мохамад Амин Агамири говори за изграждането на национален сателитен интернет, той не описва търговски конкурент на западните телекомуникационни гиганти. Става дума за аварийно спасяване на държавния и военния суверенитет в епоха, в която наземните оптични трасета и мобилните кули могат да бъдат заглушени или унищожени за броени часове. Още от 2021 г. насам съветът на Агамири търси начин да изведе критичния информационен обмен извън обсега на външна намеса, но сблъсъкът с реалността на бойното поле през 2025 и 2026 г. превърна тази теоретична разработка в въпрос на физическо оцеляване на командните вериги.
Дали обаче индустрия, чиито производствени линии току-що са излезли от ремонт след ракетни или въздушни удари, може да поддържа темпото на серийно спътниково производство? Според западни наблюдатели на ракетните полигони в провинция Семнан и обектите край Техеран, именно липсата на серийност е хроничната болест на иранската космонавтика. Едно е да сглобиш единичен прототип в лабораторни условия, съвсем друго е да бълваш десетки устойчиви апарати, способни да оцелеят в радиационната среда на орбита.
Теснолентовата илюзия „Шахид Солеймани“
В центъра на медийния шум стои спътниковата група „Шахид Солеймани“. По думите на министъра на информационните и комуникационните технологии Сатар Хашеми, първата фаза на проекта обхваща 24 апарата – осем основни и шест резервни в началната конфигурация, като първите три трябва да бъдат изведени в орбита с общ пуск преди края на иранската календарна година на 20 март 2027 г.
Тук се налага сериозно отрезвяване. В публичното пространство често се спекулира, че Техеран строи свой аналог на системата „Старлинк“ на Илон Мъск, който ще даде високоскоростен достъп на милиони потребители. Техническите параметри сочат друго. Самият проект „Шахид Солеймани“ е проектиран за теснолентови комуникации и пренос на малки пакети данни, включително за нуждите на така наречения Интернет на нещата (свързани индустриални и инфраструктурни датчици). С такъв капацитет не можеш да предаваш видео в реално време или да осигуриш масов широколентов интернет за градовете.
Истинската стойност на тази група е съвсем различна (и далеч по-интересна за военните анализатори). Теснолентовият канал е напълно достатъчен за предаване на телеметрия, координати на цели, метеорологични сводки и кодирани команди към безпилотни апарати или отдалечени гарнизони. Освен това, чрез тази програма иранските инженери за първи път отработват груповото управление на спътниково съзвездие и синхронизацията му с наземните приемни станции. Тестовият апарат „Хатеф-3“, показан през февруари 2026 г., тежи едва около 20 килограма и е изграден върху стандартната платформа 6U CubeSat (малък модулен спътник с формата на паралелепипед). В създаването му участват три профилирани компании и дванадесет научно-технологични предприятия – ясен знак, че Техеран разпределя производството на компоненти между множество малки подизпълнители, за да избегне уязвимостта на големите държавни заводи.
Битката за височината: от ниска орбита до 36 000 километра
Ниската околоземна орбита има един фундаментален недостатък за държава с размерите и географията на Иран: спътниците прелитат над територията за броени минути и за да имаш непрекъснато покритие, ти трябват стотици апарати. Техеран няма нито парите, нито производствения капацитет за подобна армада. Затова погледът на Иранската космическа агенция е насочен към геостационарната орбита – на височина около 36 000 километра, където спътникът се движи със скоростта на въртене на Земята и „виси“ неподвижно над един и същи регион.
През юли 2026 г. ръководителят на агенцията Хасан Саларие обяви, че телекомуникационният спътник „Нахид-3“ вече е в етап на проектиране именно за геостационарна орбита. За разлика от предишните по-леки версии от серията „Нахид“, новият апарат изисква сложни системи за стабилизация, прецизно поддържане на позицията и мощни приемо-предаватели. За да стигне дотам обаче, на Иран му трябва нещо, което досега не е демонстрирал успешно в реални условия: тежка ракета-носител и орбитален буксир.
Триетапната програма, представена от Саларие през лятото на 2026 г., изглежда логична на хартия, но крие огромни инженерни рискове:
- Завършване на тежките ракети-носители „Каем-120“ и „Феникс“ (на персийски „Кокнус“);
- Внедряване на орбитални транспортни блокове (като серията „Саман“) първоначално с течногоривни, а в перспектива и с криогенни двигатели, които да изтеглят спътниците от ниска преходна орбита до геостационарната;
- Извеждане на самите тежки платформи от класа на „Нахид-3“.
Криогенните двигатели, работещи с втечнени газове при свръхниски температури, са висш пилотаж в ракетостроенето. Дори държави с десетилетни традиции са губили десетки ракети заради течове, замръзване на клапани или нестабилно горене в криогенните степени. Дали иранските конструктори, притиснати от технологично ембарго и дефицит на висококачествени сплави, ще успеят да прескочат този праг без поредица от зрелищни провали на стартовата площадка? Опитът с досегашните ракети „Симург“ и „Зулджана“ показва, че пътят от стендовите изпитания до надеждния орбитален пуск в Иран често отнема години повече от обявените срокове.
