/Поглед.инфо/ Философията трябва да започва от точното математическо мислене и да ни отведе до нещо, което не може да бъде изразено с понятия, за което обаче може да бъде загатнато с езика на поета, а именно истината извън границите на сетивно познаваемото и понятийното мислене.
Платон (ок.427-348 пр. н. е.)

Нищо на този свят не е дадено веднъж завинаги. Всичко се развива, трансформира се и преминава от едно състояние в друго. Чудесната афористична диалектика на ХераклитΠάντα χωρεῖ καὶ οὐδὲν μένει –Всичко тече, всичко се променя показва не само всеобщата изменчивост на нещата, но и тяхната противоречивост. Това всеобщо движение го кара да заявява, че със сигурност никой не може да влезе два пъти в една и съща река, знаейки, че плувецът среща друга вода, понеже реката не престава да тече безпрепятствено. В този смисъл промените, стимулиращи нови цивилизационни модели, налагат и нов тип взаимозависимости и взаимовръзки на социална и културна интеграция в обществата и между тях. В крайна сметка развитието на обществото е резултат от разрешаването на противоречия, които се проявяват като движеща сила в социалната еволюция. Във всяко нещо има диалектика. Няма цяло, което да не е едновременно с това част от някакво друго цяло – до безкрайност. И този ред обаче води до „простите неща”, в които няма части, и които поради това не са „цялости”, но които също са противоречиви, макар и в друг смисъл. В същото време всяко нещо е което е, т. е. има битие. В този контекст бихме могли да кажем, че демокрацията има смисъл и бъдеще единствено като морален императив. Тя не е неизменна величина, а непрекъснато претърпява трансформации и се реализира в най-различни форми и варианти. Демокрацията е висша ценност, но се осъществява трудно или се проваля; тя е и процес, който непрекъснато се постига. В Държавата Платон пише, че демокрацията произлиза от анархията, че същата болест, която се появява в олигархията и я погубва, поради слободия се явява в демокрацията по-голяма и по-силна и я заробва. Имануел Кант също предупреждава за възможността демокрацията да се превърне в деспотична форма на управление, имайки предвид вътрешно присъщите ù противоречия.

И понастоящем демократичната идея се опорочава и омерзява, превръщайки се в своето собствено отрицание. Милиони хора се отчуждават от тази върховна ценност, призвана да одухотворява самодисциплината и облагородява личната и обществената воля. Така демокрацията подхранва претенциите и неправомерните амбиции за власт, богатство и привилегии, опустошавайки човешкия дух. Същевременно демокрацията постепенно се изражда в охлокрация (за това предупреждава Аристотел още преди 2500 години), при което настъпва диктатура на анархията или господство на тълпата. В много случаи преминава и в олигархия, и тирания.

Съвременният американски аналитик Патрик Кенън вече говори за залез на демокрацията, за нейното маргинализиране. Той дори твърди, че самата идея за пълната ù победа представлява заплаха. Авторът вижда първопричината за залеза на демокрацията в замяната на политиците с бюрократи и експерти, по-точно, подмяната на легитимираните чрез определен колективен вот (партиен, електорален) политици с финансовата олигархия, която вижда своята сила единствено в размера и мащабите на богатството си и неговата корумпираща мощ.

В настоящата статия разглеждам формите на държавно управление в Държавата на Платон и Политика на Аристотел, в които се разкриват причините за метаморфозата на една форма в друга, но не винаги в справедлива и хуманистична, т. е. възможно е развитие както на устойчиви демокрации, така и възстановяване на авторитарни политически режими. Но преди да премина към същността на изложението ще направя необходима уговорка. Формата на държавно управление не трябва да се бърка с формата на държавно устройство и политическия режим на държавата. Формата на държавното управление наред с формата на държавното устройство и политическия режим характеризират вида на държавата. Формата на държавно управление е елемент от формата на държавата, който определя системата на организация на висшите държавни органи, порядъка на тяхното формиране, сроковете на дейност и компетентност, реда на взаимодействие на тези органи помежду си и с населението, както и степента на общественото участие в тяхното формиране. А формата на държавно устройство представлява административно-териториалната структура на държавата или държавите, формиращи съюз или федерация (конфедерация). Тя определя вътрешната структура на държавата (административно-териториално разделение) и принципите на техните взаимоотношения. Това уточнение е необходимо, защото и Уикипедия провокира, когато отбелязва, че държавното устройство, примерно, на дадена държава, е парламентарна република. Републиката не е устройства на държавата, а форма на управление, както форма на управление са тимокрацията, охлокрацията, олигархията, тиранията и пр. Очевидно мнозина се заблуждават от обстоятелството, че почти всички преводачи и на Платон, и на Аристотел пишат за държавна уредба, като това се тълкува от някои изследователи като устройство на държавата. Но и двамата древни учени говорят не за териториално-административното устройство на полиса-държава, т. е. на колко единици е разделено цялото, (Аристотел отделя значително място на дефиницията на полиса-държава в своята Политика), а за формата на управление.

***

В Държавата Платон1 изгражда цялостна концепция за формата на управление на идеалната държава. За него държавата е съобщество на много индивиди, приели доброволно да живеят съвместно; той я приема като естествена среда, в която гражданите могат да развиват и лични, и обществени добродетели, защото те по природа са социални. Една държава се създава тогава, когато отделният човек има нужда от много неща за да оцелее, но няма достатъчно сили и възможности да удовлетвори многобройните си потребности без помощта на други. Още тук се появява разбирането на държавата като основен орган, основно тяло на „политическото” в обществото; държавата не е обществото, а е идеализирано (в смисъл идеално – но именно в Платоновия смисъл – на несетивно и обективно продължение на сетивния свят) продължение на сетивно дадената емпирична общност на хората, на тяхната идеализирана „заедност”, която, разбира се, има определяща роля спрямо сетивното им съвкупно битие. В този контекст се появява необходимостта от набавяне на средства за колективно живеене и гарантиране на сигурността. Платон вижда образуването на държавата върху своеобразна договорна основа между хората, разбрали че за тях ще бъде императивно-неизбежно, в смисъл че всяка раз-общеност за тях е равносилна на смърт, на небитие, да се споразумеят по-между си, за да осигурят свободата и сигурността си. Би могло да се каже, че той се явява предшественик на договорната теория, развита много по-късно от Томас Хобс2, Джон Лок и най-вече от Жан-Жак Русо.

Най-добрата форма на държавно управление според Платон намира израз в неговата идеална държава – съвършено организиран полис, в който е въплътена висшата идея за всеобщото благо. Съвършена, стабилна и най-добра – това са основните характеристики на Платоновата идеална държава. Би могло да се приеме, че неговият диалог Държавата е апология, превъзнасяне на полиса като най-добър образец и достижение на античната гръцка държавност. Само в един град-държава, твърди той, управляван от тези, които се грижат за общото благо, конфликтите ще бъдат премахнати, ще се постигне единство и справедлива държава, в която всеки върши това, което най-добре умее.

Справедливостта и нейната интерпретация заемат важно място в политическата философия на Платон. В спора между Сократ и Тразимах, той не споделя твърденията на последния, че справедливостта е… полезното за по-силния. При разглеждането на справедливостта в държавата Платон тръгва от първоначалното разделение на труда и социалните отговорности и на тази основа развива мисълта, че всеки трябва да се занимава с онова, което най-много умее и всеки да бъде използван само за оная дейност, за което той по природа е способен. „Всекиму – своето”! Това е Платоновото най-просто разбиране на това, което днес ние осъзнаваме като „справедливост”.

Справедливостта е присъща на общество, в което е осигурено общото благо, а не благото на отделни групи. Платон разглежда това понятие в смисъл на закон, който има значението на етически императив. Единственият начин да се постигне политическа справедливост според Платон е да се даде абсолютна власт на абсолютно мъдрите и справедливите. На въпроса кой трябва да управлява държавата, той отговаря, че философите ще бъдат царе или царете ще бъдат философи. Философът в представите на Платон е човек, който има съзнание за достойнство, неговото единствено предимство е мъдростта – любов към истината и преклонение пред нея. Той говори за геометрична хармония, геометрично равенство, което може да бъде изградено само при спазване на йерархия: философите водят войниците и производителите, а войниците – само производителите. Получава се по-скоро триъгълник, отгоре на който се намират философите. Управлението на философите и действието на справедливите закони са двете основни начала, които определят ядрото на модела за идеалната Платонова държава. Но по-късно интересът на Платон към идеалния философ-управник запада. Главното му внимание се премества върху въпроса, дали държавите се подчиняват на закона или не. В Държавата се спира подробно на достойнствата и качествата на различните формина държавното управление. И в този контекст възгледите му се квалифицират като благоразумни, проницателни и практични.

***

В цялостното си творчество Аристотел3 отделя подобаващо място за важността и значимостта на политиката за човешкото общество и голяма част от живота си посвещава на изследването на политиката и формата на държавно управление на гръцките полиси (градове-държави) и за тази цел той и неговите ученици проучват, описват и систематизират 168 гръцки и варварски държави, за да установят кое държавно управление е най-добро.

Осемте книги, от които е съставена неговата Политика, са обединени в три групи: Книги I-III са посветени на Държавата – произход, същност, основни разновидности. Книги IV-VI съдържат подробни описания на различните видове държавно управление. Книги VII-VIII представляват въвеждащите части или изчезнало или недовършено есе за Идеалната държава. Всички изследователи смятат, че Политика е аналитична, описателна и практическа творба.

Полисът (градът-държава) е творение на природата, резултат на естественото развитие – държавата е цялостна по природа според Аристотел. Той е най-висшата форма на сдружаване на хората, отражение на същността на човека като политическо същество (Zoon politikon). Човек не може да живее сам, той се нуждае от комуникация със собствения си род, т. е. във всички хора природата е вдъхнала естествен стремеж към съвместен живот и общуване, а основната цел на държавата е постигане на по-добър живот, общо благо за всички граждани.

Полисът е самодостатъчен, в който на жителите му е предоставено всичко необходимо за живот в неговите граници.Той е място за общуване на свободни и равнопоставени хора, притежаващи разум, интелигентност и способност да се самоопределят и управляват своите действия.

***

Формите на държавно управление на Платон са тимокрация, олигархия, демокрация и тирания. Наред с тях той отбелязва някои други форми, които заемат междинно място средпосочените четири. В Осма книга (344, 347, 352, 353, 363, 371) на Държавата ги описва най-подробно.

Тимокрацията (от тиме-цена) е първата форма, в която се изражда идеалната държава; това е нещо средно между аристокрация и олигархия. Под тимокрация се разбира управление, при което право да бъдат управници имат лица, които отговарят на определен висок имуществен ценз. В тимокрацията властва стремежът към честолюбие и славолюбие, защото там господстват пристрастените към парите – тимокрацията е честолюбиво управление, при което се водят и много войни. Такова управление е имало в Атина, преди Солон да създаде своите закони. По време на войни, раздори и размирици отделни хора и определени слоеве трупат значителни богатства, в резултат на което конфликтът между парите и добродетелта се изостря до такава степен, че тимокрацията се разрушава и на нейно място се установява олигархията.

Олигархията е форма държавно управление, която зависи от имущественото състояние на гражданите и при която управляват богатите, а бедните нямат никакво участие в управлението.Тя възниква в резултат на натрупването на богатство от частни лица и се характеризира с имуществен ценз, който е единственият критерий и ключ за участие във властта. При тази форма на държавно управление богатството е основното благо и главен източник на властта, която става поприще, където алчните за богатство и обичащите парите се превръщат в главно действащи лица, и имат достъп до всички институции на властта. Но ненаситната алчност за богатство и безгрижието за всичко друго поради сребролюбие погубват олигархията. На нейно място възниква демокрацията.

Демокрацията се възцарява, когато бедните победят и едни от хората на другите партии избиват, други изгонват, а на останалите предават равни права за власт и управление. Обикновено висшите държавни длъжности се разпределят чрез жребий (гражданите са свободни, понеже държавата им е изпълнена със свобода и искреност, и всеки има възможност да върши това, което иска). Тази държавна форма е най-добра от всички останали. Основно благо (принцип) на демокрацията е свободата. Но невъзможността да се установи разумна мярка за нейното използване почти винаги тласка човека към неограничена свобода – гражданите не се грижат нито за писаните, нито за неписаните закони, за да не им бъде някой господар, което от своя страна води до гибел на демокрацията, която преминава в тирания.

Тираниятае най-голямото и най-жестокото робство.Същата болест, която се появява в олигархията и я погубва, се явява в демокрацията по-голяма и по-силна поради слободия и я заробва… Прекалената свобода преминава както за отделния човек, така също и за държавата не в нещо друго, а в преголямо робство. Естествено е тиранията да произлезе не от друга държавна форма, а от демокрацията, т. е. от най-голямата свобода се появява най-голямото и най-жестокото робство. Тиранията се характеризира с това, че нейната основна характеристика е властта, към която се домогват с незаконни средства и управляват извън законите. По-скоро неспазването на законите отличава тиранията, отколкото жестокостта на тази власт. Управлява се само от един държавен глава – тиранин.

Платон смята, че всяка от четирите форми на държавно управление загива заради собствени противоречия и злоупотреба с основните ценностикато живот, свобода и сигурност. Той издига като върховна цел държавното благоденствие и материалния просперитет на обществото, защото само силната икономически държава може да гарантира живота, сигурността и благополучието на поданиците си. Всичко това обаче не би могло да се осъществи без наличието на разбирателство, толерантност, добросъседство и единодействие между хората в обществото. В идеалната държава има йерархично устроено общество, в което всеки човек с природните си качества и способности се занимава с определена дейност, полезна за благото на държавата. Симпатиите обаче и искрените предпочитания на Платон не са на страната на нито една от изброените форми на държавно управление – за него най-доброто си остава или идеално, недостигнато състояние, или състояние, останало в „Златния век” – т. е. в Миналото. Следва също да се отбележи и особената теоретична грижа, полагана от философа да очертае не само общите причини, водещи до преход от една форма към друга, но и самият човешки тип, появил се в рамките на едната форма, но тласкащ към появата на следващата форма.

***

В Политика Аристотел отделя много място на класификацията на различните форми на държавно управление. Той изследва съществуващите държавни форми в древността и на тази основа прави прочутата си класификация, оказала голямо внимание върху историята и теорията на политическата мисъл. Френският политолог Раймон Арон в книгата си Демокрация и тоталитаризъм отбелязва, че в продължение на векове Политика е била едновременно политическа философия и политическа социология.

Формата на държавно управление според Аристотел зависи от това кой е признат за гражданин или от броя на управляващите. Държавата може да бъде управлявана от един владетел, от малка група или от голяма група. Владетелите могат да управляват в интерес на цялото общество или в свой собствен интерес. По този начин се получават шест основни типа държавно управление, които Аристотел в Седма глава на Трета книга на Политика (1279 b) обособява като правилни и неправилни (отклонения) видове (форми) на държавна управление.

Правилните форми на държавна управление според Аристотел са монархия, аристокрация и полития, а неправилните – тирания, олигархия и демокрация. Той прави тази класификация въз основа на два критерия: в чий интерес е управлението и какъв е броят на управляващите. Съгласно първия критерий, ако управлението е в интерес на общото (висшето) благо на полиса и на тези, които живеят в него, има правилна форма на държавно управление; ако управляващите се грижат за собственото си благо – неправилна форма. Според втория критерий Аристотел обособява три основни категории: управление на един човек, на малцинство (неколцина) и мнозинство, като всяка от тях позволява три възможности: ако върховната власт е съсредоточена в едно лице има монархия или тирания; ако тя е съсредоточена в малцина (неколцина) има аристокрация или олигархия и накрая, ако върховната власт е съсредоточена в мнозинството, има полития или демокрация. Освен посочените съществували форми Аристотел говори и за множество смесени, междинни форми на управление. За него критерий на аристокрацията е добродетелта, на олигархията – богатството, на демокрацията – свободата.

Монархията е реална концентрация на власт в ръцете на един човек, който я наследява. Аристотел не е пристрастен към тази форма; той смята монархията за най-лошата форма на управление.

За правилна форма на държавно управление Аристотел определя аристокрацията. Тя е такава форма на държавно управление, при която управляват добродетелни мъже, т. е. аристокрацията е управление на мъже, които се отличават със свои добродетели и високи морални качества – при аристократичната държавна форма избирането на длъжности се обуславя не само от богатството на съответните граждани, но и от високите им нравствени качества. Философът предпочита аристокрацията, защото управлението е в ръцете на ограничен брой хора с високи морални и интелектуални качества.

При отсъствието на изявени владетели аристокрацията се изражда в олигархия, която е неправилна форма на държавно управление. Това е управление на лошото малцинство. Олигархичната държавна форма се изгражда върху основата на висок имуществен ценз, т. е. тя е управление на богатите.Признак на олигархията е не толкова силата на малцинството, колкото силата на богатството. При нея царуват беззаконието и произвола и господства пълното неравенство. Древният учен счита това за несправедливо.

Аристотел нарича демокрацията управление на бедните в тяхна полза. Той смята, че малко е вероятно мнозинството от хората да са богати. Но дори и да бяха мнозинство, богатите щяха да създадат олигархия, докато всяко управление на бедните, дори да са малцинство е демокрация. Защо Аристотел смята, че демокрацията е лоша форма на държавно управление? Той е живял в период на дълбоки политически промени и видял разпадането на елинската демокрация вследствие на политическите и социалните борби. Те са довели до западането на античната свобода. До известна степен тази негова оценка се определя и от обстоятелството, че през IV в. пр. н. е. конфронтацията в полиса се изостря до крайности: или богатите управляват в своя собствен интерес, или бедните управлява в свой.

Античният философ се отнася към демокрацията избирателно. Той одобрява умерената цензова демокрация. Такава е била демокрацията според него в Гърция по време на царуването на Солон в началото на VI век пр. н. е. Аристотел осъжда установените в Гърция порядки при Перикъл, тъй като той не признава егалитарната справедливост (равнопоставеността). Мислителят смята, че по-голямата част от бедните хора нямат нито образование, нито свободно време да се занимават с управление.

Философът не пропуска да коментира и разминаването на една или друга форма с реалността. В Четвърта книга (1292b) на Политика той пише: Не трябва да забравяме, че често се случва така, че едно държавно управление, което по закони не е демократично, се управлява демократично поради обичая и начина си на ръководство, а също и обратно – при други държавното управлението е по закон демократично, но според начина на ръководство и обичаите си е по-скоро олигархия. Това най-често се случва след промени на държавните управления, защото хората не променят управленията изведнъж, а се задоволяват отначало с това да си отнемат взаимно дребни неща, така, че законите, които са били в сила досега, остават, но управляват тези, които искат да променят държавното управление. Във Втора книга (1272 а) отбелязва: Фактът, че народът е спокоен, въпреки че не участва в управлението, не доказва, че такъв ред е правилен.

Държавното управление според Аристотел трябва да е управление на закона, а не на хората, защото и най-добрите управляващи са подчинени на чувства и афекти, а законът е уравновесеният разум. Той формулира постановки с фундаментално значение, като: Законът трябва да властва над всичко; Там, където липсва властта на закона, няма и държавно устройство; Държавното управление трябва да е управление на закона, а не на хората, защото и най-добрите управляващи са подложени на чувства и афекти“; Законът е универсален ум и т. н.

Съпоставяйки трите лоши управления, Аристотел стига до извода, че тиранията е по-лоша от олигархията, а олигархията – от демокрацията. Тираните в повечето случа са демагози, които обещават на демоса, че ще го защитават от нотабилите, но 16 практика тиранстват.

Демокрацията е нестабилна форма на управление, но Аристотел го поставя по-високо от олигархията и дори от аристокрацията, защото вярва, че в много хора има частица талант, или мъдрост във всеки.

За него политията представлява смесване на олигархията с демокрацията. Като най-добра форма на държавно управление – управление на мнозинството, осигуряващо равенството на богатствата – тя съединява положителните страни на олигархията и демокрацията, освободена от техните недостатъци и крайности. Той определя политията като управление на мнозинството в интерес на общото благо. Политията е средна форма на държавата и средният елемент в нея доминира навсякъде: в правата – умереност; в имуществото – средните размери; във властта – средната класа.

***

Държавата на Платон се характеризира с четири главни добродетели: мъдрост, смелост, дисциплина и справедливост. Някои идеи на философа предизвикват съвременния читател да си задава въпроса: след като в живота на човечеството има ярки примери, че властта корумпира, а абсолютната власт корумпира напълно, може ли да съществуват безпогрешни (мъдри, смели, справедливи и компетентни) ръководители? Платон стига до извода, че различните форми на държавно управление се израждат в своята противоположност в резултат на собствените си противоречия, присъщи на основните им принципи и злоупотребата с тях: при тимокрацията – военната доблест, славолюбието; при олигархията – богатството; при демокрацията – свободата.

Аристотел е привърженик на учението за златната среда. Най-добрата държава е устроена така, че всички поданици имат достъп поне до някои постове, като по този начин те управляват и са управлявани всеки на свой ред. Той предпочита държавна организация, която обединява демократични и олигархични характеристики и в която контролът е в ръцете на средната класа, (припомням, че съвременното понятие за средна класа се различава от това на класика) тъй като тези, които не са нито богати, нито бедни, са достатъчно много на брой, за да поддържат равновесие във властта и държавата да бъде по стабилна. Причината за насилствената промяна на формите на управление той намира в нарушаването на справедливостта, абсолютизирането на принципа, залегнал в основата на формата на управление. Аристотел свързва превратите и със социалните противоречия – укрепването на една от класите и отслабването на средната класа.

Като „концептуалист” – Universaliain Re,Аристотел (а Платон по дефиниция е реалист: Universalia ante Rem – според него „общото” съществува „преди нещата”) добре разбирал, че идеална държава в земни условия едва ли може да се създаде поради слабостта и несъвършенството на човешката раса. И затова в реалния живот принципът на стриктното подчинение на индивида на универсалното често води до тирания, както обобщава К. Попър.

В представите на Платон, както и на Аристотел, демокрацията в своите крайни проявления се приравнява с охлокрацията – властта на тълпата и беззаконието и олигархията – властта на парите, произвола и неравенството.

***

Метаморфозите на формите на управление продължават и в нашата съвременност: плавно демокрацията преминава в олигархия. Най-ярката характеристика на съвременното общество е постоянно задълбочаващата се пропаст между бедността и богатството, с демонстрация на безнаказано и разрушително използване на природните ресурси. Днешният свят се състои от шепа безмерно богати и милиони бездомни, гладуващи, лишени от елементарни условия за живот хора. Според различни данни близо 841 млн. души са недохранени, 1,2 млрд. нямат достъп до чиста вода, 1,6 млрд. са неграмотни, а 2 млрд. не разполагат с електричество. Общото богатство на най-богатите 225 души в света в момента надхвърля 1 трилион долара – цифра, която се равнява на общия годишен доход на най-бедната половина от човечеството. Богатството само на тримата най-заможни в света надхвърля общия годишен продукт на най-богатите 48 страни. Постоянно се задълбочава пропастта между бедността и богатството. В Декларацията към Програмата за устойчиво развитие до 2030 г. на ООН светът днес изглежда по следния начин: „милиарди наши граждани продължават да живеят в бедност и са лишени от достоен живот. Увеличават се неравенствата…, съществуват огромни несъответствия във възможностите, богатството и властта… насилственият екстремизъм, тероризмът и свързаните с тях хуманитарни кризи, принудително напускане на родните места и насилствената миграция на хора – са заплахи, които могат да предизвикат обрат в напредъка, постигнат в областта на развитието през последните десетилетия. Три милиарда души по света живеят с по-малко от 2 долара на ден. Както подчертават много автори, 20% от населението на света консумират 86% от благата, с които разполага човечеството. Около 10% от населението на света „преяждат”, 1/3 недояждат, 80% живеят на границата на бедността, 1/4 от света живее с 1 долар на ден. От една страна, стоят старите проблеми – бедност, война, безработица, краен национализъм, от друга – климатични промени, фанатичен тероризъм, технологична революция, застаряващо население в развитите страни и бум на раждаемостта в бедните страни, масова миграция с тенденция да се засилва във време, когато придвижването и достъпът до информация са по-лесни от всякога. Според изготвен от Международния институт за икономика и мир доклад резултатите от събитията през последните десет години струват на световната икономика 137 трилиона долара. Тази сума е по-висока от глобалното производство за 2015 г. Продължаващите военни конфликти застрашават физическата сигурност и духовната смърт на хората. Изследването показва, че повече от 56 млн. души са заплашени от т.нар. хранителна несигурност. Докладът е изготвен от Организацията по прехрана и земеделие и Световната програма по прехраната към ООН и представен на Съвета за сигурност на организацията. Двете организации предупреждават още, че ако не се вземат адекватни мерки по отношение на изхранването, вероятността в държава, в която е имало война, отново да пламне конфликт, е 40%. Анализите показват още, че приблизително половината от бедното население в момента живее в зони на нестихващо насилие. На тези места вероятността от недохранване е три пъти по-висока, отколкото в държави без военни конфликти.

Използвани източници

Аристотел. Политика. С., 1996. II-4,7; III- 4, 7, 5, 6; IV-3, 1; V- 3.

Аристотел. Атинска полития. С., 1993.

Арон, Р. Демокрация и тоталитаризъм. С., 1996.

Бояджиев, Ц. „Неписаното учение“ на Платон. С., 1984.

Блекуел, Енциклопедия на политическата мисъл. С., 1997.

Загоров, О., Н. Йорданов. Политика, власт, сигурност. С., 2002.

Малчева, Д. Гръцката и римската идея за държавно устройство // Анали, 2/2003.

Мачин, И. Ф. История политических и правовых учений. М., 2016.

Платон. Държавата. С., 2014. с. 344, 347, 352, 353, 363, 371.

Радев, Р. Аристотел. С., 1998.

Ръсел, Б. История на западната философия. Т.1. С., 1994.

Уилбър, К. Кратка история на всичко. С., 2014.

Уолърстайн, И. Смъртта на неолибералната глобализация. // сп. Либерален преглед, 28.02.2008=

Уолърстайн, И. Нова световна система. // Сп. Либерален преглед, 07.03.2013.

Фараби, Аль. Философскые трактата. Алма-ата. 1973.

Янков, Г. Политологичната мисъл от древността до наши дни. С., 2006.

Chevallier, J. L'État post-moderne. Collection: Droit et société, 4e édition Tome 35. P., 2014.

Roberts, J. M. The Triumph of the West: The Origin, Rise, and Legacy of Western Civilization. 2003.

1 Платон (428/427 – 348/347) е първият европейски мислител, създал цялостна политическа философия, която оказва значително влияние върху всички основни политически доктрини в Европа. Хегел пише, че един от най-красивите подаръци, които съдбата ни е запазила от древността, са без съмнение произведенията на Платон, а.

2 За Хобс „договореността” е само осъзната принуда, а не свободно волеизлияние.

3 Аристотел (384-322 пр. н. е.) е най-универсалният ум на древността – достига един от най-високите върхове в развитието на политическата мисъл на своето време, който е писал много по въпросите на политическата наука. Той е всестранен гений; списъкът на произведенията му вдъхва респект с обхвата и разнообразието си. 7 Най-внушителният му труд е сборникът Държавно устройство, от който до нас е достигнал само Държавно устройство на атиняните, а най-известният от тях е Политика.