Този планински арменски анклав на азербайджанска територия се противопоставя на поглъщането си от Азербайджан по време на разпадането на СССР през 1991 г. През януари 1990 г. арменското население на Баку става жертва на погроми. Нагорни Карабах иска присъединяване към Армения. Всъщност това вече се е случило, въпреки че никога не е било признато от никоя държава по света.
Не е изненадващо, че азербайджанците искат да върнат територията, загубена след поражението във войната с Армения през 1992-1993 г. Губещ популярност, авторитарният президент Илхам Алиев се опитва да обедини нацията. Както и да е, сега сме свидетели на първия случай на такава активна намеса на Турция в кавказкия конфликт, който не я засяга пряко по никакъв начин. В допълнение към военните инструктори, тя изпраща модерни оръжия в Азербайджан (например, безпилотните самолети “Байрактар” TБ2, доказали се в Либия) и стотици арабски джихадисти, които тя вече е използвала на сирийския фронт срещу прогресивните кюрдски сили и армията на Башар Асад.
100 години след арменския геноцид турският лидер отново посяга на арменските животи. Ердоган не само отказва да признае геноцида през 1915 г., но също така си позволява да участва в обстрела на арменски градове.
Но какво търси турският президент в Кавказ? Самият той обясни това в Коня: „Ако установите връзка между кризисните зони в Сирия, Средиземно море и Кавказ, ще видите желанието Турция да бъде обсадена. Ние защитаваме единството на нашия народ и нация, както и силата на нашата държава. Затова ние се стремим да пробием тази обсада! "
Турция под обсада
До този момент никой не би могъл да си представи, че Турция е в обсада! Точно обратното, вече повече от година тя се разгръща пред всички бурна дейност далеч от своите граници. Тя превозва мюсюлмански мигранти в автобуси и ги насърчават да преминат нелегално гръцката граница. Тя нарушава оръжейното ембарго на ООН срещу Либия. Тя заплаши (за съжаление успешно) френска фрегата в морето край Мисрата. Тя пое военно част от петролния пай в Триполитания. Тя организира проучване на морските ресурси в изключителната икономическа зона на Гърция и Кипър. С други думи, политиката на Турция никога не е била толкова експанзионистична. Ердоган, като отличен манипулатор, знае как да използва психологическия инструмент за обвинение: трябва да прехвърлите вината върху другите за това, което правите сами.
През 2009 г. Ахмет Давутоглу представи хода на турската дипломация като „без проблеми със съседите“. Днес външната политика на Ердоган може да бъде описана като „отсъствие на съседи без проблеми“. Заслужава да се отбележи, че оттогава турският президент сключи съюз с крайнодесните, които са затъжени по дните на османското величие. За да разберем стратегията на Ердоган, трябва да сме наясно с факта, че той е едновременно „брат мюсюлманин“ и неоосмански националист.
Този неоосмански национализъм го подтиква да се опита да разшири турското влияние в Северна Африка след арабската пролет 2011. Неуспехът го последва в Египет и Тунис, но успех в Триполитания, където между другото някой си Мустафа Кемал отблъсква италианците от Тобрук през 1912 г. ...
В Източното Средиземноморие Ердоган е принуден да намали скоростта, когато бе посочен от държавния секретар на САЩ след посещение в Кипър на 13 септември. След това тактическо отстъпление той мобилизира поддръжници с нова инициатива в Кавказ. Обстрелът на християнските селища в Карабах се превърна за този „брат мюсюлманин“ в отлично продължение на неотдавнашната трансформация на Света София в джамия.
Но дали Ердоган ще дойде да помогне на братята си, които говорят тюркски - уйгурите в Китай? Не, защото той се страхува да закача тези, които са по-силни от него, било то Тръмп или Си Цзинпин.
Превод: В. Сергеев
