/Поглед.инфо/ Каквито и да са настоящите проблеми на Корея, икономическият растеж от 50-те години на миналия век и последвалата трансформация на обществото са впечатляващи. Някога една от най-бедните страни в света, тя настига Португалия по доход на глава от населението.
Страната, която изнася основно волфрамова руда, риба и перуки от човешки коси, се превръща в високотехнологичен център, чиито стилни мобилни телефони и телевизори с плосък екран са популярни по целия свят. Доброто хранене и нарастващите медицински стандарти означават, че дете, родено в съвременна Корея, ще живее 24 години по-дълго от човек, роден в началото на 60-те години (77 срещу 53). През първата година от живота умират само пет бебета от 1000, а не 78, както преди. По отношение на условията за живот Корея вече не може да се сравнява с Хаити, а с Швейцария.
Как стана възможно такова "чудо"?
Отговорът за повечето икономисти е прост: Корея успява, защото следва изискванията на свободния пазар. Тя се ръководи от принципите на твърда валута (ниска инфлация), малък държавен апарат, частна инициатива, свободна търговия и приятелско отношение към чуждестранните инвестиции. Тези възгледи са характерни за така наречената неолиберална икономика.
Неолибералната икономика е актуализирана версия на либералната икономика, прокламирана от учения от осемнадесети век Адам Смит и неговите последователи. За първи път се появява през 60-те години на миналия век и е доминираща икономическа доктрина от 1980-те. Либералните икономисти през осемнадесети и деветнадесети век вярват, че неограничената конкуренция на свободния пазар е най-добрият начин за организиране на икономика, защото принуждава всички участници на пазара да действат възможно най-ефективно. Държавната намеса се счита за вредна, защото ограничава конкурентния натиск и предотвратява появата на потенциални конкуренти чрез контрол върху вноса или чрез създаване на монополи. Неолибералните икономисти подкрепят позиции, с които класическите либерали не биха се съгласили: предимно някои форми на монопол (като патенти или монопол на централната банка върху печатането на пари) и политическа демокрация. Като цяло споделят ентусиазма на класическите либерали за свободния пазар. Въпреки някои корекции след поредица от разочарования от неолибералните политики в развиващите се страни през последния четвърт век, основните принципи - дерегулация, приватизация и отваряне на граници за международна търговия и инвестиции - остават непроменени от 80-те години на миналия век.
По отношение на развиващите се страни, неолибералните принципи се насърчават от съюз от правителства на богати страни, водени от Съединените щати с помощта на контролирани икономически организации: Международния валутен фонд (МВФ), Световната банка и Световната търговска организация (СТО) . Богатите правителства насърчават развиващите се страни да приемат неолиберализма, като използват специални бюджети и предлагат достъп до вътрешните си пазари. Понякога това се прави в интерес на отделни лобистки фирми, но по-често просто за създаване на среда, благоприятна за чуждестранни стоки и инвестиции като цяло.
МВФ и Световната банка играят своята роля, като отпускат заеми при условие, че получателите се придържат към неолибералните принципи. Приносът на СТО е, че тя предписва правила, които насърчават свободната търговия в области, където богатите страни са традиционно силни, но не и там, където изостават (например селско стопанство или текстил).
Тези правителствени и международни организации се поддържат от цяла армия от идеолози. Някои са брилянтно обучени учени, които трябва да познават границите на икономиката на свободния пазар, но избират да ги игнорират, когато става въпрос за политически съвети (това беше особено очевидно през 90-те години, когато тези специалисти станаха консултанти в бившите комунистически държави). Заедно тези организации и отделни участници образуват мощна пропагандна машина, финансов и интелектуален комплекс, зад който стоят пари и власт.
Неолибералният елит иска да ни накара да повярваме, че през годините на „икономическото чудо“ (1960-1980) Корея следва неолиберална стратегия за икономическо развитие. В действителност всичко беше различно. През цялото това време Корея подкрепя индустрии, избрани от правителството след консултация с частния сектор, там са въведени протекционистки закони, субсидиите и други форми на държавна подкрепа процъфтяват (например правителствената агенция за износ предоставя бизнес информация и маркетингови услуги на предприемачи в чужбина) докато индустрията „узрее преди да стане международно конкурентоспособна“.
Правителството притежава всички банки, така че отпускаше заеми за правене на бизнес. Някои големи проекти са реализирани директно от държавни предприятия (най-добрият пример е стоманодобивната корпорация ПОСКО), но като цяло страната се придържа към прагматично, а не към идеологическо отношение към въпроса за държавната собственост.
Ако частното производство работи добре, чудесно. Ако не инвестира във важни за страната индустрии, тогава правителството създава държавно предприятие на негово място. Ако частните фирми са лошо управлявани, правителството често ги преструктурира и след това обикновено (но не винаги) ги продава обратно на частни фирми.
Освен това корейското правителство има пълен контрол над оскъдните валутни ресурси (за нарушаване на валутните закони бива предвидено дори смъртното наказание). В комбинация с подробен списък с валутни приоритети, този подход гарантира, че с труд спечелената валута се използва за внос на жизненоважно оборудване и суровини за промишленото производство.
Корейското правителство също контролира изцяло чуждестранните инвестиции, като ги приветства в някои сектори, но напълно защитава други сектори, всичко това в съответствие с националния план за развитие. То също така си затваря очите за международни патентни нарушения, като насърчава „обратното инженерство“.
Концепцията за Корея като свободна пазарна икономика е създадена от експортните успехи на страната, но те не предполагат свободна търговия, както се вижда от примерите на Япония и Китай. Продуктите, изнасяни от Корея в началото, като евтини тъкани и проста електроника, са средство за печелене на така необходимата валута за заплащане на модерни технологии и скъпи машини, жизненоважни за създаването на нови, по-сложни индустрии, които са защитени отвън конкуренция чрез тарифи и субсидии. В същото време трябва да се отбележи, че протекционизмът и субсидиите не трябва да защитават тези индустрии от международна конкуренция завинаги, а да спечелят време за усвояване на нови технологии и нова организационна структура, след което вече е възможно да се премине към пряка международната конкуренция.
Корейското „икономическо чудо“ е резултат от разумна и прагматична смесица от пазарни стимули и правителство. Правителството не възнамерява да потиска пазара, както правят в комунистическите държави. То обаче не притежава сляпа вяра и в свободния пазар. Въпреки че корейците се отнасяха сериозно към пазарната система, те осъзнават, че често са необходими правителствени корекции.
Корея изобщо не е изключение, а правило
Разбира се, ако Корея беше единствената страна, която забогатява благодарение на подобни "еретични" мерки, тогава гурута на свободния пазар може да го сметнат само за изключение, което само потвърждава правилото. Но Корея не е изключение. Почти всички съвременни страни, включително Великобритания и САЩ (тези предполагаеми крепости на свободния пазар и свободната търговия), са забогатели благодарение на рецепти, които пряко противоречат на принципите на неолибералната икономика.
Днешните процъфтяващи държави не се отклоняват от протекционизма и субсидиите, защитавайки се от чуждестранни инвеститори и всичко това звучи като предизвикателство за съвременните икономически теоретици. Сега подобна политика е пряко забранена от съвременните многостранни договори, като споразуменията на СТО, и е забранена от международните финансови организации (МВФ, Световната банка) и страните донори.
Някои държави правят малко, за да се защитят, като Холандия и Швейцария (преди Първата световна война), но те се отклоняват от класическото поведение в други отношения, като например отказ да признават патенти.
Историята на съвременните богати страни по отношение на законите за чуждестранни инвестиции, държавните предприятия, макроикономическото управление и политическите институции също показва значителни отклонения от съвременното тълкуване на тези въпроси.
Защо богатите страни не препоръчват стратегии на развиващите се страни, които са им служили толкова добре? Защо измислят някаква фантастична история на капитализма, при това доста куца?
През 1841 г. германският икономист Фридрих Лист критикува Великобритания за проповядването на свободна търговия в други страни, докато самата държава постига икономическо господство чрез високи мита и прекомерно използване на субсидии. Той обвини британците, че "отхвърлят стълбата", по която самите те са се изкачили до водещи икономически позиции: „Това е много често срещан хитър трик: когато някой достигне върха на властта, той хвърля назад стълбата, д която е поел до този връх, за да откаже възможността на другите да се присъединят към него“
Със сигурност днес в богатите страни има хора, които проповядват свободна търговия на бедните, само за да грабнат възможно най-много от пазара им и да предотвратят появата на потенциални конкуренти.
Те казват „правете както ние казваме, а не както направихме самите ние“ и са вид „лоши самаряни“, които се възползват от тежкото положение на другите.
Но най-изненадващо е, че много от тях дори не осъзнават, че подобни методи са вредни за развиващите се страни. Историята на капитализма е пренаписана толкова гладко, че повечето граждани на богатите страни дори не осъзнават, че проповядването на свободна търговия и свободни пазари в развиващите се страни е типичен двоен стандарт.
Едва ли има някъде таен комитет, който да прикрива нежелани хора в снимки и да пренаписва исторически документи в архивите.
Историята обаче се пише от победителите и човешката природа е постоянно да преосмисля миналото от гледна точка на настоящето.
В резултат на това богатите страни пренаписват историите си с течение на времето, за да отговарят на настоящето, а не на реалността.
В резултат на това тези много "лоши самаряни" препоръчват свободната търговия и принципите на свободния пазар на бедните страни, защото може да има добросъвестно, но погрешно убеждение, че така са забогатявали техните собствени страни.
Така те само усложняват живота на тези, на които се опитват да помогнат. Понякога тези самаряни са дори по-вредни от онези, които умишлено „хвърлят стълбата“.
Великобритания и САЩ не са родното място на свободната търговия. Освен това дълго време те са най-протекционистките страни в света. Не всички държави са станали успешни единствено чрез протекционизъм и субсидии, но малцина са се справили без него.
Развиващите се страни рядко умишлено избират пътя на свободната търговия - обикновено това е резултат от външни искания, често подкрепени от военна мощ. За повечето от тези страни свободната търговия не донесе нищо добро. Те се справят много по-добре с протекционизъм и субсидии. Най-добре се справят страните, които постепенно и избирателно са отворили своите икономики. Принципите на неолиберализма – свободен пазар и свободна търговия – призовават да се жертва равенството за растеж, но в резултат не се получава нито едното, нито другото.